"Проклятието на отмъщението “,” Децата с яйцата”, взех първото заглавие. Бях невъзможен рокаджия и това ми пасваше. Обичах музиката да гърми, така да е всичко около мен. Без ред, съобразяване, точно хулиган, бе за мен признание. Харесваше ми да събирам хлапетата около мен и без повод да наритаме някого, това ме правеше герой пред момичетата от класа. Въпреки че бях още малък, знаех че добрата история продава. Бях, като търговец на мечти и винаги оставяше моят почерк. Знаех че освен красив, бях и много умен. Не само, от тези които ми го повтаряха в болниците, училищните и директорски или на психоложки кабинети. Просто без веществено доказателство, като снимка, гипс, шев не вярват така бързо, нито момичетата, нито може да станеш “главатар”. Да бъдеш първи, да командваш и най-вече да те респектират другите, като голям биач. Този, който се следва, а не онзи зубър , ограничен и скучен. Бях груб, груб, арогантен, дори и егоист. Всичко това бе много лесно, но гордостта и чувството ми за достойнството, често ме караха да ставам повече. Знаех че привличам, чувствах, когато някоя си имаше увлечение към мен. Не само защото бях атлетичен и капитан на отбора по футбол, а и защото госпожите по спорт ме богоговееха. Винаги пред всички повтаряха, че от човек като мен ще излезе голяма работа, стига енергията  и хубостта ми да бъдат насочени в правилната посока. Виждах как някои ми завиждаха. Не само усетих унижението, аз да бъда пребит от група предатели, а това че стана грандиозен скандал. И аз бях жертвата, която пропуска и важно състезание. Два пъти изглеждах, като слабак. Първоначално ме болеше, от това че от моя отбор, момчетата, с които ходихме да бием богаташските деца и да ги обираме, направиха това на мен. И ние също имахме пари, но това бе нещо принципно. Искахме всички да сме равни, без да има глезльовци. Реално смятах, че им правя услуга, нещо като казарма бе моето верю. Също си мислих за това, което пропускам, защото лъжите ми, че съм добре не минаха пред родителите ми. Лекари, училели, родители и ние уж съотборниците видяхме и гледахме жесток екшън, където всеки е виновен. Накрая го отнесе треньорската, за това че е допуснала да се случи всичко това между деца. Единствената, която значеше за мен и не тормозих щеше да загуби работата си и то заради мен.

  Това за мен бе много странно изпитвах вина. От дълго време мислих за нея, то тя ме забеляза, разви, създаде в спорта. И ме ценеше, аз имах стойност и то публично, правеше всичко това. Изпитвах благодарност към нея, дори много пъти ми се искаше да бъда по-голям от нея и да й бъда като брат, който винаги ще я пази и уважава. Въпреки, че бях много тежък и критичен, нея я приемах. Трудно ми бе да си призная, че точно така искам да изглежда жената. Силна , достойна с професия и голямо сърце. Освен че има спортни постижения има и няколко образования и в тези трудни времена бе създала семейство. Имаше авторитет и бе толкова млада. Единствено с нея говорих и исках да разбера, всички други за мен бяха еднакви и трябваше да поправя, те мен да слушат и следват. Не обичах много да се замислям, бях по експресивен в жестове, действия, много пестелив на думи и тя разбра, че имам качества и съм талантлив, но съм много мързелив и нетърпелив. Трябваше нещо да направя, за да я защитя, да я спася да има справедливост. За всички бе огромна изненада как дразнител номер едно стана лидер. Вече не ги делях на бедни и богати, умни и глупави, перспективни и пасивни, всички ми трябваха и ми трябваше бърз план. Мислих да съберем пари и да ги предложим на Директорката, все пак бях четвърти клас и тогава смятах, че съм гениален. Много не се съгласиха, затова публично почнах да ги обиждам, че са дебели, така минаха на моя страна. На кльощавите и спортистите - осигурявах храна от вкъщи и им прибирах джобните. Всички други нямаха оправдание и бяха длъжни да се отчитат. Знаех, че един месец е предизвестието за напускане на работа, бях слушал родителите ми как си обсъждат някакви казуси. Въпреки, че си мислиха, че нищо не ми влиза в главата, аз измислях финансови модели. След като майка ми разбра за гладните ми гърла, ме наказа и се извини на останалите хора. Още едно поръжение изтърпях, пак проговориха и разказаха всичко глупаците. Тогава разбрах, че за да успея трябва не само да ги превъзпитам, а и направя другите, като мен. Легализирах бизнеса си. Разгледах бележниците на всички и наблюденията ми за слабаци съответстваше на учителската оценка. Предложих да им решавам задачите по математика и срещу храната им от вкъщи да си повишат успеха. Вече майка ми нямаше как да ме пипне и без това бе човек на изкуството и не разбираше много от право, финанси и моят бизнес модел щеше да издържи и пред баща ми. Безкомпромисният адвокат. Чудя се как търпи музиката й по цял ден, как събира мислите си. Затова спокойно практикувах, навярно бе зает. Бях вече послушен, ходих да ритам, в училище отличник, решавах домашните на клиентите и след училище и в голямото междучасие продавах храната на останалите учениците. Някой направиха много борчове към мен, затова трябваше от мое име да ходят и да правят дребни пакости. Така се разплащаха. Сложих по-ниска цена, от тази на лафките и разчитах на оборот. Всичко бе идеално, но след една седмица алчните лелки разказаха всичко на класната. Претърпях и четвърто поражение, а бях си измислил и защитата, която никой вече не искаше да чуе.

