3 jul 2013, 20:27
Да те влюбя в себе си отново
5 мин за четене
Не очакваше това от себе си. Струваше ми се неестествено да му се случи, след като не само бе човек практичен, с твърдо установени навици и житейски възгледи, но и отдавна бе навлязъл в зрелостта на една характерна с повече познание и опит възраст. Нещо повече – бе минал през всички варианти на ангажираност по отношение на това светло чувство, което наричаха любов. Бе изживял бурните младежки трепети, по-късно бе открил уюта на споделената близост, и понастоящем се считаше за един голям късметлия с жената до себе си. За толкова години брак нито един-единствен път не бе изпитал желание и необходимост да бъде с друга. Жената до него му даваше усещане за завършеност и пълноценност, дори когато само разговаряха или просто мълчаха един до друг. Той се зареждаше само от присъствието ù – това беше истинската хармония и любов за него, не искаше нищо повече. Ето за това не можеше да си обясни как допусна онази, другата, в сърцето си.
Не си падаше по интернетните познанства, ако не го изискваха задълженията му, дори пред компютъра нямаше да сяда. Случайно попадна в онзи сайт и се зачете в стиховете ù. Не беше чел поезия от ученик, и то по задължение. Изобщо не го влечаха римите, и макар професията му да беше свързана с изкуство, предпочиташе да си спести поетичните изблици на известни и безизвестни творци.
И тези стихове не бяха изключение, само дето вместо да поправи грешката си и да си продължи работата, кой знае защо се зачете в тях. Дори се порови и в някои от по-старите, четеше, препрочиташе и дори не си даваше сметка как лети времето. Остави се на новото усещане за светлина, свежест и чистота, което го докосна като топла милувка, а после го изпълни с неочаквана енергия.
„С възрастта съм взел да ставам сантиментален” – усмихна се вътрешно, но и след като се зае с работата си тази усмивка се запази в него.
Няколко дни бе много зает и не намери време, но в края на седмицата отново откри онзи сайт. Този път реши да сподели усещанията си и й написа лично съобщение. Малко се притесняваше задето се занимава с нещо толкова нетипично за него. Да се впечатлява от поезия – боже, жена му би се изненадала не по-малко от самия него! На нея самата по би ù отивало да прави това, винаги бе обожавала книгите.
Отговора на съобщението му го накара да се разсмее. Допадаха му хора с подобно чувство за хумор, което включваше шеговито самоизтъкване и весела самоирония. Римите, в които бе организирала отговора си го провокираха и той да ù отвърне в същия дух. За негово учудване не се оказа толкова трудно да сглоби шеговит римуван отговор и зачака с нетърпение нейния.
Така се започна. В един момент се улови, че му липсва, когато задълженията не му позволяваха да контактува с нея. Един ден, когато влезе там, видя, че му е оставила скайпа си и се развълнува като ученик. Чак му стана неудобно от собствената му детинска реакция, но наистина се зарадва и остана в такова приповдигнато настроение чак до вечерта, когато я откри.
Започнаха да се търсят редовно, понякога просто разменяха по няколко приятелски думи и усмивки, а друг път се увличаха в разговори, които продължаваха часове. Мисълта за жена му го караше да изпитва известна неловкост – всичко й беше споделял, до този момент нямаше тайни от нея, не се налагаше да крие нищо. Тази връзка с непознатата също беше съвсем невинна – едно приятелство, нищо повече, но с времето започна да осъзнава, че я чувства все по-близка. Като че ли я бе познавал винаги – тази нейна непосредственост, начина, по който го караше да се смее или пък го трогваше до сълзи, бяха станали важна част от ежедневието му. Напоследък изпитваше все по-голяма необходимост да се докосне до повече аспекти от живота й, щеше му се да е за нея поне част от това, което вече знаеше, че тя е станала за него.
