От време оно животът в селото си вървеше монотонно и скучно. Хората бяха свикнали от време на време някой ерген да открадне някоя мома, на някой празник да се извие хоро на мегдана, да дойдат турци да беснеят или да се появи някой странник в опърпани дрехи, който да се представя за апостол, подготвящ въстание. Тия събития даваха на простите хорица тема за разговор, но бързо отшумяваха и животът си продължаваше по старому.

            Там, почти на мегдана, се издигаше голямата белосана къща на хаджи Минчо, един от най-големите чорбаджии в селото и в околията. Хаджи Минчо се имаше и със селяните, и с турците. Когато на някой се разболееше дете, хаджията помагаше. Имаше голяма душа и селяните го обичаха като баща. Той беше честен и справедлив човек, даваше мъдри съвети и говореше умни приказки. Минчовица беше дребна жена с червено усмихнато лице. Беше по-простоватичка от мъжа си, но беше научена как да се държи и с него и пред хората, та не го излагаше.

            Хаджи Минчо и Минчовица имаха една дъщеря Светла. Други деца така и не можаха да имат, защото щом се роди Светла и Минчовица легна да мре. Хаджията праща да водят врачки и знахарки от най-далечни краища и обещаваше да награди богато оная, която успее да излекува хаджиминчовата жена. Месец и отгоре лежа на легло Минчовица. Знахарките ù баеха, пояха я с непознати отвари и я налагаха с невиждани билки. Накрая тя се изправи на крака и хаджи Минчо изпълни обещанието си да награди богато знахарката, която я излекува.

            Макар че нямаха други деца, присъствието на Светла изпълваше чорбаджийската къща. Тя бе станала висока стройна мома като каваците, дето растяха по пътя към село. Косите ù се лееха като чисто злато по тънките рамене, все едно хаджията бе разтворил сандъците си със златни пари и ги бе посипал върху дъщеря си. Каквото имаха другите моми в село, хаджийската щерка имаше в повече. Ако е за хубост, няма коя да се мери с нея, ако е за сладкогласие, пак няма с коя да дели мегдан. Най-голямата игралка беше. Хванеше ли се да води хорото, виеше го и го залюляваше тъй, че селяните не издържаха само да гледат, ми до един се хващаха да играят.

            А как само блестяха одеждите ù! Хаджията не се скъпеше и сегиз-тогиз в къщата му влизаха терзии да шият на Светла дрехи. Везани с най-фини бродерии и ушити от най-скъпи платове, одеждите на хаджийската щерка прилепваха като истукани по тялото ù и тя изглеждаше още по-великолепна и омайна.

            Нямаше ерген в село, който да не мечтаеше Светла да му стане невяста, ала знаеха, че хаджията няма да я даде на случаен човек. Хаджи Минчо е един по имотност и по слава. През четири села няма по-заможен от него. Пък няма и синове, имотите му трябва да останат в сигурни ръце, ръце, които няма да го пропилеят.

            На два пъти идваха стройници да искат Светла, но той не я даваше. И на двамата ергени намери кусури. На хаджията му се стори, че първият прекалено много вино пиеше. Тоя човек сигурно щеше да пропие имането му и да бие дъщеря му. Затуй го отпрати. Вторият беше от далечно село. Баща му беше човек, който можеше да дели мегдан с хаджи Минчо и по образованост, и по богатство, ама и тоя кандидат-зет не одобри чорбаджията. Виждаше му се твърде дребен и грозноватичък, не беше и кой знае колко умен, надали ще може да се оправя с бащините си дела, когато баща му се спомине, камо ли и с неговите имоти да се разпорежда. Пък и не на последно място, мома като слънце беше грехота да се даде на такова неугледно момченце.