 В крайна сметка бях победител, защото всички разбраха и говореха за спасението на моята любимка, която помилваха. Бях вече щастлив, отново щях да мога да бъда лош, проблемен, трън в очите. Но дойде тя - моят ангел и ми даде заглавията: “Проклятието на отмъщението “, “Децата с яйцата”. Разбрах, че ще трябва да чета допълнително и да имам мярка заради нея.

Станах пети клас, вече тя не ми преподаваше, но си останахме близки. Падна ни се господин и то най-голямото ми разочарование. Всичките ми страхове да има по-добър и можеш от мен и то да измести моята треньорка. Трябваше да бъде прогонен. Също не ми вървеше литературата, трябваше време да се четат текстове, да се разсъждава, да се пише и то с изказ и стил. На два фронта бях атакуван и трябваше да се справя.  Знаех, че имам лош късмет и все се чудих, защо ми казваха, че Господ си знаел работата, взима, но и дава, колко талантлив съм бил. Тогава с всички трудности, удари и болки, не трябваше да показвам пукнатината. Бях се явил на контрола за националния отбор, но въпреки че успях, избраха друг. Дори и това, че бях много малък на години и бъдещето, уж пред мен. Вече не ставаше дума за характера ми, физиката, огромната любов към спорта, вече имаше процеси в живота ми, за които не знаех и не можех да контролирам. Не можех да намразя, това което обожавам, само един слаб емоционално, психически и морално, би се освободил, от това което го прави щастлив, заради болката. Стреса бе жесток в класната стая трябваше да влезе шампион, а не мърльо, когото са подритали. На близките и роднините забраних да се говори за това. Бе ми отнето правото, на това което съм. Взех яйца и замерих бившите си и така се сбогувах с тях, въпреки че търсиха нашите и се обясняваха, че не зависимо от тях и не те решавали. За какво ти е клуб, като не те  защитава? Дори едно пеленаче би се сетило за това. Реших да си направя спортен клуб и моите състезатели да ги съсипят. Отново трябваха ми финанси. Отново бях от глупаците и излъгах майка си, че са за уроци по литература. Тя никога не изискваше от мен оценки, а ми говореше, че не е важно какво се случва и цифрите на едно листче, а кой съм и какво съм научил, какво мога, как успявам. Бе много духовен тип човек, винаги след моите пакости ми разказваше притча или ми подаряваше песен. Дори и баща ми разбра, че изпитвам удоволствие от ужасните му наказания, защото майка ми ме е научила да бъда боец. Приема, като предизвикателство да седя на черупки от орехи, да клякам до пълно изтощение или да седя на пръсти към стената, с всичко се справя, дори да беля картофи. Но не можех да се справя, когато майка след нейното просветление към мен ми пускаше ръката и обръщаше гръб. И въпреки всичко непрекъснато бе до мен във всичко. Тя така възпитаваше. Караше те да разбереш, че си сбъркал, но не си провален. Тя бе надеждата, вярата, дори и причина за всички мои успехи. Исках да е щастлива и горда. Всичко, което правих бе заради нея. Иначе много добре ми беше да си гледам телевизия, да се тъпча с вкусна храна и чат-пат да изляза навън и да видя другите на какво играят. Знаех, че имам по-особен живот и аз си бях, както всички казваха - отличителен. Тази комбинация ме караше от много рано за много неща да мисля, това ме моделира, а любовта на родителите направи силен. Но понякога, когато се сблъскаш с живота не стига да си кадърен, млад и талантлив, това е толкова несправедливо и брутално. Искаме да живеем в красота, добре, успешно, но приемаме живота като даденост. Безумни сравняваме един с друг и никога не сме доволни, не ценим, затворили сетивата си, с протегната глава от прозореца на къщата си чакаме щастието И ако случайно сме от ония любимците на времената и наготово приемем, като подарък мечтите си от някой доброжелател, изпускаме и всичко се разпръсква, така както когато без да искаме изпускаме чаша на пода и се разпръсква на парчета. Не