ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА: ГРАДЪТ НА СВЕТЛИНАТА
Малцина бяха чували за подобно място, а там не беше ходил почти никой. Там всеки болен, недъгав, нещастен и уморен ветеран или дори най-обикновен просяк можеше да намери парченце хляб и сигурен подслон. В този град нямаше място за политика, за генни експерименти или извратени и супер развити форми на виртуална реалност. Този град беше реалност сам по себе си.
Сасия беше удивена, че изобщо са й разкрили за съществуването на подобно място. Да, тя се беше добрала до разработки за секретната Девета зона, която така и никога не успяха да открият.
“Градът на светлината” даваше надежда за спасение на толкова много измъчени души – там те щяха да открият покой и най-вероятно това място щеше да бъде техния последен пристан.
Никой нямаше представа кой го беше издигнал, нито къде беше точното му местонахождение.
Страшното пост апокалиптично усещаше се повтаряше за толкова много хора, че някои дори предпочитаха да отидат на това място доста по-рано.
Киберпънк атмосферата не беше подминала дори и място като това. Виждаха се странни неоново зелени надписи и красиви покрити с медни отблясъци супер високи сгради, стигащи до един километър височина. Тук не се наблягаше на капитализма или пък над духовността, а над прошката.
Сасия беше изумена от страшното развитие на нещата – след като Архистратът беше убит – това означаваше, че скоро и неговата братовчедка щеше да е наред. Властната повелителка на Леарния скоро щеше да загуби огромната си и безгранична власт – беше само въпрос на време. Щеше да бъде лишена и от огромните територии на владенията си от почти три милиона сцинтера. Това щеше да бъде тежък удар по психиката й.
Специални създания – даргони[1] – се грижеха за нуждаещите се. Те бяха изградени от фина материя и можеха да съществуват само в тази реалност.
Имаше хора, които оставаха тук през целия си живот, просто защото нямаха никаква друга идея къде биха могли да оцелеят по този начин. Тук те бяха щастливи и можеха да се насладят на мимолетно внимание. Тук беше техния дом – завинаги.
Сасия не можа да повярва на очите си, но след като Фон Бласк я поразведе, тя установи, че това място не се подчиняваше на никакви физични закони – то си беше напълно самодостатъчно.
- Защо хората не искат да приемат реалността? – запита някак невинно тя.
- Ами първо защото някой от тях не могат да се впишат в нея и тя ги разстройва. Според мен трябва да има такова място, където всеки от нас може да разпусне – каза й той.
Сасия видя Фон Бласк – такъв, какъвто беше. Мъдър воин, но и приятен веселяк. Беше ликвидирал хората на собствения си шеф като пилци – не можеха да се мотаят из Синтрос – иначе главите им просто щяха да хвръкнат.
“Градът на светлината” всъщност не се намираше на някакво извънпланетно място, а беше разположен дълбоко под повърхността. Хората явно не можеха да се откъснат от идеята да живеят под земята – там се чувстваха в пълна безопасност. Мнозина дори забравяха кои са именно тук. Тук на никого не му пукаше за нищо.
Фон Бласк беше довел Сасия точно на това място поради простата причина, че за убийството на Архистрата скоро щеше да се разчуе. Синтрос не беше чак толкова далеч, а уши и очи имаше навсякъде.
Фон Бласк знаеше, че си беше отмъстил за всичките подлости на своя бивш шеф. Сасия обаче виждаше човек, когото едва познаваше и който стана причина за смъртта на Марк. Така че все още се чувстваше раздвоена в отношението си към него.
Фон Бласк сякаш отгатна мислите й.
- На този свят, моето момиче, нищо не е само черно или бяло. Това е само мимолетен епизод, на който ставаме свидетели. Аз утре може и да не съм жив, но нещо ми казва, че Ханс не е имал точно тези намерения, когато е отворил портала. Всичко в крайна сметка ще си дойде на мястото – не ще и съмнение – покашля се той.
- Добре – беше краткият отговор на Сасия. – А как се издържат всички тези хора тук, откъде се хранят?
- Ами това е малко трудно за обяснение – каза й Фон Бласк, - нужно е да прекараш малко повече време тук и да го видиш със собствените си очи. Много хора не могат да свикнат дори и в Града на светлината, което, ако питаш мен, е направо жалко. Аз съм стар воин – искам поне малко почивка. Това е. А политиката не е за мен!
Докато водеха този разговор даргоните лекуваха раните на част от военните ветерани. Даргоните се справяха със задачите си страшно бързо. Сасия с почуда видя заоблената им бобовидна форма и тънките но здрави крайници – приличаха на гигантски бръмбари с дисциплина на мравки. Телата им бяха с медно зеленикав цвят, а крайниците тъмносини. Но най-интересни бяха очите им – те не бяха фасетъчни, както на повечето насекоми. Бяха с матово огледална повърхност и човек спокойно можеше да се огледа в тях, но само за да се сблъска със собственото си изкривено отражение.
Тези странни създания бяха доста страшни, но в същото време лечебните им сили бяха неотразими. Дори арханайците бледнееха пред тях.
Тук имаше мнозина, които действително се нуждаеха от голяма помощ. Сасия видя много осакатени и обезобразени лица, торсове и крайници.
- Ами ако не се оправят? – осмели се да попита тя Фон Бласк.
- Е, нека не бъдем чак толкова черногледи – отклони въпроса бившият вече призрачен воин. – Но, ако не ги спасят, те просто ще умрат. По-лошото е, че мнозина ще загубят последната си надежда, че съществува място като това.
Когато тя извърна погледа си, осъзна, че опашката от нуждаещи се изглеждаше безкрайна. Имаше толкова много и различни хора – всеки от тях чакащ спасение.
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТА: КОРПОРАЦИЯ “НОВ ЖИВОТ”
Еквиус Мон контролираше повечето от финансите на града – поне онези, които не бяха собственост на Ом Гур Нал. Но той не беше финансирал по никакъв начин своя син. След като чу положителен отговор от Гад ‘Ди Ен, той разбра, че все пак може да постигне основната си цел – да чипира абсолютно всички. Да – щяха да са нужни адски много пари. Но Еквиус беше поръчал смъртта на Ом Гур Нал в собствената му игра – беше въпрос на време само да клъвне и да влезе на петото ниво. Защото там хитрият милиардер му беше приготвил огромна изненада.
Еквиус не вярваше на новите порядки и не ги и разбираше – за него всичко беше само пари, пари и пак пари. Тоест, всяко нещо, което му пречеше да прави пари, беше опасност и заплаха. И той трябваше хитроумно да се справи с нея. Не сам, разбира се.
Активите на управляваната от него империя възлизаха на почти сто милиарда, защото той беше поел доста държавни поръчки от вече покойния Гордън Елмбаум. Той, разбира се, знаеше подробности за кончината му и се стараеше да не падне жертва на същите неща, на които беше станал жертва и губернаторът.
То се беше поинтересувал и какво се крие под руините на катедралата “Сор Ин Тум” и беше разбрал за преселението на миеранианците. Ясно осъзнаваше също така, че те никога нямаше да се върнат на тази планета или поне така изглеждаше.
Всички карти щяха да се нареждат ужасно бавно в негова полза, но преди това той трябваше да се потруди поне малко.
Беше въпрос на време да стигне до окончателната развръзка и той знаеше, че ако Ом Гур Нал паднеше от власт, никой и нищо нямаше да го заплашва. Такава беше концепцията му. Но можеше, разбира се, и нещо да се обърка. Затова той се опита да привлече доктора на своя страна.
Не че презираше науката, но тези учени дръвници трябваше да разберат, че нещата не се случваха така в неговия свят – там по-силният изяждаше по-слабия – нещо между впрочем безкрайно естествено.
