Отпивах черното кафе на бавни и дълги глътки, като същевременно се чудех дали ще успея да си платя наема.

Въпреки, че живеех в бедняшки квартал, стандартът на Ню Йорк си казваше думата и трудно изкарвах месеца без дребен заем от колегите.

Трябваше да предложа интересна статия на главния редактор, иначе ставаше много сложно за мен.

- Майлс, нали?

Въпросът дойде от самонастанилия се срещу мен тип, който ме гледаше изпитателно.

- Да, а вие сте?

Отговорът ми го накара да се отпусне. Остави чантата на стола до себе си, свали балтона и го преметна отгоре.

- Имам нужда от пари. Остра нужда.

Започнах да се смея като луд, което накара хората от другите маси да ме погледнат неодобрително.

- Имал нужда от пари. - Човече, кое те кара да мислиш, че аз нямам?

- Чета те от известно време. Преди пишеше страхотни истории, но сега те няма никъде. Станал си сухар.

Колкото и да ми беше неприятно, нямаше как да възразя. Бях загубил онзи хъс от близкото минало.

- Можем взаимно да си помогнем. Аз ще ти разкажа един интересен случай от моята страна, а ти ще го публикуваш. После ще разделим парите. Навит?

Нищо не ми пречеше поне да го изслушам.

- Казвам се Ярослав. Преди двадесет и пет години дойдох тук от Полша, с надеждата да започна нормален живот.

"Американската мечта" беше желана цел от всички, особено на хора като мен от бившия социалистически лагер.

Разнасях пици, карах такси, чистех басейни, какво ли не. Но мечтата явно беше постижима само за американците. С парите едвам си покривах сметките в края на месеца, а бачках като луд по цял ден.

Реших, че така не може да продължава. Исках бързи, лесни пари.

Забърках се с един типове, които ме караха да прекарвам дрога от Ню Мексико насам, и в началото наистина всичко вървеше идеално. Но един ден решиха да ме жертват, и просто ме предадоха.

Властите бяха доволни, трафикантите също, а аз... аз отидох в пандиза.

Там изкарах двадесет години. Двадесет скапани години. Пристигнах младеж в силата си, а сега съм един стар глупак...

Малко се отклоних, но ето каква е работата - след като публикуваш историята, няма начин да не изкараш добри пари от нея, и с моя дял искам да се прибера у дома. Искам да завърша живота си в Гданск. Да ме погребат там, където съм роден, а не в шибаната Америка. Разбираш ли ме?

Разбирах го. Не беше единственият дошъл в големия град или голяма страна с големи надежди. Може би предимството ми беше, че съм родом от Аризона, а не от Източна Европа. Но по дяволите, да не би моят живот да се доближаваше до "американската мечта"?

- Слушам те.

- През '70-те години в Гданск имаше един фотограф. Адски добър или просто късметлия.

Големите ежедневници се избивали да откупуват снимките му, защото той винаги се оказвал пръв на произшествията и още преди милицията да е отцепила района, успявал да заснеме необходимите кадри.

После заминал за Варшава. Съпътствали го старата "Лайка" и късметът.

Естествено, спечелил си и много врагове, които започнали да го гледат по лупа - тоест, да го следят.

И разбрали каква е работата. Младежът сам предизвиквал катастрофи, пожари, изобщо всякакви престъпления.

Преди милицията да го арестува, той просто изчезнал. Това е.

Историята си я биваше. Щях да вкарам малко художествена измислица, не че беше изключено полякът да ме лъже, но да, биваше си я. Отново щях да прикова читателския интерес, а с него идваха и парите.

- Ок, имаме сделка - казах аз. - Другата седмица, след като взема хонорара ще се срещнем пак тук, на същото място, в десет сутринта, за да ти дам твоя дял.

Ярослав се усмихна доволно и стана. Облече балтона и докато го закопчаваше, погледът ми попадна на чантата, която до преди малко беше покрита.

От полуразкопчания цип се подаваше олющен обектив "Лайка"....