сме били готови, недостатъчно силни или някой ни е подхлъзнал, за да стане това -никой не се интересува. Трябваше да направя моята майка да се чувства неописуемо. Трябваше да заслужа фамилията, която моят баща ми даде. Трябваше цялото ни семейство да е добре, родът да е сплотен и единен. Навярно, ако и обществото ни бе общо, а не така раздробено, противопоставящо се, несигурно, обезверено, може би ако имаше повече хора, които да правят хора, щяхме да сме по-богати, по-успешни и навярно с повече от едно дете. Разбрах, че трябва да взема да записвам причинно следствените връзки и как да постигна личното щастие, като променя средата и факторите, които влияят.

  Пак станах от добрите. Всички се шегуваха, че се очаква отново голям удър от моя страна и да се оглеждат всички. Някой приемливо се държаха към мен, други учители открито ме нападаха и провокираха. Може би заради тях станах такъв-различен. Бях прав и винаги трябваше да раста, за да успявам. Взех си книги и разработки по литература и след училище оставах в мазетата, скришом учих допълнително, а парите  от мама давах за забавления.  Харесваше ми музиката, покрай концертите в къщи, срастнах с мелодиите. Почнах да обикалям улиците и когато видя уличен музикант го наблюдавах, попивах всичко, гледах клипове на знаменитости, някой път се набутвах в някой нощен бар. Вече бях в седми клас и освен, че щеше да се кандидатства в гимназия, аз имах мисията да оправя света, за да спре баща ми да ме наказва и най-сетне да видя мама с усмивка.  Баща ми бе твърд човек, човек на думата и знаех, че пред него не вървят номерата и дори да му споделя за мечтата си за щастието им, не би ми повярвал, а би го направил по неговия начин. И най-вече от гордост не можех да направя такава стъпка, трябваше сам и той накрая да ми каже :”Браво, моето момче”. Взех си китара, откраднах онзи странен тефтер на майка ми, който бе под формата на яйце. Наех си за секретарка най-умната от класа, обясних й че трябва да ме организира и стяга. И най-вече, че това е нашата малка тайна. Не се получаваха сметките й, а тя ме юркаше, защото бе на процент, при това и амбициозна и почна да ме преследва, а консултациите ни трябваше да бъдат тайни. Трябваше да уча, да чета допълнително по литературата, което ми бе страшно досадно, но в бъдеще доходоносно отностно подхода ми към жените, също продължих да тренирам, макар и сам и ме наеха за треньор на деца. Нямах осемнайсет години и паралелно с всичко това ходих на някакви снимки, реклами, които секретарката ми намираше и ме пращаше и ходих всяка петък вечер на свиря. Много ми харесваше китарата и както вече казах шума около мен. Каквото и да се случва, успявах. Много исках да променя някои неща, за да не се чувстват родителите ми, като държатели на черна котка с лош късмет, а талисман. Нямах време, бях изтощен, но не позволявах, да ми личи. Клубът където припечелвах ме изхвърли без обяснения, без предупреждение, а бях убеден, че се харесвам. Дори на собствениците давах идеи за маркетинга и рекламата, повишиха оборота, идваха момичета, защото ме познаваха. Радваха ми се, някои ме искаха, а така ми харесваше да се правя на зает и важен и да ме следват. Дори нарочно след като бях с някои оставях телефонния си номер, но не вдигах когато звънят и сами ме намираха. С тези технологии и роботски времена е лесно. Няма никаква тръпка и въображение, дори романтика, въпреки че съм машина, както ме нарича служителката ми. Всеки се публикува къде е, дори какво яде, дрехи, дранкулки, лични снимки, всичко. Тази открита близост за мен бе вредна, но моята секретарка, повишена и в пиарка ме снимаше и пишеше за мен щуротии. Това допадаше на аудиторията. И в един момент ти затварят  вратата, дори бях определено вече възпитан и точен. Помагах безкористно и на другите, накъдето и да се обърна идваха хора към мен и протяга ръка. Защо това ми се случваше?