            Хаджи Минчо често си представяше бъдещия си зет като левент с тъмни коси и тъмни очи като маслини, снажен като вековен дъб, пресметлив и далновиден, но с добро сърце и богат. Искаше хаджията да омъжи дъщеря си час по-скоро. Не, че щеше да му е лесно, но хаджията знаеше, че така е по-добре. Щеше да страда много, когато Светла престане да припка по чардаците на чорбаджийските сараи и да пръска животворната си енергия навсякъде около себе си, щеше да страда, че няма да я чува вече как се надпява с някое славейче в градината и че няма да я гледа как е повела хорото на мегдана и подскача напето като сърна. Но хаджията вече не беше в първа младост, знаеше, че смъртта може да го грабне всеки момент и се страхуваше да остави единственото си дете сираче, без да има кой да се грижи за него. Пък и без туй на Светла ù беше дошло времето да се задоми.

            Светлиното сърце обаче вече беше избрало. През две къщи от тях живееше Стоил. Единственият момък, който можеше да се мери с нея по красота и напетост. Стоил обаче беше сиромах. Осиротял още като дете, той бе останал сам да се грижи за майка си. Взеха го дърварите да ходи с тях по горите. Там Стоил беше заякнал и се беше превърнал в истински мъж. Със зелените си очи пронизваше женските сърца и караше всяка мома да потръпва под силата на погледа му. Светла знаеше, че баща ù няма да я даде на него, но все пак в нея гореше надежда. Щеше ù се той само да ù каже „Светле, хайде ела, избягай с мен!” и тя беше готова да му пристане.

            Стоил обаче не казваше тези думи. Види се, той не изпитваше това, което мъчеше Светла ден и нощ. Тя подочуваше, че другарите му си приказвали кой коя мома бил харесал, коя му лежала на сърце, а Стоил все казвал, че никоя не му е взела съня още.

            Светла ту страдаше, че той не я иска както другите момци в селото, ту се ядосваше и тропваше с малкото си краче. Че кой е той, един сиромах, та да не я иска нея, най-личната мома в селото, пък и чорбаджийска щерка на всичкото отгоре! Когато излизаше на разходка из селото, Светла все тръгваше към оная посока, където беше стоиловата къща. Все се кипреше в най-хубавите си и нови одежди, кичеше се с нанизи от пендари и туряше най-лъскавите си пафти, та дано Стоил да ù обърне внимание. Усетеше ли погледа му върху себе си, Светла се изпъчваше, повдигаше си брадичката и започваше да стъпва тежко-тежко, като истинска чорбаджийка. Скоро обаче усещаше, че Стоил вече е отместил погледа си от нея и пак започваше да се терзае.

            И така, животът в селото продължаваше да се точи бавно и мъчително. Жътвата беше минала, беше поолекнало на селяците от тежкия труд. Нищо не се бе случвало от много време и принуждаваше жените, събрали се по пейките пред дуварите, да вадят стари истории, за да има за какво да си приказват. Турци не бяха вилняли наскоро, сватби не се правеха през жътва, пък и никоя мома не беше пристанала наскоро, та да осмеят срама на семейството ù. Минчовица беше жена с положение и за това нейните думи се слушаха внимателно. Тя беше подочувала от мъжа си някоя и друга по-учена приказка, та това правеше речта ù по-колоритна и караше другите да ù обръщат повече внимание. В последно време тя често казваше:

            - Има нещо да става! Така е тихо преди буря и после изведнъж дойдат светкавици и дъждове!

            - Какви дъждове, мари Минчовице! – писваха жените – Гледай какво е ясно небето, ти дъждове предсказваш! Да не си станала вещица! Това, кога ще завали, е Божа работа!

            - Не такива дъждове, бре жени! – сопваше се чорбаджийката. – Ще видите вие, как скоро или мома ще пристане, или турци ще се развилнеят...

            При тия думи на Минчовица жените скачаха като опарени и започваха една през друга да кудкудякат като квачки.

            Хаджиминчовата жена обаче се оказа права. Не след дълго в селото се случи нещо, което се превърна в основна тема за разговор както сред мъжете в кръчмата, така и за жените по тлаките. В ранна есен в хаджиминчовата къща посрещнали гости. Пристигнали по тъмно с две заптиета охрана. Заптиетата ги проводили да хаджийските сараи и си заминали. Четирима души били, две жени и двама мъже. Като чужденци изглеждали.

