Движенията му бяха резки, но сигурни. Почти отвесната скала не представляваше особена пречка за него. Копието и щитът на гърба му сякаш бяха част от тялото му и следваха всеки негов отскок, всяко едно движение, докато тъмночервеното му наметало, развяващо се свободно на брулещия вятър, сякаш бе отражение на неговия характер. По тялото му още не бе засъхнала кръвта от последната битка. Той бе последния оцелял от своята част и бе принуден да бяга, за да спаси своя живот. Мисълта -  защо реши да избяга, не му даваше миг спокойствие. Той, роден и отгледан в Спарта, професионален войник, цял живот се бе готвил за деня, в който ще посрещне смъртта с усмивка. Деня, в който някое копие ще го прониже смъртоносно и той ще падне с чест, ще умре за своята родина, за своето семейство, за всичко което обича... Няма нищо по-красиво и по-желано от това. Едни от най-верните му другари паднаха до него тази сутрин, а той им обърна гръб и побягна... вместо да лежи сега до тях.

Тъмна сянка бе паднала върху лицето му. Той знаеше, че е сгрешил и че трябва да поправи тази грешка. След още няколко резки движения се изкачи на върха. На персийските стражи им трябваха няколко секунди да осъзнаят кой стои пред тях, но това им струва живота. С две резки движения на копието той обезглави единия и прониза в сърцето другия. Третият страж, който бе на 50-ина метра по далеч, успя само да изсвири един къс тон с бойната тръба, преди свистящото във въздуха копие да разцепи тръбата, а после и черепа му. Нека дойдат - с желание си помисли той.

Спартанските съгледвачи чуха бойния сигнал, идващ от хълма и с изненада се обърнаха натам. Атаката бе предвидена за по-късно през деня, след като се събере достатъчно информация за противника. Веднага след тревожния зов, към хълма се насочи една набързо сформирана пехотна част на персийците. Въпреки голямото разстояние съгледвачите ясно различиха една единствена внушителна фигура, застанала гордо на върха на хълма. Тя не можеше да бъде сбъркана, поради червеното наметало и големия кръгъл щит с гръцкото ^ (ламбда) - отличителните черти на елитните спартански воини - spartitates. Колкото и да им се искаше да видят геройската смърт на този храбър воин, те трябваше незабавно да се върнат в лагера и да докладват.

Набързо сформираната група от 30-тина леко въоръжени персийски пехотинци тревожно се изкачваше по хълма, тъй като все още не знаеше какво ги очаква след като стигнат горе. Малко преди да стигнат върха пред тях се изправи един единствен спартански войник. Изглеждаше към 30-тина годишен, висок, със слабо, но изключително стегнато тяло. Множеството белези по лицето и тялото му говореха за дългата му кариера като воин на Спарта. Също толкова изстрадали изглеждаха щитът и шлемът му, чиито прорези продължаваха тези по тялото му. Копието, което държеше, само по себе си вдъхваше страх и респект с дългото си острие и красиво украсената с орнаменти дръжка. Пред тях бе противник, който всеки би предпочел да не среща лице в лице. Появата му накара групата да спре, тъй като бе повече от очевидно, че другарите му се крият зад възвишението. Тогава, противно на логиката, той се хвърли срещу тях. Редицата им се изтегли настрани в очакване на другарите му. Тичайки, той грабна от земята първо, после второ копие и ги запрати с такава убийствена точност, че четири души паднаха. След още няколко крачки фигурата на този призрак сякаш полетя над главите на войниците, двама, от които се изтърколиха надолу по склона. Докато другите осъзнаят, че си имат работа със самотен, но фанатизиран спартанец, решен да не умира преди всички тях, той вече покосяваше средната редица. Движенията му бяха колкото резки, толкова и прецизни. Нито щитовете, нито бронята успяваха да спрат неговото копие, което винаги намираше свежа плът, която да разкъса. След тази неравностойна и кратка схватка, в краката му лежаха десетина трупа. Останалите две разделени групи още осъзнаваха  случилото се, когато той отново се хвърли срещу едната от тях. Този път, скупчилите се плътно един до друг персийци, успяха да го спрат за миг, а другата група колебливо се хвърли в атака. Той обаче сякаш това чакаше и се обърна към тях - копието изсвистя убийствено във въздуха и сякаш прониза в сърцата цялата група. Изпод наметалото му се появи къс меч, който за секунди разсече останалите персйци, с изключение на един, за който той използва щита си. От другата група се чу сподавен вик и един от тях тръгна да бяга обратно към лагера. Другарите му го изгледаха с омраза, но останаха доволни, когато дългото копие прониза гърба му и той отхвръкна няколко метра преди да спре завинаги. „Мразя страхливците" - каза той и така изгледа цялата групичка, че всички дружно взеха да се изтеглят. Така и не ги последва, понеже знаеше, че ще се върнат рано или късно. А той щеше да ги чака.