  Трябваше към списъка с листите на яйца да прибавя и нощен клуб, а дотогава - уличен музикант. Първият път като застанах на публично място, въоръжен с китарката и изтупан с цяла кутийка гел за коса, бях като вкаменен. Това още повече привлече вниманието на минувачите, а аз трябваше да стана невидим. Дори и понижената ми служителка се смееше и всичко  в мен окончателно замръзна, когато приближаваше оная какичката от дванайсти клас, най-хубавата от всички училища, където съм бил по работа или преместван. Продавах всичко - взимах стари велосипеди и ги тунинговах, дори и в сервиз за коли ходих и рисувах някакви елементи, там се учих как се поправят старите. Това, което ми даваха да изхвърля, веднага си го представях и правих някакви арт неща. Саксии от гуми, всеки би се сетил, но не и по моя начин. Това ми бяха занаятията през уикенда. А сега хем неподвижен, хем с пот по челото от нерви, се приближава, само онази, която не съм имал. Дори и баровете не ми липсваха, толкова - аз винаги имах някоя, но винаги бях сам. Не се привързвах, нито задържах. Но тя ме разпозна и започна да гледа учудено. Беше идвала в бара, а сега ме вижда тук, там й свирих, сега съм си все така сразен. Точно все едно сърцето и разума са в битка и тялото не знае какво да прави. “Аз командва...  Красавице, аз командвам тук на тази улица”-започнах да пея без да мисля. Тя ми ръкопляска и свирих и пях, и я имах, накрая. Повиших отново съученичката си, дори и заплата не процент и предложих, но ме заряза, чак тогава сгрях, че въпреки, че си обещах да съм професионалист и да не я докосвам, тя ме изоставаше, защото не е като мен. Надявала се е на нас, а аз съм бил с много и накрая с най-красивата-непобедима конкурентка. И двете ги оставих, огорчен и от треньорския пост ме изритаха, под претекст, че улицата ми пречи. Ден преди това шефът ми бе толкова доволен и се чудеше как успявам и как непрекъснато заради мен идват нови и нови деца. Майка ми разбра, че не ходя на уроци по литература, макар и с отличен успех, баща ми бе в шок, като видя уличното ми изпълнение. А всички ме следваха, искаха с мен, като мен, да гледат, участват, да живеят, а аз бях сринат. За снимки също започнаха да ми отказват, въпреки че ми отговаряха, че съм страхотно момче. Още гледах онези заглавия, който треньорката ми бе дала, като бях дете, а сега съм младеж. Имах нужда от нея, но не можех да отида, като никой, пропаднал, унищожен, с разбит живот и тъжни родители. На зрялостните изпити ми бе лесно, изкарах високи оценки, но имаше с единица разлика от двамата проверяващи и по регламент, трети трябваше да разглежда работите ми. Всички се чудиха, как може единият толкова много да намаля успеха ми. Третият избра златната среда и финиширах с пет и половина и по двете дисциплини. Не можех да продължа да пея, поне не на улицата, само заради майка ми. Добре че бях наследил гените й. Тя бе щастлива, когато призна, че мога да пея, а баща ми в ужас да ме види като просяк, аз се чувствах като супер герой. Никога никой не те пита въобще какво те прави щастлив, а ти се повтаря, че всичко е за да си добре.  Следователно трябваше да се занимавам с музика, но престижно, така че фамилията да разбере и оцени изкуството. Но когато видях операта и елегантността, това значише да бъда много променен.  