Разбра, че е влюбен в нея, когато една нощ се събуди с мисълта и усещането за нея. Гледаше милото, още с почти детско излъчване лице на жена си, заспала сгушена до него, и внезапно връхлетялата вина почти го задуши. Как можа да позволи това, за бога, какво си причиняваше! Какво причиняваше и на двама им? Емоционално се беше обвързал с една непозната, която заемаше все повече място в мислите и в сърцето му, и това го объркваше, смущаваше, притесняваше със силата и неизбежността си.
Вчера дори я попита за съпруга ù, вече знаеше, че е омъжена, а после изведнъж се изплаши, и ù написа: „Не ми казвай”. Страхуваше се да не разбере, че за нея не е нищо повече от един мил, забавен познат. Ревнуваше я от собствения ù живот, в който той беше само един промъкнал се случайно гост. А толкова отчаяно жадуваше да споделя всеки миг от ежедневието ù, усмивките ù, които усещаше, но никога не беше виждал, моментите на тъга, болките ù...
- Защо не спиш? – чу шепота на жена си. Беше усетила неспокойствието му, спеше много леко.
Той се поддаде на обзелия го импулс, стана от леглото и включи компютъра.
- Ела – повика я. – Искам да ти покажа...
Тя приближи и мълчаливо зачака, докато той търсеше онзи сайт със стихове. Показа ù го и ù разказа всичко – от първия миг, когато се впечатли от прочетеното, до часовете разговори по скайп.
Не успя да разгадае изражението ù, но имаше нещо в него, което го озадачи. Господи, помисли си, дано не ме е разбрала погрешно, дано не се е почувствала огорчена...
- А снимката? – попита го. – Как така не си полюбопитствал да видиш снимката ù?
Той поклати глава. Дори не беше обърнал внимание, че може да го направи. Какво значение имаше външността ù?
Тя обаче го направи – показа му я и той видя нейната снимка, която сам беше направил преди време.
- Значи ти си писала... – погледна я невярващо – Толкова нежност... И през цялото време си знаела!
- Исках да те изненадам – докосна устните му с пръсти – Всичко съм писала с мисълта за теб. Но... беше толкова вълнуващо да те влюбя в себе си отново.
„И още един живот да имам, пак в теб бих се влюбил” – поиска да ù каже, но усети устните ù върху своите и не успя. Не знаеше, че тя вече го беше прочела в очите му.
Не си падаше по интернетните познанства, ако не го изискваха задълженията му, дори пред компютъра нямаше да сяда. Случайно попадна в онзи сайт и се зачете в стиховете ù. Не беше чел поезия от ученик, и то по задължение. Изобщо не го влечаха римите, и макар професията му да беше свързана с изкуство, предпочиташе да си спести поетичните изблици на известни и безизвестни творци.
И тези стихове не бяха изключение, само дето вместо да поправи грешката си и да си продължи работата, кой знае защо се зачете в тях. Дори се порови и в някои от по-старите, четеше, препрочиташе и дори не си даваше сметка как лети времето. Остави се на новото усещане за светлина, свежест и чистота, което го докосна като топла милувка, а после го изпълни с неочаквана енергия.
„С възрастта съм взел да ставам сантиментален” – усмихна се вътрешно, но и след като се зае с работата си тази усмивка се запази в него.
Няколко дни бе много зает и не намери време, но в края на седмицата отново откри онзи сайт. Този път реши да сподели усещанията си и й написа лично съобщение. Малко се притесняваше задето се занимава с нещо толкова нетипично за него. Да се впечатлява от поезия – боже, жена му би се изненадала не по-малко от самия него! На нея самата по би ù отивало да прави това, винаги бе обожавала книгите.
Отговора на съобщението му го накара да се разсмее. Допадаха му хора с подобно чувство за хумор, което включваше шеговито самоизтъкване и весела самоирония. Римите, в които бе организирала отговора си го провокираха и той да ù отвърне в същия дух. За негово учудване не се оказа толкова трудно да сглоби шеговит римуван отговор и зачака с нетърпение нейния.