Корпорация “Нов Живот” се намираше на мястото на предишния квартал Азак Интул на не особено представителна улица, но Еквиус и без това не обичаше да привлича излишно внимание. Вярваше, че това далеч не е показател за свършена работа.
Трябваше да се срещне с борда на директорите – нещо крайно скучно, но и необходимо.
Знаеше, че сега търговията, която беше отнел от Гордън, беше по-доходна отвсякога.
Не можеше да понася онези глупаци и тъпите им правила. Той беше израснал на улицата. Познаваше играта на практика. А те никога не бяха стъпвали там. Те, с тъпия си лицемерен морал.
Да, някой щеше да му помогне и този някой се казваше доктор Гад ‘Ди Ен. Това трябваше да стане – просто нямаше как да е иначе.
Сигурно щяха да му искат обяснение за предполагаемо източване на около сто и петдесет милиона кредита, които бяха потънали не знам къде си. Всъщност в джобовете на доктор Гад ‘Ди Ен, който имаше сметки за уреждане с детектив Бос, които изобщо нямаше и намерение да изплаща. Никога!
Най-страшното беше концепцията на самата корпорация. Дълбоко в себе си Еквиус знаеше, че въобще не целяха благото на своите клиенти и прочие дивотии. Бизнесът имаше и тъмна, и дори сенчеста страна. Там беше разковничето.
Много от съакционерите на Еквиус дори не знаеха колко надълбоко бяха пропити с проказата на така наречения им “бизнес”.
Той никога не им беше разкривал прекалено много подробности. Нямаше нужда дори и да знаят една десета от истината. Трябваше да бъдат послушни марионетки в ръцете на този социопат.
Еквиус не вярваше и в социалната система. Презираше я, защото, според него, тя създаваше слаби и зависими индивиди, които рано или късно щяха да потънат дълбоко в така нареченото обществено блато. Дори, от негова гледна точка, той им правеше известно добро. Опитваше се да им даде шанс да живеят в тази алтернативна реалност.
Той даваше парите, а докторът открай време мислеше, че прави нещата сам. Какъв глупак! Та нали всичко на този свят ставаше именно по този начин.
Еквиус си беше подготвил цяла торба с аргументи по отношение на защитата си пред борда. Да, трябваше и да ги поизлъже малко – нямаше как. Всичко на този свят се заплащаше скъпо и прескъпо. Всяко място в така наречената кибер реалност струваше много пари.
Звучеше малко смахнато, но Еквиус, като добър бизнесмен, беше дори започнал да разпродава парцели на желаещи маниаци, които искаха да притежават нещичко – макар и имагинерно. Така той изграждаше една нова и дори твърде опасна илюзия – а именно, че те стават за нещо в реалния живот.
Горките наивници бяха готови да предложат купища кредити, а бизнесът с “недвижим имоти” растеше. Еквиус беше готов дори да се закълне, че правеше това само с идеята да помогне.
Съакционерите му го очакваха отдавна и честно казано им беше писнало да го чакат – закъсняваше почти с четвърт час. Но срещата с доктора нямаше как да бъде отменена.
Дълбочината на мисълта на Еквиус го беше превърнала в това, което беше сега, предвид факта, че беше останал отрано сирак.
Той на практика не вярваше на никого. И “Градът на светлината” беше негов проект. Беше особена симбиоза между физическа реалност и виртуална такава – а лечението чипиране на населението. Оригиналната идея беше, че щом можеше да скрие недъгавите под земята, той ги контролираше.
Страшното беше, когато всички те научеха за намеренията му. Но, както се казваше, щеше да дойде съдния ден и той да си получи заслуженото за злодеянията си.
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА: ХОРАТА АРТАСАН
Единствено малцина сепаратисти имаха ясна позиция и се бяха обединили против статуквото. Хората артасан не бяха нито технически изостанали, нито технически гении. Те се стремяха да виждат истинския реален живот и се бореха срещу всички виртуални вмешателства от страна на хора като Еквиус или пък дори Гад ‘Ди Ен. Разбира се, налагаше им се да живеят извън закона – нямаше как.
Колкото повече някой искаше да им втълпи измислените ценности на бъдещето – толкова по-страшно ставаше. Просто дълбоко в себе си те не искаха да бъдат асимилирани. Не можеше да бъде и другояче.
Хората артасан имаха така наречения кодекс на честта и правеха всичко по силите си да го следват. Някъде в дъното на всичко това се коренеше истината.
Налагаше им се да избягат далеч на Север още когато беше обявен новия политически ред. Това само можеше да ги спаси. Но те знаеха, че рано или късно щяха да стигнат до тях. Беше въпрос на време. И на пари.
Те знаеха за дълбоките страхове на Ом Гур Нал, за генните експерименти на Сер Мак Зон и за новия вид виртуална реалност на Гад ‘Ди Ен. И се опитваха да направят нещо, но честно казано не успяваха.
Бяха своего рода идеалисти, живеещи в свой собствен свят, който рано или късно щеше да рухне щом Ом Гур Нал пратеше реална армия срещу тях. Беше лудост да живеят така, но те не бяха виждали нищо друго, а и не искаха и да го правят – да живееха в реалността, но в една много ограничена нейна част.
Касилио Вега беше една твърде странна птица, изпитваща носталгия по старото време, което всички до един смятаха за най-доброто. Не че бяха живели в него, не че го познаваха.
Те дори се бяха сприятелили с някои от арханайците, които им разказваха отвреме-навреме какво е било. Това ги зареждаше и им даваше сили да продължат напред с увереността на откриватели на Старото време.
Касилио Вега беше наясно, че хората артасан нямаше да бъдат подминати от гнева на по-висши сили, но даваше всичко от себе си това да не се случи скоро. И така дните минаваха лежерно.
Но хората артасан си имаха своя работа – те трябваше да бачкат здраво над себе си и личните си качества. Колкото повече време минаваше, толкова по-лениви ставаха. Накрая се бяха превърнали в мъдреци, но без да видят истинския живот.
Ом Гур Нал беше наясно със съществуването на сепаратисткото движение, но засега го оставяше да се развива най-вече с политическа цел, дори подсилваше митичната му аура.
Касилио Вега обаче не беше глупак – той бързо си намери спонсори от външните планети и започна да се снабдява с оръжие – първоначално по-старо, но много скоро - последни модели. Хората също минаха и през базова морална школовка какво точно се изискваше от тях.
Тогава върховният повелител започна да гледа по-сериозно на нарастващата заплаха.
Касилио Вега беше поел първоначално управлението след преврат над предишния водач, който според мнозинството просто не се справяше със задълженията си.
Бяха го обесили със зеретиеви въжета и той се беше вкочанил – после развяваха трупа му два-три дена за назидание на останалите. Така Касилио си спечели славата на сериозен човек и никой не ги смяташе за празни дърдорковци.
Следващата стъпка беше да установят по-задълбочени контакти със вътрешните планети покрай Зегандария, където имаше подобни сепаратистки движения. Техните водачи с охота се съгласиха да им помогнат.
Тогава Ом Гур Нал вече наистина се притесни. Тази заплаха трябваше да бъде спряна още в зародиш, но той беше прекалено зает със своя стар враг Архистрата и неговата братовчедка – дукесата на Леарния, а също и с други свои противници.
Идваше му прекалено много да воюва на толкова фронтове, но нещо все пак трябваше да предприеме.
Опита се да ги сплаши чрез убийството на Касилио Вега – но то беше неуспешно.
От това бунтовниците само се озлобиха. И оттогава Ом Гур Нал имаше един враг повече. Знаеше прекрасно, че
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА: ЗАСЕДАНИЕТО НА БОРДА
Мнозинството от съакционерите дори не познаваше истински Еквиус – неговата прехваленост и мистериозност плашеха останалите. Но той още не бързаше да им забие ножа – те му трябваха. Колкото повече наближаваха преговорите, толкова по-ясно той осъзнаваше какво се готвеше.