А аз бях по душа, човек на живота, а там изисканост, дисциплина, изящество. Трябваше да действам, за да са удовлетворени родителите ми и записвах на листите с яйца разработки за изкуството. Без екипа си на улицата не бях толкова продуктивен и нали трябваше да пазя честта на фамилията. За кратко играх свалячът, правих различните си постановки и пишех кратки любовни бележки, поднесени с лек флирт и музика, оцелявах, но не можех така да продължа. Попадах все или на обвързани или с много ревниви татковци и за моето изкуство на разбивач на сърца, ядох бой. А аз просто се преквалифицираха в престижен музикант. Кротнаха се. За кратко Взех домашен любимец - черна котка и я подарих на господарката на дома. Мислих, че така ще разваля проклятието над себе си. Усетих пошляпване по врата, без думи от баща ми. Помислих, че ревнува и на него взех златната рибка. Смятайки, че майка ми е сключила сделката на живота си с брака си с него, това мислих че като комплимент ще се приеме. Получи се обратният ефект, всяко зло за добро, жената се сдоби с още един подарък. Трябваше да мисля, да се държа, да бъда като баща си, за да получа честта да се държи с мен като равен. И всеки път когато бърках се появяваше майка ми, за да ми превежда ситуацията. Тя ми показа колко е важно мъжът и жената, симбиозата, силата между тях. Осъзнах какво значи да си мъж и като мъж да постъпваш не само с жените, а и в живота. Отговорността към семейството и важността за гражданска позиция. Мъжът е този, който избира. Този, който променя. Няма ли ред и законност, не би могло да има здраво общество, нито успешни бракове и бизнес среда. Беше тезата на адвоката, а на певицата, че красотата е в борбата. Заедно двамата бяха шедьовър и въпреки икономическата криза и пандемия, те бяха здравата ядка, до която много се допитваха и нуждаеха.А аз, все още мечтаех за сестра и постижения, такъв живот да направя, че животът на скъпите ми същества да бъде не само по-лек, но и изпълнен с много радости. Плановете ми непрекъснато се размива във времето, осложняваха и променяха. Времето не стигаше, листата също. Така по навик, като закодирано в мен продължих с формата на яйца правих листата си и добавят страници към тефтера на майка ми, където разсъжденията станаха в скици, после в рисунки. Наблегнах на механиката и електрониката в сервиза, на единствения човек. Човек в безчовечен свет. Въпреки че този човек значише много за мен, знаех по необяснима причина, че и аз за него съм такъв, мислих как един ден, като всички ще сложи преграда пред себе си и ще ме посъветва да пробвам друго, въпреки че е натрупал богатство от работата ми. Не знаех как би могъл да го направи, чувствах го като сродна душа. Прибавих към яйцата, цифри, драсканици, срокове и много труд и упоритост.  Направих изложба под псевдоним на съвременно изкуство и поканих роднини, близки, познати, приятели. Едвам се нави строгият господар на патриархалната ни къща, смятайки че е загуба на време и заявяващ, че още има време да вляза в правилния път и да поема кантората му. Той кисел, жената до него сияеща, бях като след цунами или орган. Различни хора на различна възраст, интереси, сфера на развитие, морално и личностно развитие, различни, но всички дойдоха и даваха оценки. Имаха мнение, нали това ме учеше баща ми. Започнах да се обръщам към родителите си с тяхните имената, да се държа като равен. Бях патентовал  нова технология за почистване на автомобилите и бях много ентусиазиран. Сразен, бе ми върнато искането за права, а след това то бе откраднато от най-добрия приятел на шефа ми. Не можех да ги погледна повече. Пак някой ми попречи, обра и подигра. Единият ме ценил и се похвалил, какъв гениален работник и приятел има с проекта ми, а другият изиграл и двама ни. След време разбрах цялата истина и кой е помогнал във Патентното Ведомство да се направят на интересни.  След време разбирах кой ми вреди, но не знаех защо, както това, защо въпреки всичко ме следват.

