Крачех бавно по извитата алея и гледах нагоре към короните на дърветата, които услужливо бяха закрили гледката към сивото небе така, че да нямам
никакъв шанс да срещна сърдития поглед на Белобрадия, в случай, че изобщо съществува подобна личност... не че ми пукаше особено какво ме чака отвъд, но
определено не обичах да ме мъмрят. Усмихнах се на тази мисъл и си затананиках една мръсна песничка по Негов адрес. Харесва ми тази тишина и
тъмнозеления цвят на тревата. Спрях се на метри от езерото и седнах на една от пейките встрани от алеята. Отворих патрончето водка и метнах капачката
зад гърба си, през рамо... както се прави за късмет. Пиех бавно и на малки глътки с наслаждението на истински ценител... принципно имам по-различно
отношение към алкохола и изобщо не се старая да усещам вкуса му, по-скоро гледам да постигам резултати... днес беше различно, сигурно защото ми
е за последно, си помислих и надигнах пак шишенцето. Имах всичкото време на света да правя анализи на онези мисли, които цял ден бях оставяла
за по-подходящ момент. Обаче ме мързеше и хич не ми се занимаваше повече с тия неща. Разкопчах ципа на якето и навих ръкави нагоре. Скръстих ръце
в скута си и просто оставих мисълта ми да се рее без никаква посока. Спомнях си някакви откъслечни епизоди от мешавицата, която наричах свой живот...
нищо конкретно, нито хубаво, нито лошо - само някакви бегли образи преминаха пред затворените ми очи. След няколко минути и те изчезнаха и потънах в
нищото. Сигурно на това хората му викат да изключиш... само дето това изключване за мен не беше желана почивка, а по-скоро изпразване на коша с
боклук. Поседях така известно време, станах и тръгнах с равномерна крачка към водата, мислех да се засиля и да скоча колкото се може по-навътре,
но усетих че нямам сили за подобни каскадьорски подвизи и просто влязох във водата... и потънах до кръста. Продължих да крача по неравното дъно,
водата стигна до раменете ми. Спрях, надигнах пак шишенцето, излях съдържанието му направо в гърлото си и се отпуснах по гръб. По принцип умея
да плувам - тоест - наясно съм как става и дори ми се получава да се отместя стотина метра напред, стига да знам, че изправя ли се, ще достигна дъното
с крака. Само че реших, че ако ще се давя, не е уместно някак си да плувам, все пак... оказа се, че НЕплуването изисква повече усилия, отколкото
нещастните ми опити да отмествам литри вода, в опит да се придвижвам. Що за ирония - стотици пъти съм преживявала стъписващия страх от потъване...
във времето, когато смятах, че да умея да плувам, е най-готиното нещо, на което мога да се науча... и съм се мятала като побесняла в опита да си задържа
главата над водата... а сега, когато исках да потъна, просто се носех по повърхността на водата като гумено пате във вана, питайки се какво точно прави
човек, когато иска да се удави. За съжаление, никой не може да даде отговор на този въпрос - тези, които биха били наясно, едва ли са в състояние да говорят, хихихи. Това си беше чиста проба черен хумор. Оставих мисълта ми да се рее свободно и затворих очи отново. Водката, която изпих на екс, замъгли съзнанието ми. Усещах как краката ми се опитват да ме повлекат към дъното, но не се съпротивлявах. За миг отворих очи и видях мътнозеленикавата вода, която ме заобикаляше. Черно. Тишина. Шум. Гласове. Черно. Тишина. Болка и натрапчиво пиукане. Изплувах в мрак. Проблясваше някаква зеленикава светлина, сякаш на километри от мен. Направих опит да се размърдам, но нито един мускул не се подчиняваше на волята ми. Мамка му... жива. Прецедих всички псувни през ума си и дори успях да измисля и две-три нови май... опитах се да отворя широко очи, но глупавата мигаща светлина караше клепачите ми отново да се спускат надолу. Е, добре, няма да отварям очи - и без това последното нещо, което исках, е да съм пак заобиколена от реалност. Потънах отново.
- Идва в съзнание. Повикайте дежурния.
- Ох, слава Богу! - познах гласа на Джокера.
- Хайде, момиче, отвори очи, моля те, моля те... нежно и тихо говореше той, мога да се хвана на бас, че ме е хванал за ръката, нищо, че не усещах допира. Не усещах цялото си тяло, яко са ме надрусали с обезболяващи, хахаха. Нищо де, нали и без това имам афинитет към лекарствата - още малко няма да ми навредят... не че ми пука особено.
Отворих очи и примижах, за да свикна с ярката светлина.
- Мила, чуваш ли ме, не се напрягай, мигни само, ако ме чуваш. Аз съм д-р Жечев. Ти си в болница, паднала си в езерото, без малко да се удавиш, добре че са те извадили навреме. - каза той и издърпа маркуча от устата ми. Поех си въздух и се покашлях.
- Aха, мерси, че ми каза - изграках аз и завъртях очи да се огледам наоколо. От колко време съм тук?
- Няколко часа само, всъщност... не очаквахме да се събудиш толкова скоро, в интерес на истината. Извадила си голям късмет, че точно днес водолазният екип
започна почистването на езерото. Извадили са те много бързо, благодарение на тях си жива.
- Голям късмет, да... - няма що - допълних наум - ебаси и деня, няма ли край вече това...
Джокера се усмихваше глуповато и разтриваше ръката ми, а докторът се суетеше около цялата техника, която бяха навързали да следи жизнените ми
показатели. Сякаш не ми беше достатъчно, че съм жива, ами трябваше и да търпя тия глупави тръбички и кабелчета, които бяха напъхали по всичките
дупки на тялото ми... гърлото ми беше издрано от тръбата за въздух и бях адски жадна.
- Искам вода, прошепнах. Бръснарски ножчета се запровираха през сухото ми гърло. Натикаха ми мокра марля в устата.
- Жаждата е в устата, не в стомаха - усмихна ми се докторът - това ще облекчи дразненето.
Да бе, мерси. Изпсувах го наум и затворих очи.
© Виктория Стоянова Todos los derechos reservados
"Ден" е един експеримент за мен, искам да сме си наясно, че това е първоначален вид на историята и подлежи на редакция, така че... критика, не само обичайните поздрави Вадете пинцетите, дами, очаквам дисекция
Светле, и на мен ми се иска да го кача целия, но за съжаление съм затрила последните глави като си преинсталирах компа и сега ги пиша наново... отнема време, надявам се да не загубиш интерес, компанията ти ме радва !
Танче, увличам... се, по- лошото е, че не знам в каква посока надявам се да не е дъното, де
(Много ми е гот днеска, пълно ми е някак си... с едно такова настроение...), благодаря ви, че се отбивате)