            След два дена всичко се разбра. Хаджи Минчо заедно с Минчовица, Светла и гостите излязоха на разходка из селото. Единият мъж беше облечен с черен костюм и бяла риза, носеше бастунче и цилиндър, беше около 50-годишен с живи очи и засукан риж мустак. Жената до него беше млада, сигурно ненавършила двадесет. Беше облечена в дълга лъскава рокля с много дипли, дантели и воланчета, която според зависи от ъгъла, от който я погледнеш, менеше цвета си от тъмно зелен до черен. Личеше си отдалеч, че е от фин, скъп плат, какъвто никой от селяните не беше виждал в живота си. Косата на чужденката, доколкото можаха да я видят, беше кестенява и грижливо прибрана под чудатата ù шапка, изработена от същия лъскав зелено-черен плат с множество рози и няколко черни пера. Пред лицето ù се спускаше черна мрежичка. Жената, вървяща до нея, беше в черна рокля от фин плат, но си личеше, че е далеч по-евтина и простовата от тази на другата дама. Вторият мъж носеше тъмно кафяв панталон, захванат с тиранти и бяла риза. Не след дълго повечето селяни излязоха пред къщите си да погледат това чудно шествие. Такива хора не бяха виждали никога. Хаджията, ухилен до уши, сочеше ту в едната, ту в другата посока и обясняваше нещо авторитетно. Жената в черната рокля бръщолевеше нещо на непознат език.

            Вечерта в кръчмата мъжете обсъдиха от край до край всичко, с най-малки подробности. Вече се беше разбрало, че мъжът е журналист от някакъв английски вестник, а жената в зелената рокля - дъщеря му. Другата жена била преводачка, а вторият мъж - слуга. Пашата имал изгода да идват такива хора в българските села, за да видят Великите сили колко добре се отнася той с християнските си поданици. Били избрали хаджийската къща да ги настанят, тъй като селската странноприемница не била достатъчно хубава за тях.

            Светла от тая разходка натам намрази чужденката. Тя беше свикнала да е центърът на вниманието за всички селяни и да превъзхожда всички моми, но ето, че се появи Анджела и я засенчи. Тя беше пристигнала с пет сандъка с рокли и шапки и час по час се пременяваше ту с едно, ту с друго. Светла изглеждаше като проста слугиня пред тая английска дама, която умееше да чете, да приказва учено и да свири на цигулка.

            Журналистът беше помолил слугата си да му изнесе едно бюро на чардака на чорбаджийската къща и там стоеше почти по цял ден с лула в устата. Хаджи Минчо, заедно с преводачката, му правеха компания. Журналистът щял да пише книга за българите в империята и искаше да разбере всичко за живота на хората – от семейните отношения, през реда в селото, та чак до турските заптиета. Хаджи Минчо авторитетно дръпваше от чибука си и започваше бавно да разказва каквото го питаше журналистът. Преводачката бръщолевеше странни за хаджията думи, а англичанинът слушаше с интерес и записваше всичко.

            Светла и Анджела нямаха допирни точки. Едната не беше излизала от селото си, не беше изучена нито на четмо, нито на писмо, а другата беше обиколила половината Европа, знаеше два езика и почти по цял ден четеше книги. Анджела беше кротка и не търсеше конфликт, но Светла през цялото време я гледаше със завист. Понякога чужденката излизаше и обикаляше по мегдана. Беше ù интересно да гледа живота на хората, беше ù интересно да гледа какво се случва в дюкяните на занаятчиите, но не можеше нищо да попита, тъй като български не знаеше, а преводачката постоянно беше заета с баща ù. И на хората им беше интересно да я гледат. Всеки ден беше с различна рокля, коя от коя по-лъскава и по-надиплена.

            Момците я гледаха с възхищение, но никой не би си пожелал такава невеста. Тя не беше жена, която ще върти къща и ще гледа деца, личеше си.

