Да те имах пак така

Ти и аз. Прегърнати. Погълнати от огъня в сърцата си. Изгубени. В чувства и мисли. Усмивка. Плаха, недокосната. Целувка. Бърза, открадната. Ръце. Сливащи се и търсещи. Устни. Изгарящи и удовлетворяващи. Да те имам пак така. Бих дала душата си. Да потъвам в очите ти, да се давя в смеха ти, да се гърча под ласките ти. Вече само сън. Сън, от който реалността жестоко ме събужда...
Кошмар? Рай? Какво е животът ми сега? Имам те, но те нямам. С мен си, но не си. Или пак само по навик стискаш ръката ми? По навик ли докосваш устните ми? Искаш ли или не?
А може би просто трябва да се наслаждавам на кратките мигове нежност? Да вярвам, че ще се върнат старите дни? Ще се върнат ли? Някой ми беше казал, че нищо в света не се повтаря. Аз имам нужда от теб сега. Имала съм я винаги. Получавах те! Някога... Страх ме е. Плаче ми се, защото не съм те видяла, дори и отдалеч. Търся те сред тълпи от безброй лица. Сякаш търся искрата, която да подпали цялото ми същество и да ме накара да протягам ръце за още и още. Да моля да не спираш, да не си отиваш никога.
Когато казваш, че ме обичаш, вярвам ти! Разбира се, че ме обичаш... Ти беше, си и винаги ще бъдеш целият свят. Онова липсващо парченце, което прави денят изкрящ от светлина, а нощта - ангелска... или обагрена в пламъци...
Сълзите капят от очите ми и единственото, което искам, е, те да се удавят в твоите устни. Но единственият ми спътник е отново тишината...