Така се започна. В един момент се улови, че му липсва, когато задълженията не му позволяваха да контактува с нея. Един ден, когато влезе там, видя, че му е оставила скайпа си и се развълнува като ученик. Чак му стана неудобно от собствената му детинска реакция, но наистина се зарадва и остана в такова приповдигнато настроение чак до вечерта, когато я откри.
Започнаха да се търсят редовно, понякога просто разменяха по няколко приятелски думи и усмивки, а друг път се увличаха в разговори, които продължаваха часове. Мисълта за жена му го караше да изпитва известна неловкост – всичко й беше споделял, до този момент нямаше тайни от нея, не се налагаше да крие нищо. Тази връзка с непознатата също беше съвсем невинна – едно приятелство, нищо повече, но с времето започна да осъзнава, че я чувства все по-близка. Като че ли я бе познавал винаги – тази нейна непосредственост, начина, по който го караше да се смее или пък го трогваше до сълзи, бяха станали важна част от ежедневието му. Напоследък изпитваше все по-голяма необходимост да се докосне до повече аспекти от живота й, щеше му се да е за нея поне част от това, което вече знаеше, че тя е станала за него.
Разбра, че е влюбен в нея, когато една нощ се събуди с мисълта и усещането за нея. Гледаше милото, още с почти детско излъчване лице на жена си, заспала сгушена до него, и внезапно връхлетялата вина почти го задуши. Как можа да позволи това, за бога, какво си причиняваше! Какво причиняваше и на двама им? Емоционално се беше обвързал с една непозната, която заемаше все повече място в мислите и в сърцето му, и това го объркваше, смущаваше, притесняваше със силата и неизбежността си.
Вчера дори я попита за съпруга ù, вече знаеше, че е омъжена, а после изведнъж се изплаши, и ù написа: „Не ми казвай”. Страхуваше се да не разбере, че за нея не е нищо повече от един мил, забавен познат. Ревнуваше я от собствения ù живот, в който той беше само един промъкнал се случайно гост. А толкова отчаяно жадуваше да споделя всеки миг от ежедневието ù, усмивките ù, които усещаше, но никога не беше виждал, моментите на тъга, болките ù...
- Защо не спиш? – чу шепота на жена си. Беше усетила неспокойствието му, спеше много леко.
Той се поддаде на обзелия го импулс, стана от леглото и включи компютъра.
- Ела – повика я. – Искам да ти покажа...
Тя приближи и мълчаливо зачака, докато той търсеше онзи сайт със стихове. Показа ù го и ù разказа всичко – от първия миг, когато се впечатли от прочетеното, до часовете разговори по скайп.
Не успя да разгадае изражението ù, но имаше нещо в него, което го озадачи. Господи, помисли си, дано не ме е разбрала погрешно, дано не се е почувствала огорчена...
- А снимката? – попита го. – Как така не си полюбопитствал да видиш снимката ù?
Той поклати глава. Дори не беше обърнал внимание, че може да го направи. Какво значение имаше външността ù?
Тя обаче го направи – показа му я и той видя нейната снимка, която сам беше направил преди време.
- Значи ти си писала... – погледна я невярващо – Толкова нежност... И през цялото време си знаела!
- Исках да те изненадам – докосна устните му с пръсти – Всичко съм писала с мисълта за теб. Но... беше толкова вълнуващо да те влюбя в себе си отново.
„И още един живот да имам, пак в теб бих се влюбил” – поиска да ù каже, но усети устните ù върху своите и не успя. Не знаеше, че тя вече го беше прочела в очите му.
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
И аз ви благодаря, любители на мечтаните приказки...
-
Чудесна приказка...
-
Прочетох с огромно удоволствие! Благодаря, Хрис!
-
Познах ли?
Благодаря ти, Дани! -
Щях да получа инфаркт докато четях! Сещай се защо.
Само дето снимка нямаше при мен.
Много увлекателно разказана история Хрис!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
