Диалог за...

- Мисля, че е празно!

- Кое?

- Не знам. Но чувствам, че е кухо като мидена черупка. По-странното е, че от това някак си боли...

- Защо?

- Идея нямам. Липсата му сякаш ме разкъсва. Все едно съм наполовина човек.

- Но как?

- Как ли? Ако знаех, щях да ти кажа. Странното е, че нещо, което дори не виждаш, или докосваш; нещо, което дори не знаеш какво точно представлява, управлява, осмисля и задвижва цялостното ти съществуване. Неразбираемо за мен, осезаемостта на тази празнота малко по малко ме завладяваше с притегателната сила на „черна дупка”. Животът е прекрасен, а съществуването е болезнено. Казвала ли съм ти, че от много дълго време аз просто гравитирам около хората и техния живот? Не?! Е, сега вече знаеш.

- Ала искам да разбера защо?

- Хмм... Защо ли? Вече не помня. Беше много, много отдавна. Момент! Мисля, че се сещам... Свързано е с нея, с онази празнота... Точно така! Но какво се случи? Какво? Трябва да се сетя!

- Спомни си какво е станало! Може би така ще проумеем и ти и аз случващото се и ще разрешим загадката.

- Опитвам! Не знаеш колко усилия ми коства. Имам чувството, че съм изтрила мислите и спомените си и затова се чувствам толкова изгубена, самотна... Всичко е свързано с онази липса. Сякаш истината е толкова ужасна, че съм си забранила да мисля за онзи момент. Но какво толкова пагубно е станало? Смърт, убийство, загуба? Не знам какво да мисля и ме е страх... Загуба, липса... Разбира се! Изгубила съм нещо и затова усещам тази празнота!

- Изгубила си, ала какво - вещ, приятел или нещо друго?

- Не, не е това. Нещо много по-съкрушително е. Нещо, което не може да бъде върнато обратно. Искам, не - трябва да си спомня...

- Какво е?

- Не знам!

- Спомни си!

- Не мога!

- Лъжеш, ти си страхливка. Ти просто нямаш...

- Вече знам какво изгубих - това е моето...

И казаха в един глас истината, която вече бяха прозрели:

- ... сърце!