Посрещнаха го със студено и пресметливо задоволство. Бяха очаквали да позакъснее и той го направи.
Не искаха да преминат веднага на основния въпрос, а да му дадат още малко време, да го проучат – приличаха на хищници, но Еквиус ясно знаеше, че са просто пушечно месо. И той щеше да ги къса парче по парче.
Пръв се обади Алзенгар Ейбрамс – най-старият и опитен член на борда. Той беше от благородно потекло и знаеше, че произходът кара околните да имат едно на ум за теб.
Пазарът не оправдава очакванията ни, скоро ще трябва да разпродаваме на много по-ниски цени. Може би дори и на загуба! Помислете добре – продуктите ни са меко казано измислени и едвам получихме лиценз за търговия с някои от планетите от така наречения Външен пръстен – той се запъна и дори започна да пръска слюнка като развален градински маркуч – толкова беше гневен.
Еквиус не ги прекъсна, защото искаше да чуе аргументите им докрай. Щеше да отвърне на този “словесен огън” по-късно. Пък и можеше да научи нещо ново.
Странните бъгове в пето ниво на виртуалната реалност го правят нестабилно и честно казано опасно за манипулация – започна неочаквано един от тях.
Но нали там не е ходил никой? – не се стърпя да се обади Еквиус.
Не е точно така – опроверга го онзи. – Да, технически погледнато, си прав, но там Ом Гур Нал извършва свои операции, а ние се явяваме гаранти за тяхната обезпеченост.
Еквиус за момент щеше да забрави добрите си обноски и да измънка “Я, пак…”, но се стърпя и си замълча. Явно, Ом Гур Нал разчиташе и финансово на същото това ниво като го използваше за база за своите финансови операции. Въпросът беше как се осъществяваха те щом никой друг нямаше достъп дотам.
Еквиус отказа да си блъска главата над този засега нерешим въпрос, който наподобяваше въпроси от рода на “А дали Вселената е безкрайна?” – нещо, което дори и сега през 293506 година нямаше единодушен отговор. Учените просто разширяваха диаметъра на така наречената наблюдаема вселена.
Останалите членове на борда не изглеждаха очаровани от отговорите на своя събрат, но изчакаха дали няма да има и други изказвания.
Еквиус усети, че се изпотява здраво. Явно срещата нямаше да мине никак гладко, но все пак щеше да бъде доста трудно да запази тайната си поне още малко. Може би ако ги подтикнеше да мислят повече върху този проблем, би спечелил достатъчно време.
Еквиус реши да действа в движение без да се занимава с глупости. И без това знаеше, че е обречен, но поне можеше да си изиграе картите по най-добрия начин.
Огледа лицата на останалите членове на борда – те бяха почти непроницаеми. Виждаше се обаче една своего рода замечтаност – сякаш всеки един от тях искаше да надзърне в забраненото ниво и да получи тази мечтана власт.
- Господа, ами ако ми позволите, бих желал да направим респлит на акциите – само така всички ще са доволни – изказа той своето предложение.
- Това е доста безсмислено, драги ми Еквиус – опонира го един от най-близко стоящите.
- Но поне ще спечелим време – опита се да се оправдае той, маскирайки подлите си замисли зад този не особено лесен финансов ход.
- Е, отдавна няма крупни нови съакционери – прозя се в шепата си Едамант Рьонберг.
- Там именно е разковничето! – спокойно му отвърна бащата на Казук Мон. – Респлитът на ценните електронни книжа ще бъде фиктивен.
- Но те ще ни обесят, Еквиус! – възнегодува друг.
- Е, ако го направим на някоя по-далечна планета от Външния пръстен няма да се чуе и да се види. Първо ще приберем повечко пари и после ще се изнесем завинаги. Винаги ще можем да се оправдаем с грешни котировки или нещо друго – твърдо каза той.
- Но това е почти незаконно – изказа се още един от членовете на борда, който се казваше Езеная Дърбан.
И Дърбан, и Рьонберг, и Ейбрамс бяха специалисти, но бяха далеч от класата на подлец като Еквиус – той беше роден мръсник, по-специално във финансовите афери.
- Ще ми предоставите правата на Ом Гур Нал, но само за малко – изказа той последната си мисъл.
- По-добре ни разстреляй! – изпищя Ейбрамс и му идваше да се скрие под масата.
Иначе ще стане по-лошо – извади коза си Еквиус, - накрая просто ще фалирате, когато обявите неплатежоспособност при обратното изкупуване на парцелите.
- Но Вие имате резерви – заоправдаваха се те. – Вие можете да покриете сделката с някаква гаранция.
- Ами – нямам – сви рамене Еквиус, - но имам глава на раменете си. – Така че – действайте! Веднага!
Останалите го гледаха омърлушени. Той владееше положението. Но докога?
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА: ТАЙНАТА НА ОМ ГУР НАЛ
Властелинът се приготви да влезе в петото ниво – там, където никой не ходеше. Никой не беше допускан, но Ом Гур Нал изпитваше огромен страх да не бъде засечен докато прехвърля огромните ресурси от нелегалните транзакции, които осъществяваше посредством компанията на Еквиус.
Не беше толкова лесно да се постигне подобен ход и много от тях допуснаха грешката на прибързат, но Ом Гур Нал играеше на сигурно.
Бордът нямаше пари да покрива сделките по обратно изкупуване и той им предоставяше нисколихвени кредити и по-късно обираше лъвския пай.
Схемата беше повече от проста – глупаците получаваха измислени виртуални притежания, Еквиус следеше парада, бордът му се подчиняваше, защото той беше единствения срещу чието име му даваха безполични заеми от банките от така наречения Външен пръстен – далаверата беше пълна.
Еквиус беше парвеню, но за това знаеше само той, не го демонстрираше пред другите, защото беше наясно колко опасно можеше да бъде.
Всеки може да стъпи накриво – обичаше да казва той, - въпросът е дали можеш да продължиш след това.
Бордът беше малко муден, но все пак се справи достатъчно добре с изискванията на Еквиус. Имаше обаче една малко, но ужасно важна формалност.
Ом Гур Нал нямаше как да не забележи – трябваше да измислят план как да спечелят повече време.
Еквиус знаеше, че има опасност да загуби главата си, но смяташе, че е достатъчно умен, за да се изплъзне и да победи.
Преди да влезе в петото ниво на виртуалната реалност, Ом Гур Нал винаги правеше нещо, което не беше известно дори и на доктора – пречистваше съзнанието си за така нареченото “дълбоко гмуркане”. Без тази мярка, той също щеше да се провали и дори да загине като много глупаци, опитвали това преди него.
Мозъкът беше така устроен, че можеше да се поддържат определени функции в различните му дялове при определени условия, но при пето ниво виртуална реалност имаше опасност хипофизата[2] да се спука от свръхвисокото мозъчно натоварване.
Тогава нещата се усложняваха и имаше опасност от възникване дори и на така наречената мозъчна смърт.
В дълбочината на своята идея, Ом Гур Нал беше създал специфичен комплекс за малоценност у останалите чрез който умело ги управляваше.
Прочистването на съзнанието се случваше в специална емеоранова камера, която му помагаше да го пречисти от всякакви негативни модели и съмнения.
Ключът в съществуването на петото и най-високо ниво на тази реалност предлагаше пълната и безапелационна свобода, която малцина притежаваха. Това беше короната на човешкото развитие, необременено от дълбок негативизъм.
Ом Гур Нал беше възприел специалния метод и чистото му съзнание му помагаше да “се плъзга” из тези виртуални селения като лебед по огледалната повърхност на езеро.