Докато бършеше кръвта от меча си в наметалото, той я видя - все така красива и невинна. Тя бе облечена в червената туника, която носеше на сватбата. До нея се приближи висок и красив мъж, нима... да това бе той... този живот сега му изглеждаше като нещо далечно, минало, нещо недостижимо. Прегърнаха се -  той си спомняше всяка подробност от този прекрасен миг. Бяха избягали от сватбеното празненство и сега се криеха под едно маслинено дърво, чиито пожълтели листа бяха постлали мек килим, на който те легнаха един срещу друг. Стояха така много дълго време без да проговорят - неговите ръце си играеха с червените й кичури, а нейните галеха неговото лице. И двамата не проговориха. Страхуваха се, че ще развалят този прекрасен миг. Сълзи от радост почнаха да се стичат по нейното лице - той се приближи и я прегърна. Не мислеше, че е възможно да изпитва такива чувста към друг човек. Обичаше я толкова силно, че дори в този момент го бе страх да я докосва със своите груби ръце. Дори смяташе, че е недостоен да стои близо до това ангелско лице, но очите й... Очите й показваха колко много неговата любов се умножава и връща при него.

Тропота на коне го изкара от мислите му. Мразеше тези животни. Само страхливците използват чужда сила, за да победят противника си. Към 20-тина конника препускаха нагоре по хълма, а след тях напредваше голяма група пехотинци. Долу в лагера бе обявена обща тревога и бойните войници вече се сформираха. Това го ободри, чувстваше си по-силен отвсякога и искаше да остане на този хълм, колкото се може по-дълго. Персийците обаче бяха на друго мнение. Конниците спряха за малко при срещата си с оттеглящата се групичка. След кратък разговори и известно колебание от страна на водача на конницата, групата продължи. Едва след като се качиха на хълма го видяха. Беше застанал до самия ръб на пропастта с лице към тях. До него лежаха десетина копия, а неговото лично копие бе забито на метър пред него с острието нагоре. Тази гледка смути групичката, която се чудеше какво да предприеме. Водачът им усети колебанието им и взе единственото възможно решение за добър воин като него - препусна към противника, размахвайки меча си. С ловко движение той успя да избегне първото копие, но второто се се заби точно в гърдите на коня, който се свлече и изхвърли своя водач, който пък загуби своята глава още във въздуха, след едно ловко движение от страна на спартанеца. Това още повече смути групата конници. Все пак повечето от тях бяха ветерани, участвали в множество битки, а и численото превъзходство бе на тяхна страна. Всички слязоха от конете си, понеже тясното пространство в края на хълма не им позволяваше да ги използват. В тесен полукръг те започнаха да наближават спартанеца, който ги чакаше неподвижен. След още няколко техни крачки той бавно се наведе, вдигна едно от копията и го запрати в средата на кръга. Още преди то да стигне целта си, няколко други копия полетяха към ужасените персийци. Първото разцепи един щит, второто уби един от конете, а другите две бяха смъртоносни. Това накара персийците да се хвърлат с бойни викове напред. Спартанецът умело прехвърляше щита си от едната към другата страна, отбивайки атаките. Същевременно копието му не спираше да се движи. Отхвърлили вече първоначалния шок, те се хвърлиха яростно срещу него, като всеки от тях се надяваше той да нанесе фаталния удар и да се прослави като убиеца на неуловимия спартанец. На няколко пъти той бива пронизван по ръцете и краката, но това сякаш му даваше сили и той още по-настървено се хвърляше напред. На лицето му сияеше пренебрежителна усмивка, която караше сърцата на персийците да се свиват от страх секунди, преди да бъдат пронизани от копието му. Схватката продължи към 20-тина минути. Пехотата, която тъкмо бе стигнала върха на хълма, стана свидетел как и последните двама конници паднаха пронизани.