  Слабият приема всеки неуспех, като провал, силният - всяка несправедливост, като ново предизвикателство. Вече бях мъж и то зрял, не можех да  излъжа, жената, дала ми живот. Налагаше се да компенсирам  толкова много притеснения, страдания и неволи. Бях проклет рокаджия, сега не съм само адвокат. И това е проблема, защото ще разбия този модел, при това без една стотинка в джоба си, нито листчето с дипломата. Листчетата, цифрите на живота ми в мръсните, позорни ръце, греховни и виновни, и тъжни. В мен картите на яйцата. Кой ще мине, остане на моста? Вчера зависех от вас, днес избрах да водя. Заради справедливостта, националността, съкралното-жена, тук у дома. Затова, че все ми се повтаряше да държа здраво бяло , зелено и червено - знамето, да изричам гордо думите от химна, да бъда човек на думата и честта! С яйца придавам стойност на всичко българско, с изкуство браня честта, достойнството на жената, семейството, рода, с поезия, музика, картини воювам, защото красотата в живота била борбата. Не замервам сградите, те значат, те са нашата култура, ценност, история, опозорявам всеки, който се е само забравил и позволил да е на пост и не служещ, поругаващ обществото. Горозотата не може с грозота да бъде расрамена и сменена, само красотата и стойността, смелостта и начина на мислене са кресноречиви индикатори за истината, справедливостта и новия, правилен път. 

  Много по-хубаво е да не виждаш и чуваш. Да не усещаш болката в хорските съдби, алчните, стъклени очи, безкруполността. Дори да се правиш, че не значи, че не е твоя работа, това тежи на съвестта. От нея няма как да избягаш. Лесно би било, когато и за каквото или гогото, само по твои избор да отваряш сетивата. Като колекционер на сладостта, забавата, хубостта. Но съвестта ти нашепва, че грозотата ще погълне не само приятното, но и всичко свято. Тя те познава много по-добре от теб самия, тя е част от теб. Не може да я изгониш. Нито да изкупиш греховете си, така както дете получаваше наказания-уроци. Когато се погледнеш в огледалото, тя седи зад теб. Седи. Безмълвна. Разбираш от изражението й отношението й. Ставаш. И ти без да гледаш оправяш прическата си. Тя е в теб. Знаеш това. Изтръпваш. Започваш да се оправдаваш. Но с всеки връх на пръстите я усещаш. Не може да я излъжеш, нито заблудиш. Със своя специфичен начин те докосва, без да се допре до теб, а с онези неща от живота. Макар, че не вярваш нито в знаците, нито в съвпаденията. Тя винаги те намира. Настаняване се в сърцето, в душата. Не може да я изкорениш. Ще станеш кух, самотен и много бързо прогнил, та дори външно много лъскав, отблъскващ, прозрачен, прочитан и изоставян. Тя знае, че осъзнаваш, знаеш, разбираш. Дори да си разсеян, недогледал, изморен, тя няма да ти прости. Срамуваме се, от това което сме направили, но не и от това, което сме видяли. Позор. Тя така осъжда. Пред погледа ти, в мислите , дори сънищата където всеки е господар, продуцент на мечти и създател,където е господар. Отново и там подчинен на нея-строгата, отговорна та, решителната. Всеки път, когато ти хрумне, че те тормози, тя ти зашлевява жесток шамар, от който се боиш и би потънал в дън земя. Признаваш си, че тя те прави силен, тя е твоето всичко. Загубиш ли я, предадеш ли я, губиш всичко, себе си, душата, любовта, рода, работата, уважението, твоето място в света. Тъмен, студен, забързан, непредсказуем и объркан, още толкова хората в него, без съвест-загубен.

 Децата с яйцата вечно ще са деца. Децата на любовта и изкуството. Дори вече пораснали, още от детството без детство, с грижи, битки, много тъга рисуват моста на щастието. С една черна и една бяла обувка те канят да преминете и то заедно. Не ги вини, опрекнай, получавай, те са боици, при това безстрашни. Казвате с различни обувки ходите, а те на вас ви отговарят, че вашите са сбъркани и на танц ще ви поканят, песен за вас подарят, стих оставят в сънищата ви да цъфти, хубавее, правят живота пъстър, затова ги следвайте. Няма време за спорове, омраза, да обичаш, този когото навярно трябва да мразиш-каква по-невероятна победа. Красотата и смелостта над всичко. Времето променя нас или там на моста на времената, ние променяме времето? Избрах първото, а всичко било свързано, макар и невярващ в кармата или съдбата, рисуващ и пишещ сам своят път, чак сега разбрал заглавията от моя тренъори. Проклятието на отмъщението са Децата с яйцата на моста ни, онзи, където се обичаме, там където съществуваме.