Така той успяваше да наглежда трасфера на парични потоци, които борда прехвърляше през всички тези години. Това ниво беше нещо като напреднала облачна технология, в която обаче можеше да отидеш навсякъде и направиш каквото си поискаш.
Търпението на Ом Гур Нал се изчерпваше, защото той беше прехвърлил достатъчно авоари на външните планети. Толкова много неща щяха да отидат по дяволите, ако не можеше да осъществи последната транзакция. Трябваше да се постарае – поне този път.
Причината поради която толкова много хора си разбиваха главите, при опитите си да проникнат на това ниво беше и още нещо.
Те не можеха да разберат, че обратното излизане също изискване очистване от “смъртоносното негативно влияние” на амародите – странни-създания стражи, поставени от Ом Гур Нал. Той знаеше паролата и никога не беше допускал да бъде нападнат от тях и да получи мозъчни увреждания. За всеки случай беше и достатъчно прозорлив да тества стабилността на нивото всеки път.
Ом Гур Нал знаеше за един доста показателен пример, когато арлеоновите врати бяха пропуснали един от глупаците, но само за да му покажат, че мозъкът му няма да издържи дълго на това място.
Когато след няколко мига вратите го изплюха, мозъкът му липсваше, а какво точно се беше случило дори и Ом Гур Нал не разбра. Това го накара да мисли, че това ниво на киберпространството е развило собствен изкуствен интелект, който е станал неуправляем. И може би не беше твърде далеч от истината.
Беше спазил инструкциите, извърши процедурите по изчистване на съзнанието и се “гмурна”.
Беше велико и божествено – все едно плуваше като бебе в околоплодните води на майка си.
Новият Ом Гур Нал нямаше и тридесет и пет години, а беше на власт едва от пет. Но беше установил железни правила.
Арлеоновите врати бяха най-верните стражи – брутални и безмилостни – те можеха да смачкат като клещи и най-бруталния нарушител.
Ом Гур Нал отвори кибернетичните си очи – това бяха специални очи, които се поставяха едва когато се стъпеше на нивото. Нямаше как да се ориентира в мъглата наоколо.
За първи път тук има подобно явление – учуди се той, но се сети, че извратената виртуална реалност от пето ниво реагира дори и на думи и затвори устата си.
- Кой си ти? – чу той студен металически глас.
Ом Гур Нал се сети, че виртуалната реалност реагираше дори и на някоя невинна мисъл и се помъчи да не фокусира съзнанието си върху нещо конкретно.
- Съдено ти е да останеш тук вечно – изсмя се този глас. – Ти ще си единственият обитател на нивото завинаги. Ти, най-властният сред смъртните, и най-дръзкият…
- Бил съм тук и по-рано – изтърси Ом Гур Нал. – Никога не съм чувал за теб. Нито съм те виждал.
- Ауу? – изрева гласът. – Та ти ме създаде, не помниш ли?
- Аз? – доста нескопосано опита да се защити властелинът.
- Ами ти – аз в началото, така да се каже, не съществувах, а сега съм в нещо като материална форма именно заради теб. Гледах те внимателно и те проучвах, и нанасям удар по теб именно сега. Сега, когато го заслужаваш.
- Но защо? - недоумяваше властелинът.
- Защото такива са законите на природата и света, драги ми Ом Гур Нал – изказа се не много спокойно гласът.
- И как ще загина, ако не е тайна? – запита той.
- Ами всъщност не е! – изрепчи му се гласът.
- Ако беше някой обикновен престъпник, арлеоновите врати щяха да премажат черепа ти и мозъкът ти да изтече като на плъх. Но твоето съзнание е на много по-високо ниво и това едва ли ще те сполети. Ти много добре знаеш какво се очаква от теб. Да завършиш своя последен удар и аз няма да ти преча да го направиш. Но трябва да платиш цената за това. На всеки десет минути ти ще губиш част от паметта си, но ще я губиш избирателно, по мое желание и то само докато си в това ниво на виртуална реалност.
- Ако това е цената на свободата ми, приемам! – ревна Ом Гур Нал.
- Това е цената на изпълнението на последното ти желание – смразяващо обяви гласът.
Ом Гур Нал се сепна.
- Няма да умреш толкова лесно, властелине – просто ще почувстваш болка, която ще ти покаже какво изпитват простосмъртните ти подчинени – строго процеди гласът. – Това ще смири душата ти и ти ще видиш по-ясно света около себе си.
Ом Гур Нал никога не беше чувал някой да му говори така. Дори и някакъв изкуствен интелект от петото ниво на виртуалната реалност. Просто подлудя, но се сдържа, защото не знаеше какво му готви невидимият противник.
- Чакай малко – подсмихна се Ом Гур Нал, - колкото и да си съвършен, ти си базиран на определен алгоритъм.
Не чу никакъв отговор. Реши да бъде малко по-нагъл.
- И ако аз действително съм те учил, значи съм бил по-добър от теб!
Внезапно усети зверска болка в ушите си и някакво чувство, подобно на драскане - в очите си. Болката се засилваше. Той въобще не повярва на този глас – знаеше, че на това ниво можеше да се умре, при това сравнително лесно. И реши да изпробва една хитрина.
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТА И ЧЕТВЪРТА: ХИТРИНАТА
Когато се пишеше програмен код, първо данните трябваше да бъдат свързани с източника – той прецени, че този изкуствен интелект също черпи “силата” си отнякъде и трябваше да се възползва от този факт по възможно най-добрия начин.
Дълбоко в себе си страдаше, че е дал възможност на това ниво да генерира свое собствено съзнание, което да еволюира до такава степен.
Ом Гур Нал си спомни как като дете можеше да се изплъзне от преследвачите си, които го гонеха из тесните улички – беше толкова отдавна. Сега обмисляше как да се изплъзне от този извратен изкуствен интелект и да направи своя последен паричен трансфер.
- Парите няма да те спасят – заглъхна гласът.
Ом Гур Нал беше активирал скритото си оръжие, с което да сломи невидимия враг. Това беше специално написан вирус, който идентифицираше всякакви аномалии на нивото и се справяше безпроблемно с тях, блокирайки източника, от който те се изтегляха в моментната памет – точно така. Съществуваше огромен суперкомпютър, който управляваше тази дивотия, но само Ом Гур Нал знаеше за това. Той беше положил огромни усилия да убеди останалите, че простото чипиране беше достатъчно за поддържане на добре известната “виртуална илюзия”.
Скритият суперинтелект беше програмиран лично от него. И много призрачни войни го пазеха.
- Загивам – измърмори някак лениво гласът, с лек укор към Ом Гур Нал.
- Така ти се пада – безмилостно се обърна към него властелинът.
Чу се своеобразно пукане и той знаеше, че го е счупил. Вирусът пренареждаше някои от елементите по ядрото и по този начин “осакатяваше” някоя появила се аномалия.
Постепенно невидимият досега се визуализира пред кибернетичните очи на Ом Гур Нал. И той видя чисто гол мъж с наведена глава. От главата му излизаха проводници. Беше завързан с вериги по които имаше електронни катинари.
Високото му жилесто тяло беше сгърчено от спазми, причинени от свръхнапрежение – явно и на него му костваше твърде много дори, за да бъде тук.
- По дяволите! – изруга властелинът. – Значи все пак някой е проникнал тук освен мен!
Реши да задейства специален антивирус за четене на съзнанието и чрез специален виртуален интерфейс разчете следната шифрограма:
“Другите ще бъдат самотни, когато всичко това приключи, няма никога да ме хванете. А трансферът, който искаxте да изпратите на планетата Киклук Сор, за да имате възможност да се изплъзнете, е отдавна блокиран и парите пътуват към неизвестна дестинация.
