Диана

       Поливният канал, извил се като змия с тихо ромолене провираше бистрите си води между редките дървета. От време на време от клоните на старите върби се откъсваше някое изсъхнало от слънцето листенце и приземявайки се върху водната повърхност предизвикваше леки и ефирни трептения. Недалеч от канала, нахлузила зелената си премяна и примесена на места с жълто – червеникави краски издигаше снага смесена широколистна гора. От другата му страна изправени в стройни редици, докъдето ти поглед стигне се бяха ширнали безкрайни слънчогледови ниви. Черните им и узрели пити, украсени с жълто венче от листа, се бяха наклонили и сякаш молеха августовското слънце да не се скрива зад баира за да могат постоянно да го следват в неговия път.
       По пътеката виеща се покрай канала в ранният следобед се зададоха двама души. Станимир, висок и едър мъж, облечен в маскировъчно облекло и нахлупил зеленикава шапка на главата бе забил поглед в земята и замислено вървеше напред. На кръста си бе препасал червеникав патрондаш, а на рамото му висеше дълга пушка.
      Зад него вървеше тринадесетгодишният му син Илия. Облечен със зелена памучна ризка с къси ръкави и тънки кафеникави панталони, той също носеше зелена шапка на главата. Придържайки в едната си ръка сгъваемо рибарско столче, Илия следваше плътно баща си и се стараеше да не изостава.
      Стигайки до стара клонеста върба обрасла в основата си с гъста трева и ракитак те се спряха като Илия остави столчето на земята, а Станимир сложи ръка над очите си и зарея поглед над обширните слънчогледови блокове. Над нивите бе застанала душна и трептяща мараня, която на моменти създаваше измамното впечатление, че растенията потреперват. Бащата свали ръка от очите си, загледа се в обраслия ствол на върбата и тихо каза на сина си:
     - Ще застанем тук в гъстата трева до върбата. През седмицата като идвахме да жънем с комбайните слънчогледа оттатък баира, към Манчовия гьол, на няколко пъти забелязах, че следобедния прелет на гургулиците минава над самотния орех по средата на този блок. След това се спускат към тази върба, пият вода от канала и свиват към гората за да почиват през нощта. 
      Илия влезе навътре сред тревата, поутъпка си едно малко местенце до върбата и седна тихо на столчето. Баща му застана пред него, извади два патрона от гнездата им в патрондаша, свали двуцевката, зареди я и отново се загледа с надежда към нивите.
      Жаркото августовско слънце вече бе започнало да клони на запад, а лъчите му се плъзгаха косо над слънчогледовите пити. Някъде откъм гората закука кукувица и трелите на нейният зов се шмугнаха между стволовете на дърветата и се извиха над короните им. Ловецът се замисли. Сепна го гласът на сина му:
     - Тате, кажи ми нещо за гургулиците? – С очаквателен поглед Илия се загледа в баща си. 
Станимир се усмихна, наведе поглед заслушан в песента на кукувицата и отговори:
      - Гургулиците сине не са наши птици. Прелетни са. Те зимуват в топлите страни, някъде в Африка. При нас идват през пролетта да снесат яйцата си и да отгледат малките си, а есента пак си отиват. Приличат на гугутките, но са по – красиви от тях, с по – шарена окраска са.
        Ненадейно Станимир прекъсна разказа си. Очите му се присвиха, а ръцете нервно потрепнаха. Ниско над слънчогледа се плъзна силуета на дребна птица с ръждиво – кафяв цвят, украсена с черни петна и шарки, която с няколко резки движения на крилата се издигна по – високо и в стремителен зигзагообразен полет се понесе към старата върба.
     Той вдигна заредената пушка, прицели се бързо в птицата и натисна спусъка. Проехтя силен изстрел, чието ехо дълго се блъска над дърветата. Птицата, съшибана от сачмите се превъртя във въздуха и тежко тупна във високите треви зад върбата. Илия веднага се втурна нататък и скоро, намерил я сред тревите гордо я показа на баща си.
    Прелетът започна. Напълнили гушките си и натежали от обилното хранене върху питите, водени от инстинкта си, някои от птиците излитаха ниско над растенията, а други първо набираха височина, но всички мамени от студените и бистри води на канала се насочваха към върбата където се бе скрил Станимир. Оттам ги посрещаха светкавици, сякаш изригнали изпод земята
     Августовското слънце се бе свлекло зад баира, а откъм Средна гора задуха лек прохладен ветрец. Изстрелял почти целия си патрондаш, с натежали висулки, Станимир се обърна към сина си и тихо му каза:
    - Приготвяй се да тръгваме, че почва да се стъмва. Доста път ни чака до село. 
Илия, надигайки се тъкмо посегна да сгъне столчето, а баща му понечи да изпразни пушката, когато една гургулица плавно се плъзна над нивите и се насочи с бързи размахвания на крилата си към тях. Станимир вдигна пушката, прицели се бързо в птицата, плъзна мушката пред нея и без да спира движението на цевите натисна спусъка.       Пляскайки с крила птицата не успя да достигне до върбата, преметна се във въздуха и падна на петдесетина метра от тях.