 Беше ранна пролет. Слънцето вече се бе показало на хоризонта и лъчите му пронизваха дебелия плат, с който бе покрит прозореца. Той се обърна и отвори очи. Тя спеше пред него, леко свита, а одеялото я покриваше само наполовина.  Не посмя да помръдне повече, за да не би да наруши нейния покой. А колко крехка и нежна изглеждаше тя в този миг. Когато буйният и характер и огнените й очи почиваха, а тялото й се бе отпуснало и изразяваше такова спокойствие. Той си представи как се протяга и докосва ясно очертаните линии на това нежно лице и кожата й - по-мека и от най-финия плат. В такива моменти осъзнаваше колко щастлив е живота му, благодарение на нея. Колко много бе пропилял в търсене на поне малко щастие, преди да я срещне. Самото й присъствие му даряваше покой и вяра - вяра в собствените му възможности, вяра, че този свят може да бъде по-добър. И той правеше всичко възможно за да го направи по-добър - за себе си, за нея, за децата им. Все така гледаше в захлас към нея, потънал в мислите си, когато лицето й потрепна - на вратата се почука.

Облаци прах се вдигаха под нозете на хилядите спартанци, маршируващи към врага. Ритмичните им стъпки сякаш отброяваха секундите до сблъсъка. Начело на колоната генералите упорито спореха. Персийците явно бяха разбрали за атаката, въпреки всички техни усилия тя да остане незабелязана до последния момент. Съгледвачите бяха съобщили за раздвижване и обявяване на тревога в персийския стан. Точно в този момент, откъм близкия хълм, тичайки, се зададоха двама спартанци. И на двамата им трябваше малко време, за да си поемат дъх и да предадат какво са видяли, а именно - причината за бойната тревога е спартански воин, успял да превземе един от стратегическите хълмове до персийския стан. Тази новина определено ободри генералите - атаката може би още не е разкрита. Никой не каза нищо повече за неизвестния боец. Той вече отдавна бе мъртъв според тях.

За съжаление на персийците обаче, той все още седеше все така бодър и с тази мрачна усмивка на върха на хълма. Пред пехотата се нареди цял отряд стрелци. Той ги изгледа мрачно и процеди през зъби - „страхливци". Общ залп последва думите му. В първия момент той не помръдна - искаше да види погледите на персийците очакващи неговата смърт. С рязко движение той коленичи зад щита си, който покри цялото му тяло. Десетки стрели опитаха да пробият щита му, но всички паднаха безсилни. Още преди и последните стрели да стигнат до него, той се впусна напред. С няколко отскока достигна първите стрелци, още чакащи неговата очевидна смърт, която така и не дойде, за сметка на тяхната. Паниката на стрелците, опитващи се да се оттеглят обърка и пехотата - малцината, които излязоха напред да му се противопоставят, бяха посечени. Късметът му и смелите атаки обаче, вече не можеха да му помогнат. Образували гъста редица, персийците настъпваха бавно, но сигурно. Той бе принуден да се оттегля крачка след крачка, а до ръба на пропастта не му оставаше още много. Единствено точните попадения с копията, които бяха в изобилие по земята, успяваха да забавят неизбежното.

Вратата бавно се отвори и зад нея се показа сладкото личице на сина им.

- Може ли да спя при вас? Страх ме е - каза то с жален глас.

- Вече си голям, сине, говорихме за това - каза той, но добави с по-мек глас - Ела тук.

Детето с радост се затича и се шмугна между тях. Майка му го зави и прегърна.

- Татко, вярно ли е че отиваш на война? - попита сънено то.