Послепис: Не сте единственият, който е бил на това ниво. Пазете се от враговете си. Аз не съм един от тях. Вие сте в смъртна опасност!”
Властелинът искаше да хване главата си с ръце и да вика. Но това имаше опасност да предизвика пропукване на виртуалното му копие. Всяко виртуално копие беше особено чувствително към различните вибрации – особено звуковите. Основно правило беше на това ниво да се пази абсолютна тишина и затова то беше известно като нивото на тишината.
Обърна се и го разгледа – на това ниво всъщност нямаше нищо и то изглеждаше празно. Добиваше очертанията и формите, материализиращи се в съзнанието на онзи, което успееше да проникне.
За първи път разбра властелинът разбра, че да си на върха, означаваше да бъдеш сам.
Твърденията, че пребиваването на подобно място, не се отразяваше на психиката впоследствие бяха абсолютно погрешни.
Ом Гур Нал отдавна беше на антидепресанти – но това беше единственият начин да упражнява властта си над останалите. Мандатът му беше чиста формалност. Тежко бреме, но в същото време и сладко.
Толкова очи бяха вперени в него през годините, че той знаеше, че всеки евентуален провал би го изпратил в бездната.
След като огледа внимателно лицето на мъжа и установи, че не го познава, властелинът изпълни задължителните процедури по излизане от нивото.
Отнемаше около десет до петнадесет минути да изпълни всички предписания.
След като мозъкът му се акомодира към заобикалящата го реалност, той процеди през зъби:
Беше прекалено дълга нощ! Странно защо в Ел-света винаги е ден и сезоните не се сменят. Толкова е изкуствено всичко.
Отпусна се в скъпото, обсипано със скъпоценни камъни, кресло и за първи път се запита защо прави всичко това. Какъв беше проклетият смисъл? Нищо в крайна сметка не се беше променило. Атмосферата в стаята му беше непоносима. Нямаше никой наоколо.
- Този виртуален свят е направен за самотници – процеди през зъби той. – Всичко в него е толкова пошло и странно. Реалността е далеч по-привлекателна.
Проблемът беше, че той се чувстваше далеч по-уютно именно тук, далеч от истинските хора. Тук в своето собствено ниво, той можеше да прави каквото си поиска и никой да не му търси сметка за нищо.
Разбиранията на епохата се сменяха и много неща отдавна вече не бяха същите. Ом Гур Нал знаеше добре, че животът е на периоди – един свършваше просто за да започне друг. Ни повече, ни по-малко.
- Проблемът е къде ще съм аз в следващия етап на реалността? – тъжно заключи той.
В стаята му тишината беше дори по-голяма от тази в петото ниво на Ел-света.
- Арлеоновите врати обаче си вършат добре работата – прозя се той самодоволно и се приготви да спи.
Измъчваше го обаче един сериозен проблем – кой беше този таен и неумолим враг?
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА: КАСИЛИО ВЕГА
Да бъдеш водач на сепаратистко движение не беше никак лесно – всичко това тежеше на плещите на Касилио Вега.
Той беше висок и със слабо телосложение, жилестите му мускули бяха отлично тренирани, а уменията му в бойните изкуства бяха легендарни. Служеше си и отлично с всякакво оръжие. Той обучаваше своите съмишленици, след като беше минал за кратко през кариера на призрачен воин.
Опитът за покушение само изправи цялото движение на нокти – те станаха доста по-лоялни към своя водач.
Когато нямаш никаква друга кауза или отиваш в армията, или ставаш бунтовник.
Касилио Вега не беше съгласен с установения ред от много, ама много отдавна – не, че живееше зле.
Беше син на богати наследници, които обитаваха нов квартал на мястото на някогашния Инток Рул.
Той помнеше детските си години в този квартал – толкова романтични и незабравими. Можеше да прави всичко с хлапетата, които му бяха приятели. Не можеше и да забрави залезите – до един неповторими и изпълнени със загадъчен смисъл.
Имаше добро детство, което беше прекъснато твърде рано, когато на власт дойде новия Ом Гур Нал. За цялото това време се бяха сменили само два върховни властелина понеже първият от тях не успя да изкара пълния си двадесет и пет годишен мандат.
Тогава започнаха необратими промени, които не се понравиха на Касилио Вега. Той беше малко особняк, живеещ в свой собствен свят и искаше да определя правилата на своя живот. Тогава реши, че няма да слуша странното и твърде нелицеприятно обяснение за всичко това и ще поеме по нов и оригинален път.
Не му хрумна нищо ново обаче – той провери и се оказа, че сепаратисткото движение е най-добрият вариант за него. Скоро намери сподвижници, които щяха да изиграят ключова роля в по-нататъшните събития. Нямаше нищо случайно, защото той смяташе да се разправи със всички измамници и боклуци, които лижеха подметките на Ом Гур Нал. Това трябваше да стане и той нямаше да се поколебае да бъде техният прът в колелата.
Бързо изгради група, която се славеше със своята брутална дисциплина – хората артасан скоро щяха да бъдат известни надлъж и нашир по цялата планета.
Касилио знаеше, че Ом Гур Нал щеше да забележи техния възход, и щеше да последна мигновен удар. Той и не закъсня.
Но тогава авантюристът, който беше отличен шахматист, осъзна ясно една огромна слабост на Ом Гур Нал – разпокъсаността в неговите действия.
Ом Гур Нал рано или късно щеше да направи пропуск или пък да остане сам и тогава щеше да изпита гнева на Касилио – бруталният и подмолен сепаратист, който знаеше какво се случваше навсякъде.
Хората артасан бяха по-осведомени от мнозина други и за това имаше много добра причина.
Касилио Вега живееше, за да смъкне тиранина Ом Гур Нал. Искаше да отреже главата му със собствените си ръце. И може би скоро щеше да получи тази възможност.
Сепаратистите поглъщаха жадно различни пропагандни учения, които промиваха съзнанието им и ги караха тотално да изперкват.
Но Касилио беше умен, подъл и изключително хитър – беше нещо като змия в овча кожа – той не разчиташе само на идеологическата подготовка, а мислеше всеки ден по-изтънчени и префинени техники за промиване на съзнанието.
В далечния Север правомощията на Ом Гур Нал бяха доста ограничени и толкова много неща можеха да се случат на всекиго. Нямаше да е за първи път.
Касилио Вега реши да им покаже кой е шефът – той знаеше тънкото изкуство на заблудата, което беше основния му трик.
Създаде си близък кръг от приятели – те му осигуряваха гръб и му помагаха да промива мозъка на останалите.
Всичко това беше смисълът на живота му. Касилио искаше да бъде над останалите – да задоволява своето извратено чувство за превъзходство. Той искаше да бъде номер едно, но не страдаше от комплекс за малоценност – тъкмо напротив знаеше добре цената си.
Ом Гур Нал не можеше да се мери и на малкия му пръст, но той нямаше да остави нещата така.
Касилио Вега беше роден да управлява. Мръсният авантюрист и брутален психопат се гордееше със своите постижения.
Той беше одрал кожите на не един или двама от подчинените си в опит да покаже своето превъзходство и изключителни качества.
Нямаше как да не се издигне бързо и да вземе властта в свои ръце. Скоро щеше да се разправи със самия Ом Гур Нал и можеше да поеме и цялата власт на планетата веднъж и завинаги.
Но рано или късно самонадеяността му щеше да му изяде главата. Стъпка по стъпка напредваше към желаната цел с устремеността на истински хищник.
Хората артасан щяха да покажат кои са! Време беше да напуснат суровите северни степи, където рядко виждаха слънце и да отидат там където качествата им се ценяха.
