От време оно животът в селото си вървеше монотонно и скучно. Хората бяха свикнали от време на време някой ерген да открадне някоя мома, на някой празник да се извие хоро на мегдана, да дойдат турци да беснеят или да се появи някой странник в опърпани дрехи, който да се представя за апостол, подготвящ въстание. Тия събития даваха на простите хорица тема за разговор, но бързо отшумяваха и животът си продължаваше по старому.
Там, почти на мегдана, се издигаше голямата белосана къща на хаджи Минчо, един от най-големите чорбаджии в селото и в околията. Хаджи Минчо се имаше и със селяните, и с турците. Когато на някой се разболееше дете, хаджията помагаше. Имаше голяма душа и селяните го обичаха като баща. Той беше честен и справедлив човек, даваше мъдри съвети и говореше умни приказки. Минчовица беше дребна жена с червено усмихнато лице. Беше по-простоватичка от мъжа си, но беше научена как да се държи и с него и пред хората, та не го излагаше.
Хаджи Минчо и Минчовица имаха една дъщеря Свет ...