28 август 1944г, Варшава...
Из дневниците на Габриеле Грийнбърг, жертва на Холокоста.
"Ден 150.
Сутринта още не бе настъпила във Варшава, ала отвън вече се чуваха женски писъци и детски плач.
Вчера отново бяха изгорени 180 жени и деца. Носеше се ужаса в гласовете им и болезнените им викове. Всички останали трябваше да гледаме горящите тела на тези невинни хора, които бяха изпепелени заради лудите прищявки на извратеняците. Вятърът носеше миризмата на горяща плът, а пламъците поглъщаха осанките като топъл хляб. Не ни бе позволено да свеждаме поглед надолу, иначе получавахме бич по голите си гърбове, а ако се повтореше - куршум точно в тила. Повечето деца не успяваха да преживеят тази покъртителна сцена, разиграваща се пред тях и забиваха поглед надолу. Отиваха си, без дори майките им да имат време да се сбогуват.
Такава беше политиката на тея изверги, нацистите. Унищожаваха милиони човешки животи, защото така смятаха, че ще спасят човечеството. От какво и те не знаеха, а само си втълпяваха.
И така, от този свят си отиваха невинни човеци, които са можели да имат коренно различна съдба, ако не се бяха родили евреи, инвалиди, цигани или ако не бяха военнопленници, и хомосексуални, като мен. Все още никой не е открил тайната на прераждането в даден град и държава. Никой тук нито за миг не е спирал да съжалява за живота си и проклинал Господ. Всеки един от нас е жертва на една голяма лъжа, жертва е на човешката лудост и глупост. Нито един от нас не е заслужил това, нито пък е имал избор.
Както всички останали и аз съм в същото положение. Вече нямам сили за живот и надежда, че може би ще се случи чудо и ще оцелея. В мен гори само желанието всичко да свърши, да си отида. В мъки. Да умра като мъченица, за онова, което е незнайно за мен. Да ме изпепели огъня, бавно и мъчително, карайки ме до последния си дъх да проклинам човечеството, събратята си и посестримите си, че ме мразят, затова че съм с друга полова ориентация, с друг цвят на кожата, друга народност. Или пък ще бъда разстреляна с куршум, който ще пръсне черепа ми. Бързо и безболезнено. Не зная.
Не си спомням кога за последно видях родителите си и брат си, дори не зная дали са живи или вече на са на този свят. Вече не плача от ужас и страх, просто стоя стиснала с ръце краката си и гледаща в една точка. Вече не разговарям с другите жени в килията, защото нямаме какво да си кажем. Вече не мога да спя нощем, защото затворя ли очи, всичко видяно от тази помия, се завръща и ме задушава. Кара ме да се потя от погнуса, изтласква кръвта от вените ми, кара ме да се треса от немощ. Отдавна спрях и да обмислям бягството си, защото от тук никой не си е тръгнал към дома. Защото името на това гето е: "Лагер на смъртта".
Нямам какво повече да губя, живота си не го броя. Той е бил пропилян, още в момента , в който ми е бил даден..."
© Яница Todos los derechos reservados
Хареса ми твоя покъртителен разказ, Яница! Човешката памет е къса. Трябва постоянно да бъде опреснявана, за да не забравя. Поздрав и честита пролет!