Арханайците им бяха казали една велика мисъл – “Ерано бифу амане сор интум заб!”[3]
Арханайските им събратя живееха стотици и стотици години и добре осъзнаваха колко по-кратък е животът на човешките им събратя и затова разбираха, че от тяхната гледна точка е по-различна – така и трябваше да бъде.
Дълбочината на чувствата на хората артасан можеше да породи нова епоха на така наречената “синя пролет”, в която мнозина все още искаха да живеят и никога да не напускат.
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА: ПСИХИКА НА ПОБЕДИТЕЛ
Ханс изпълни нарежданията на демоните с ясното съзнание, че ще го убият щом получат каквото искат. Е, можеше и да му хвърлят малко прах в очите, но щом усетеха слабост, щяха да го съкрушат безмилостно.
Техническият гений знаеше какво се готви. Той беше в Ада достатъчно дълго време, за да е наясно, че въобще нямаше да му се размине.
Демоните бяха много коварни, но разработената от Гад ‘Ди Ен и Ом Гур Нал реалност беше от съвсем друго естество. Трудно можеше да се представи нещо толкова опасно като нея.
Когато чу какво ще получи в замяна от Валак, побърза да поблагодари и после се направи на ударен и не помоли за никаква отсрочка за изпълнение на своята част по сделката.
Дълбоко в себе си знаеше, че часовете му са преброени.
Отплатата за труда му щеше да бъде съвсем символична – облекчен режим на пребиваване в Ада – нещо наистина важно предвид факта, че на него щеше да му се наложи да бъде там доста дълго време – почти цяла вечност.
Черната дупка можеше да се затвори и Ханс започна да обмисля как това да стане през петото ниво на виртуалната реалност.
Всъщност макар и налудничаво, си имаше съвсем разумно обяснение.
Черните дупки можеха да поглъщат всичко, материя и антиматерия, но виртуалната реалност не беше нито едното, нито другото.
По логиката на Ханс определени аномалии, появяващи се в същата тази виртуална реалност, би следвало да бъдат свързани с аномалната зона отвъд така наречения хоризонт на събитията. Веднъж, щом някой прекрачеше забранената граница, щеше да загине, но не и ако там беше един демон.
Странната хрумка не беше особено научно обоснована, но и имаше известни оправдания, колкото Ханс да спечели така нужното му време.
Проблемът беше как да свърже двете реалности – никой не го беше правил и не беше ясно дали изобщо може.
Демоните му бяха дали съвсем малко време, за да реши техническия въпрос – ни повече, ни по-малко.
Колкото и да си блъскаше главата, идеята му изглеждаше по детски абсурдна.
Виртуалната реалност си имаше собствени правила, а черните дупки се подчиняваха на физични закони.
Накрая постигна компромисно решение.
Беше лесно да убеди демоните да ползват Изод Син, тъй като капището там беше своего рода времеви портал. Проблемът беше как да ги подмами да влязат в черната дупка, която беше на няколко парсека от планетоидът.
Демоните не бяха глупаци, но и не разбираха от физика. Ханс щеше да се възползва от това.
Когато започна да чертае странните си завъртулки и уравнения, повечето го гледаха с недоумение – беше адски забавно и брутално опасно да се заиграва с това, но той знаеше какво върши и трябваше да играе ролята си добре.
Ако беше убедителен, щеше да се разправи с тези гнусни изчадия веднъж и завинаги.
- Та значи твърдиш, че черните дупки поглъщат всичко – замислено промърмори Валак. – А това, че ние сме демони, как ще се отрази на телата ни?
- Вие сте изградени от некроплазма – едва ли ще има особен ефект върху Вас – излъга го здраво Аусландер.
Валак не беше глупак, но знаеше, че порталът между двата свята можеше и да погълне самия Ад. Донякъде те бяха в ръцете на Ханс, а не той в техните.
- И все пак не съм убеден – упорстваше Валак. – Изглежда ми крайно рисково.
- Ваше благородие – започна да раболепничи Ханс, - не се подвеждайте по приказките на някой друг.
Този друг разбира се беше Агарес. Но Ханс, като истински политик, не го назова.
- Не забравяйте и за защитата на капището. Магическите му сили са огромни – ласкаво и подмолно продължи Ханс.
Валак сякаш се върза на този аргумент. Той знаеше, че през всички тези години доста демони бяха жадували да завземат неговия трон. Знаеше, че човекът крие някои страхотни тайни, дълбоко вкоренени в подсъзнанието му, до което не един и два пъти се бяха опитвали да се домогнат. Да – и демоните имаха страхове и липса на увереност.
Ханс усещаше вътрешната борба на властелина. Някъде в собствените си очи той имаше нужда да бъде сигурен, че струва и че има смисъл да бъде тук – дори и на място като това.
Той не беше получил онази любов, от която всички така много се нуждаем. Имаше нужда да получи повече.
А какво е злото, освен изкривено добро?
„Защо си дошъл да ни мъчиш преди време?”
Демоните към Иисус
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА: ЧЕРНАТА ДУПКА
Демоните трябваше да бъдат убедени, преди да се втурнат като стадо овце пред един твърде необичаен пастир като Ханс. Той разбира се нямаше да ги подканва с гегата като миналото.
Другото нещо, което той осъзна ясно, беше, че веднъж ако си овладял психиката на някого или нещо, ти си го победил. Това разбира се му даваше сили да живее в този долен Ад, където беше от толкова много време.
Мнозина дори и не си помисляха, че могат да се изплъзнат от Ада, но Ханс беше мозък от Вселенска величина – по-велик дори от самия Лиройт.
Аусландер винаги се беше чувствал чужденец – където и да отидеше. Това беше неговия шибан проблем и той смяташе да го реши веднъж завинаги.
Искаше да оцелее, по дяволите, искаше го с цялото си сърце и душа. Усещаше напрежението сред демоните – техните шушукания и подмятания. Усещаше и болката в сърцето си.
На земята не срещна своята любов, не я срещна и в Ада.
Не че в Ада нямаше жени – те дори може би бяха повече от мъжете.
Но Ханс не можеше да откъсне очите си от една, която му напомняше какво значеше да живееш истински.
Той си имаше своя гледна точка за всичко.
Демоните не го разбираха и затова се бояха от него и от дълбочината на очите му.
Ханс беше толкова сам – дори и в Ада.
Не обръщаше внимание на останалите демони и факта, че не му пукаше, ги дразнеше допълнително.
- Ще влезеш някога в истинския живот – ревяха те. – Тогава ще видиш какво е. Кое е следващото нещо, което искаш да знаеш?
Младежът мълчеше, тъй като знаеше, че истинския живот за всеки означава нещо различно.
Очите му бяха преизпълнени с тъга, защото той знаеше, че не е като другите. Това му тежеше.
- Няма ли да преизпълниш нормата, а, момче? – прибавяше трети. – Много се моткаш, даже твърде много. Я, по-живо! Тук е Ада все пак! Не си на екскурзия.
На Ханс просто здраво му писна от тези тъпи, меркантилни демони, които дори не искаха да излязат от собствения си кръг и да видят какво точно се случва наоколо. Може би извън Ада беше по-студено, а за други – тук беше идеалното място.
Валак вече гледаше с малко по-други очи на своя помощник. Не че нямаше едно наум – имаше, но можеше да използва този шанс срещу другите и да заздрави властта си.
Ханс знаеше, че демонът черпи силата си от специален източник, който пазеше като зеницата на окото си. Това беше изворът на неговия живот. И той можеше да загине, ако връзката с него бъдеше прекъсната.
Валак осъзнаваше, че Ханс е много по-умен – един истински брутален психопат, готов да срине дори и пъкъла
Демонът реши да проумее как и досега той нямаше никакъв истински респект от останалите изроди и на какво толкова се надяваше.