            Не след дълго журналистът трябваше да замине за няколко седмици в един от турските конаци в друго село, но не желаеше да взима дъщеря си със себе си. Зимата беше започнала и не се знаеше кога ще завали сняг, можеше файтонът да заседне в някоя преспа... Не, това пътуване не беше за тая дама. Преводачката остана при Анджела. Тя сега повече се нуждаеше от нея. На тръгване журналистът заръча на хаджи Минчо както възпитава собствената си дъщеря, така да възпитава и неговата. Хаджията обеща и файтонът с журналиста потегли.

            Още първия ден Анджела излезе из селото с преводачката си. Така можеше да общува с хората. Спираше се на дюкяните, питаше майсторите за това или онова и оставаше удивена с колко примитивни технологии изработват изящната си стока.

            По обяд тя видя една бабичка, седнала на грубо скована пейка пред къщата си. Спря се да попита къде може да се разходи.

            - Най-хубавото място е турската чешма на входа на селото. – каза бабичката. – Ала, моме, недей да ходиш натам. Може заптиета да те нападнат, може хайдути...

            Анджела се усмихна и разкри красотата си в пълната си прелест като избъбра няколко наразбираеми думи. Преводачката обясни на бабата, че тя е тук заради турците и те я пазят и двете жени се запътиха към чешмата.

            Тъкмо бяха излязли от селото, когато пред тях по пътя се зададе Стоил. Анджела потръпна. Помисли си дали това не е някой от тия страшни хайдути, за които беше слушала от баща си!? Какво ли можеше да им стори? Стоил се изправи пред тях и ги огледа. Анджела вече беше започнала да облича дебело палто от заешки кожи, а под него се стелеше лъскава червена рокля. Анджела заговори, а преводачката, не по-малко уплашена от нея, побърза да преведе:

            - Добър ден! Кой сте вие, господине?

Стоил малко се стъписа от вниманието на дамите, направи непохватен поклон и подаде ръката си към Анджела. Тя грациозно изви китката си, очаквайки той да целуне ръката ù, покрита от червена ръкавица, но той я сграбчи и грубовато я раздруса. Това предизвика смях у дамата, още повече, когато той повтори упражнението и с преводачката. Този смях още притесни Стоил и той заби поглед в земята.

            - Не се представихте! – каза Анджела на своя език, а преводачката преведе.

            - Стоил! – отговори набързо мъжът и пак върна погледа си в земята.

Преводачката му обясни, че с мис се страхуват да продължат сами към турската чешма, затова го молят да ги придружи. Стоил не знаеше как е редно да постъпи. Всеки негов неуместен жест предизвикваше у мис смях и той се страхуваше да не сгреши отново. Все пак прие и тримата тръгнаха към чешмата.

            По пътя Анджела не престана да го разпитва за живота му, за обичаите на българите... Стоил се притесняваше вече не толкова какво ще отговори, колкото се стремеше да се представи по възможно най-добрия начин пред тази изящна дама.

            Когато разходката на дамите приключи и Стоил ги изпроводи до селото, той бързо си намери повод да тръгне в друга посока. Не можеше вече да търпи изгарящия ù поглед повече. Анджела също беше усетила мъжката му сила, която я теглеше сякаш с невидими нишки. Такъв мъж не беше срещала в нито една държава, в която беше ходила.

            На следващия ден Анджела разпита из селото за къщата на Стоил. Искала да му занесе подарък от благодарност за предния ден. Минчовица разбра и ù се скара:

            - Мари моме, нямаш ли срам!? Да ходиш на гости на мъже! Нали е срамота и ще говорят хората! Как ще се обясняваме на баща ти после!?

Анджела ù обясни, че е прието в тяхната страна, когато мъж помогне на дама за нещо, тя да му се отблагодари поне с посещение или с подарък. Минчовица не разбра лъжата на Анджела и я пусна да отиде. Когато Светла разбра, полудя от яд. Лицето ù стана мораво, сълзи от яд напираха в очите ù. Ах, защо си няма и тя едно оправдание и да отиде при Стоил...