Той погледна жена си, тя също вдигна поглед. Една сълза бавно се отрони по бузата й и капна върху русата косица на детето, което вече бе заспало, уморено от тежкия ден.

През главата му минаха хилядите мисли, които го вълнуваха през последните месеци - гордост, че изпълнява своя дълг към родината и семейството си; радост, че ще даде пример на сина си; трепетно очакване на предстоящия сблъсък; увереност, че е достатъчно добре подготвен.

Но в момента, в който погледна в очите й, всичко това се изпари и се настани едно чувство, с което винаги се бе борил - тъга. Как искаше в този миг да я прегърне, да я успокои, но синът им спеше спокойно между тях и двамата неволно го погледнаха - изглеждаше толкова невинен, неподозиращ за изпитанието, което очакваше семейството му. Техните погледи отново се срещнаха...

Точно в този момент всички чуха бойните тръби на настъпващите спартанци. С този звук той се бе родил, цял живот се бе бил редом с другарите си под гръмкия боен рев - с този звук щеше да бъде съпроводена и неговата смърт. Смърт ли? В този момент в съзнанието му се прокрадна една безумна мисъл, която бе скрил надълбоко. Постепенно тя почна да расте, да придобива реално изражение. Той можеше да се спаси, да се върне при нея. Това чувство, сякаш отново се бе родил, това чувство обзе цялото му тяло. Нови свежи сили сякаш се вляха в него. За миг всички на хълма бяха вперили поглед в задаващите се гъсти черно-червени редици на спартанците. В момент на лудост, причинена от отчаянието, той се затича паралелно на редицата от щитове и за секунди набра невероятна скорост. Тогава, пред очите на персийците, той буквално се хвърли над тях и се вряза в редиците им използвайки щита си, премазвайки цяла група войници. Всички около него моментално се отдръпнаха и той използва момента като си проби път от дясната страна на редицата, използвайки ръба на пропастта, за да пази дясната си страна. С малко закъснение персийците се овладяха и всички се насочиха натам, но никой не бе в състояние дори да го забави. Той летеше над труповете им и сякаш множеството рани, които получи не повлияха на скоростта, с която разсичаше пътя пред себе си. Мощен рев откъм наближаващите вече редици на спартанците му подсказа, че вече не е сам, а хиляди вече знаят, че той все още е жив. С последен порив, с щита напред, той изблъска и последните тела, които му се изпречиха на пътя. Множество стрели го последваха, но отново срещнаха щита му, вече закачен на гърба му. Той прекоси за кратко време половината от пътя, като вече бе недосегаем за персийците - и спря. Вече дори можеше да различи лицата на отделните войници сред спартанците, струваше му се, че дори познаваше някои от тях. Тогава разбра - разбра, че не може да го направи. Нямаше как да се върне, дори след всичко това той си оставаше страхливец, предател. Как щеше да погледне детето си, дори да скриеше че е избягал. Как щеше да живее със себе си? Той бе единствения жив свидетел на тази глупава, безумна за спартанците постъпка. Истината щеше да умре с него. Веднъж, примирил се със смъртта си, сега му бе по-лесно да я приеме отново. В лицата на всички той вече бе герой - щяха да пеят песни за него, щеше да остане в историята. Но за да стане всичко това, той трябваше да направи една последна стъпка. Тази между живота и смъртта. Не му оставаше нищо друго, освен да поведе самият той армията към победа. Той знаеше, че те ще го последват. Мрачната усмивка отново озари лицето му - мощен рев последва вдигнатото му копие, което той насочи към формиращите се персийски редици. Една, втора, трета крачка. Той постепенно ускоряваше ход, като след още няколко метра вече хвърчеше към гъстите редици на противника. Тъкмо преди да се вреже в тях, те сякаш се разтвориха и го погълнаха като огромна черна паст. За момент над бойното поле настъпи гробна тишина, последвана от мощния рев на хилядите спартанци, които се хвърлиха, за да последват примера на най-храбрия сред тях - да умрат за родината, за децата си, за своята любов...

Техните погледи отново се срещнаха. През сълзите, които напираха - тя се усмихна.