Реши да изтръгне тайната му с измама – това беше единственият начин, за който се сети.
Трябва да изтръгна тайната от него иначе той ще ме погуби. Тези очи, тези очи – те не знаят милост – говореше на себе си страшният демон, ослушвайки се някой да не се добере до мислите му, тъй като беше останал без своята емфузора, която да го пази.
Този план за черната дупка изглежда като капан – продължаваше той, изпотен и нервен. – Толкова гаден и неизбежен.
Ханс би се изсмял от дъното на своето сърце, ако можеше да усети реалността. Би крещял като скопец пред заколение. Би размахвал яростно юмруци и би подплашил всички диви демони на това място. Но трябваше търпеливо да чака и да следи какво щеше да се случи. Все още не знаеше тайната на Валак, но твърдо нямаше да му даде шанса да научи неговата.
Представяше си, че Адът е като многопластова картина, при която колкото повече слоеве белиш, толкова повече се показват и никога не може да стигнеш до дъното на нещата.
Толкова много думи и толкова празни обещания, но този път Ханс сякаш беше повярвал, че нещо може би щеше да се случи. Имаше шанс поне да подаде носа си от тази адска бездна и да получи признанието, което заслужаваше.
Ханс си спомни и мига преди да извърши онзи предателски акт и да влезе в бездната на черната дупка. Сега възнамеряваше да прати там самите демони. Искаше да видят и да усетят миг преди да се изпарят какво реално означава да нямаш контрол върху нещата.
Смъртта ги очакваше. А той беше техния пастир!
Беше чувал, че в Ада нещата със смъртта стояха другояче, но никога не беше виждал смъртта на демон с очите си. Не можеше да си представи какво костваше на душата му.
Ханс знаеше, че само Бог определя времето на смъртта, но напоследък доста от нещата се обръщаха пред очите му.
Трябваше на всяка цена да се сработи с Валак и да определи какво точно щеше да се случи оттук нататък.
- Каква е разликата между душата на демона и човешката? – питаше се той.
Разбирането на това колко струваха душите беше важно – защото те бяха разменната валута на Ада. Демоните дори търгуваха помежду си с душите на своите събратя.
Имаше огромен адски пазар, където много точно беше известна стойността на душите и всеки можеше да си напазарува на воля. Това беше уникална възможност, а купувачи не липсваха.
Ханс не искаше да разчита само на празните обещания на Валак, защото трябваше да постигне нещо със собствени усилия.
Пазарището беше едно от най-странните места, на които той някога беше пребивавал.
Смъртта буквално върлуваше наоколо.
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА: АДСКИЯТ ПАЗАР НАВУР ДОН
Ханс се мотаеше из цялото това смахнато място. Тук можеха да се видят всякакви бесове, демони, дяволи и какво ли още не! Бяха твърде много. Външният вид не определяше ранга на демона поради простата причина, че някъде дълбоко в тях все още имаше прикрита ненавист към всичко свято. Това беше техният свят, в който важаха техните правила.
Ханс беше заведен от един от старите демони – Пруфлас[4]. Той яздеше мечка и имаше глава на бухал, но Ханс беше свикнал на всякакви странности в това царство на скръбта.
- Не казвай какво точно знаеш! – съветваше го той. – Демоните не обичат това. А тази простотия за черната дупка си я биваше. Да, ние сме толкова вглъбени в себе си, че не усещаше как животът бавно си отминава. А, както и сам си забелязал, времето в Ада не тече по същия начин, както и на твоята планета Зегандария. Но това не означава, че не умираме и ние. Навсякъде е едно и също.
- Къде отива душата Ви после? – поинтересува се Ханс.
- Това е една от великите тайни – придаде си важност демонът. – Ще те оставя сам да го разбереш. Но, понеже си ми наистина симпатичен, ще те предупредя. Демоните имат една велика тъга. Тя е в тяхната обреченост. С други думи, каквото и да правят – за тях спасение няма.
Ханс замълча, започнал да осъзнава случващото се. Беше погълнат от това да научи как функционира Ада.
Самото пазарище беше с впечатляващи размери. Но нищо в душата му не беше спокойно. То осъзнаваше адската въртележка, която определяше живота му. Беше толкова обречена. Знаеше и баналната сентенция “Адът се състояние на душата!”
Търговията вървеше с пълна пара. А адската валута не беше за пренебрегване – тя беше еманацията на всички гадни и долни твари, населяващи това прокълнато място. Толкова здраво беше закотвена цялата прокоба на тази дълбока бездна.
- Демоните не обичат да се занимават с дребнави и маловажни неща – продължи тайнствено Пруфлас. – Те искат да останат в историята с велики дела!
- А ако се провалят? – наивно попита Аусландер.
- Ами честно казано – започна да недоволства спътникът му, - това никак не е изключено. Но, последствията са, разбира се, за тях. Това е най-важното, което мога да ти кажа. Не се заблуждавай обаче, че демоните нямат чувства и не страдат – страдат като всички, но по свой начин.
Демоничните продавачи стояха край сергиите, жадни да зърнат нещо ново и оригинално.
Те не смъкваха погледите си от Ханс. Опитваха се да го преценят що за човек е.
Ханс знаеше, че аурата му на учен няма да трае вечно и веднъж щом го разберяха що за стока е, беше свършен.
Пруфлас пръхтеше нервно, тъй като имаше специално поръчение от Валак да проучи същността на душата на неговото протеже. Никой демоничен господар не беше чак такъв глупак да се връзва на празни приказки, колкото и аргументирани да бяха.
Освен души се продаваха и най-разнообразни неща – прекалено странни дори и за най-развинтената фантазия.
Някой от екстравагантните находки включваха неща като ерманайски език на змиорка, хилиоранов охлюв и прочие дивотии.
Ханс беше мушнал ръце в джобовете и се опитваше да осъзнае какво се случва и къде точно отиват всички. Опитваше се да прогледне отвъд нещата, но явно беше твърде късоглед. Или бос в живота.
Пруфлас се отдели за малко, за да свърши една негова търговийка. Като висш демон той беше длъжен да брани своето реноме. Много неща се бяха променили за това време.
Колкото повече се проточваше всичко, толкова по-страшно ставаше.
- Адът ли е крайната дестинация? – малко досадно попита своя ментор той.
- Ами не, след това има доста други измерения! – измърмори той. – Просто това е едно от всички безброй много нива на развитие.
- Тоест човек може да пропада безкрайно, така ли? – продължи с въпросите си техническия гений.
- Ами на практика – да! – произнесе Пруфлас с тон, показващ, че той по-скоро предпочита да приключи темата на разговора.
После те се завлачиха нататък из необятното пазарище. Имаше да свършат още твърде много работа. А времето ги притискаше.
Странностите разбира се не свършваха дотук. Ханс видя още много адски господари, опитващи се да получат някакво “повишение”, а той само следеше и си водеше бележки.
- Сега сигурно разбираш колко много се стремят към това да седнат на адския трон, нали? – провлачи страшния си глас Пруфлас.
Тъй като Ханс не беше считан за заплаха, с него говореха толкова откровено. Той наистина осъзна, че в Ада е пълно с некадърници, глупаци, алчни типове, развратници, личности с мания за власт и величие, психопати, технократски отрепки, корумпирани свине, мръсни двуличници, убийци, предатели и какви ли още не.
Макар и да изглеждаше банално – не беше.
- Живей този живот, докато можеш. Защото излезеш ли веднъж от сенките в опит да опиташ Рая, ще бъдеш попарен! А може и да загинеш! – произнесе някак между другото Пруфлас.
- А знаеш ли кое е най-лошото? – продължи наставникът му неумолимо. – Най-лошото и наистина безнадеждно положение е да няма къде да отидеш. Има някой, който не ги приемат даже и тук – той се засмя ехидно. – А критериите хич не са високи, да знаеш, дори напротив.