            Анджела и преводачката ù почукаха на вратата на стоиловата къща. Отвори майка му, стара и прегърбена жена с груби ръце и както почти всички селянки, забрадена с черна кърпа. Бедната селянка се почувства неудобно от това посещение. Тя се чудеше къде да покани двете дами и с какво да ги нагости. Анджела обясни, че е дошла да търси Стоил, за да му се отблагодари за предния ден. Стоил обаче щял да се върне късно привечер. Анджела не смееше да остане повече, Минчовица щеше да се кара. Тя остави изписана кутийка за подарък на Стоил и заедно с предодачката си тръгнаха. Стоиловата майка се страхуваше дори да докосне подаръка. Такова изящно нещо не бе виждала никога в живота си. В крайна сметка любопитството надделя и старата жена отвори кутийката. От нея се разнесе чудна мелодия. Жената не беше виждала подобно нещо и от уплахата за малко да я изпусне.

            Вечерта, докато преводачката се разхождаше в градината, чу гласа на Стоил. Той я молеше да извика Анджела. Преводачката изпълни тази негова молба и скоро Анджела беше пред тежките порти на чорбаджийските сараи. Стоил носеше в ръка кутийката и се поклони до земята. Опита се да ù обясни, че е зима и тъй като няма цветя, не е могъл да ù донесе подарък. Докато момъкът размахваше ръце, Анджела обви врата му с ръце и го целуна. Той знаеше, че това не е правилно, но не се отдръпна. Освен нощта имаше и още един свидетел на тая сцена. Светла стоеше на прозореца и ронеше горчиви сълзи.

            Стоил хвана Анджела за ръка и двамата побягнаха по калдъръма. Той я заведе на една поляна, на която често гледаше звездите и месечината. Виждаше се всичко, като на тепсия. Стоил само ù сочеше, без да може да ù обясни нищо. Анджела отново започна да го целува. Мъжкото в него се събуди и той запретна полите на дългата ù рокля...

            Слд като я заведе до хаджийската къща и тръгна да се прибира, остана насаме със съвестта си. Знаеше, че е направил нещо нередно, страхуваше се, че ако баща ù разбере, ще каже на заптиетата да го застрелят. Анджела също не спа спокойно. Вътрешно в себе си се чувстваше като крадец. Знаеше, че е откраднала нещо, което принадлежи на Светла. Беше го почувствала.

            Тя повече не се видя със Стоил. И той нямаше очи да иде да я търси, макар че сърцето му гореше.

            Вече беше натрупал сняг, когато журналистът се върна. Анджела надълго и нашироко говори с него на четири очи. После той от своя страна дълго говори с хаджи Минчо. На следващия ден преводачката отиде да търси Стоил. Намери го в къщата му и бързо заговори:

            - Анджела ме праща при теб! Каза, че ако я обичаш, ще идеш да искаш хаджийската щерка за жена! Ако ли не, ще си спомня за теб като за най-лошото нещо!

            После преводачката си замина, без да каже и дума повече. Стоил нямаше какво да направи и отиде при майка си:

            - Майко, - каза той свенливо. – Утре ще ходим да правим годеж! Ще искам хаджиминчовата щерка!

            Старата жена се прекръсти. Помисли, че синът ù е полудял да иска най-личната и заможна мома в селото, но знаеше, че няма смисъл да го разубеждава. Беше ли си го навил на пръста, щеше да го направи.

            За изненада на цялото село, още щом мина Йордановден, у хаджиминчови се вдигна сватба. Светла се женеше за избраника си, но за него не можеше да се каже същото. Той гледаше с мъка към Анджела, тя пък се опитваше да се престори, че се радва за младоженците, както беше научена, а Светла гледаше към чужденката със злоба. Сватбата мина и замина и Светла и Стоил заживяха като мъж и жена.

            След месец Анджела и журналистът, заедно с преводачката и прислужника си заминаха, за да не се върнат никога повече. В селото остана само споменът за тях и историята за това как една чужденка склонила хаджи Минчо да даде дъщеря си на сиромах...