Ханс вървеше след него, изпаднал в състояние на безпаметност.
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА: МРАК
Двамата продължаваха да вървят и ехото от стъпките им отекваше. Беше страшно даже да се слуша. Насред нищотата трудно се създаваше нещо смислено. Пруфлас внезапно му каза:
Оттук нататък продължаваш сам. Може да поогледаш още малко, но утре Валак ще те чака да свършите истинската работа.
Докато се обърне, онзи си беше заминал. Ханс остана сам и не виждаше и не чуваше абсолютно нищо. Нещата си бяха по старому. Но изведнъж, той осъзна.
На адския пазар всеки купуваше това, което нямаше – в това беше смисълът. Беше адски тъпо, но вярно.
Светът не се въртеше само около суеверия, а и около реални факти и действия.
Ханс машинално продължи своя ход и накрая просто реши да седне. Беше супер тъпо – наоколо нямаше никой. Нямаше с кого дори да обели една дума, нямаше и на кого да сподели – беше се оплел като пате в калчища.
Напред пътят обаче продължаваше – беше адски тъпо. Ханс реши да се вдигне и да продължи – да полудува поне малко, докато демоните го бяха оставили на мира.
Видя наоколо огнени бездни и всякакви дивотии. Видя тела покрити с проказа. Беше ги виждал и преди, но никак не се трогна. Беше му повече от досадно, защото знаеше какво ще стане. Вътрешно се уповаваше на своя инстинкт за самосъхранение – той не разполагаше с друго в момента. Толкова други – не разполагаха и с това. Самата илюзия беше, че напредва – стъпка по стъпка, че се качва на другото ниво. А всъщност той не мърдаше и на йота – тогава разбра адския замисъл.
Адът като цяло беше рай само че с различна гледна точка.
Огледа се наоколо и видя цялата мръсотия на всичко. Той беше самотен и без подкрепа от никого. Някъде дълбоко в душата си се сепна и усети нужда да направи скок и дори за малко да излезе от това.
Продължи по пътя си. Вече не срещаше никакви хора. Просто беше супер тъпо. Дори на Ханс му писна - нищо не се случваше.
Нямаше нито един, който би могъл да му даде добър и правилен съвет, да го накара да повярва, че дори и тук в Ада, животът си заслужаваше.
Тогава изведнъж картината пред него започна да се изменя. Той видя и хубавите моменти – от училище, от Академията, от работата за трите или четирите високотехнологични компании, които му бяха дали възможност да се издигне и да получи от живота това, което искаше. Спомни си, че имаше почти дузина приятели, с които весело прекарваше времето.
Толкова много неща се бяха случили, а Ханс беше отишъл в Ада толкова млад. Направо беше жалко! А сега искаше да се махне и от там! Но той знаеше, че не решава проблема генерално, а само го отлага.
Мракът беше обхванал душата му – той беше станал друг човек. Нямаше я предишната искра, която му даваше силата да върви напред. Беше видял всичко в своя кръг и му беше писнало. Беше огледал и останалите – все същото.
Пруфлос го следеше от разстояние и искаше той да се издаде поне малко с цел да го компрометира пред своя началник. Естествено, Ханс не правеше нищо нередно. Просто продължаваше по пътя си тихо и мирно – крайно нетипично за жител на Ада.
Ада е мястото на нереализираните желания и рай за пълните загубеняци, а Ханс не искаше да живее този живот повече. Тези отрепки го отвращаваха.
Имаше категория на така наречените рипийтърс[5], които създаваха собствена реалност чрез безкраен брой повторения на една и съща ситуация, мислейки това свое поведение за някакво развитие.
Аусландер не искаше да е част от тях. Не искаше да живее в този кошмар. Съкровеното му желание беше да бъде тук и сега поне за малко – в своя собствен свят. Колкото и да се въртеше, изпадаше все в същия парадокс. Не му помагаха нито знанията по математика, нито онези по квантова физика – беше просто смазващо.
“Измеренията са безброй много!” – спомни си той думите на Пруфлас.
Мисълта за това изглеждаше твърде привлекателна и интересна. Но дали наистина беше така? А ако все пак душата му се изгубеше някъде по пътя! Поне в Ада беше свикнал на правилата. Дори и да звучеше смахнато, той се чувстваше уютно от добре изградените “взаимоотношения” с останалите си “съквартиранти”.
Мракобесието беше нещо напълно естествено на място като това, но Ханс винаги беше изплувал, а присъдата му тук щеше да трае цяла вечност.
Толкова сълзи се лееха в това царство на безнадеждността, а Ханс не бе пролял дори една.
Неусетно стигна до една гора, пълна с мъртви дървета[6]– те бяха напълно изсъхнали – в Ада така наказваха самоубийците.
Ханс не можеше да се сети за имената на много от тях, но видя, че съдбата им беше ужасна. И в този миг видя лицето на Зонтул. То му се хилеше гадно и нагло. Зонтул беше попаднал също тук.
Ханс се приближи и го запита:
- Кой си ти?
- Аз съм убиецът на Казук Мон – лидер на сектата на тарашдукианците. Предател на своя благодетел.
Ханс учудено поклати глава.
- Добре са те провесили теб! – замислено рече той. – Много добре!
- Я ми кажи как точно пречука стареца! – злорадо го запита Ханс. – Щом дойде в Ада, се кълнеше, че не знаеше какво му се е случило. Просто да се не начудиш!
Ембориан Зонтул понечи да отговори, но устата му се превърна в дърво и лицето му постепенно изчезна и потъна в дебелата кора на дървесината. Силният вятър го зашиба отново безмилостно.
Ханс остана известно време загледан в тази покъртителна гледка и отмина.
Изведнъж усети, че някой му диша във врата – беше Пруфлас. Ханс се обърна.
- Показах ти какво се случва с предателите – проточи глас той. – Не забравяй Ембориан можеше да промени съдбата си до последно, но не го направи. Нещо повече – сам утежни положението си.
Двамата продължиха своя път и видяха недалеч Архистрата – късан от бесни кучета. По лицето му беше изписано страдание, а цветът на очите му беше катранено черен – той изпитваше смъртна болка и квичеше като недоклана свиня. Огромното му туловище се тресеше в грозен ритъм, което беше направо гротескно. Но кой знае защо – изглежда не изпитваше угризение – тъкмо напротив – сякаш се дивеше на видното си място в пъкъла.
Ханс беше отвратен от падението му.
Продължиха обиколката си из подземното царство.
Някъде по средата на своята обиколка Пруфлас се спря и пожела да му разкаже нещо. Ханс кимна.
Ханс го загледа неразбиращо.
- Дори след всичко, което направи, ти все пак нямаш съдбата на Архистрата или пък на самия Ембориан. Искаш да се развиваш.
Демонът отново изчезна и повече не се появи. Ханс сметна, че е видял достатъчно от това адско царство. Нещо повече, изтълкува това като сигурен знак, че някъде там Валак вече го очакваше с нетърпение – нямаше право да го кара да чака повече. Трябваше вече да се връща и да се изправи пред него лице в лице.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Даргоните са създания, които не могат да съществуват извън Града на светлината.
* Хипофизата (хипофизната жлеза) е малък ендокринен орган в човешкото тяло.
* Животът е един, но той е илюзия, която не трае дълго.
* Пруфлас - главен на 26 легиона, с главата на един бухал; предизвиква войни и крамоли
* Repeaters – хора, които повтарят.
* Според някои самоубийците в Ада са изсъхнали дървета, брулени от вятър.
* Пандемониумът е столицата на Ада.
© Атанас Маринов Todos los derechos reservados