Илия захвърли столчето на земята и се затича към нея. След няколко минутно търсене из гъстите треви момчето я намери и радостно извика на баща си:
    - Тате, та тя е още жива! Само крилцето й е счупено.
     - Дай да я видя. – Станимир преметна пушката на рамо и посегна да вземе птицата от ръцете на сина си. – Да, наистина е така. Само крилото й е счупено. Е, ще се наложи да я доубия и да прекратя мъките й.
      Бащата посегна да извади дългият нож, който висеше на колана му, но синът му го хвана за ръката:
     - Моля те тате! Нека не я убиваме. Ще я приберем в къщи и ще й превържем крилото. Аз ще се грижа за нея. Моля те.
     - Добре. Така да бъде, макар, че не съм сигурен дали ще преживее. Но да знаеш, че ако остане жива до есента трябва да я пуснем обратно. 
      Детето силно прегърна баща си и весело извика. 
      Същата вечер майката на Илийчо проми раната и с помощта на малко парче дърво и лейкопласт успя да превърже и обездвижи крилото на птицата. Станимир се разтършува и намери в плевнята един стар кафез в който настаниха гостенката.
Илия много се привърза към новият член на семейството. Хранеше я по три пъти на ден, не оставяше паничката й с вода да се изпразни. Водеше и свои приятели при нея да я гледат и да й се любуват. Беше женска. Нарекоха я Диана – на името на римската богиня на лова. 
      Отначало Диана беше недружелюбна, криеше се в единият край на кафеза и гледаше всеки приближил се до нея с широко отворени от страх очи. Постепенно тя свикна с обстановката и скоро започна по – малко да се плаши и важно – важно да се разхожда из клетката си. Раната й бързо зарастваше и тя започна да се възстановява.
     През една гореща и задушна септемврийска нощ голямата и кръгла луна така се бе изцъклила и осветила спалнята със призрачно бялата си светлина, че тя сякаш достигаше до всички ъгълчета на стаята. Станимир уморен от дългия работен ден, кротко спеше, отхвърлил чаршафа от себе си на леглото под отворения прозорец.
Ненадейно тишината бе разкъсана от силен шум и пляскане с крила откъм кокошарника.     Станимир се събуди, отвори очи и в просъница си помисли
“ Пак някой чакал или лисица се опитват да се вмъкнат в кокошарника. Омръзна ми от тези гадове”.
    Живееха на края на селото и често им се случваше разни хищници и всякакви улични кучета да влизат в двора и да тормозят животните им. Тихо стана от леглото, премина през коридора и влезе в хола. Измъкна два патрона от патрондаша закачен на закачалката, взе пушката облегната на стената зад вратата и излизайки на пруста се спусна бързо по стълбите. Приближи се бавно до кокошарника и на фона на лунната светлина забеляза тъмен силует на някакво животно, което се опитваше да проникне в кафеза на Диана. Малката птица, обезумяла от страх, безпомощно удряше с крилата си по страните на клетката. 
    Усетила приближаването на човека, белката бързо остави жертвата си и с няколко скока се преметна върху оградата и се вмъкна в тесния процеп на тавана. Решил, че натрапника отърва кожата, Станимир отпусна двуцевката и в този момент съзря хищника бързо ситнейки стъпки да се измъква покачен на покрива. Прицели се и стреля в тъмното тяло.      Белката се претърколи без звук и тежко тупна на пътечката. След малко от къщи дотича жена му, облечена в тънка бяла нощница, а след нея подтичваше и Илия.
     - Станимире! Какво стана? По какво стреля? – Гласът ѝ наситен с нотка на уплаха го накара да се обърне към нея.
     - Един белка се опитваше да изяде гургулицата. Щом ме видя се качи на тавана. Може би щеше да се измъкне, ако не се беше покатерила на покрива на кокошарника. Явно оттам е имала намерение да се прехвърли при съседите и да се измъкне.
      Изплашената птица все още пляскаше с крила по страните на клетката. Станимир побутна с крак трупа на белката за да се увери, че е мъртва и я пъхна в един найлонов чувал.
      Неусетно септември се изниза и с първите октомврийски дни времето видимо захладя. От дърветата започнаха тихо да окапват първите пожълтели листа. 
      Една вечер и тримата бяха насядали около масата да вечерят. От чиниите се разнасяше приятната миризма на вкусна гъбена каша, а от телевизора се разнасяше монотонно боботене. След като се нахрани Станимир изпи една чаша вода, остави я на масата и се загледа в сина си, който довършваше вечерята си.
      - Утре трябва да върнем гургулицата обратно в природата, при другарките й. Там е естествената й среда. Заедно с тях тя трябва да отлети на юг за да може да се върне пролетта пак при нас. Лягай си да спиш. Сутринта ще те събудя. 
       На другият ден, още по тъмно, по пътеката виеща се покрай канала се зададоха двама души. Бащата носеше дълга пушка на рамо, а синът здраво стискаше малкия кафез в ръката си. Когато първият слънчев лъч се стрелна над големия и рошав баир засаден от край до край с лозе те достигнаха до старата клонеста върба. Илия бавно остави кафеза на земята. Отвори вратичката, промуши ръка и внимателно извади нежното телце на птицата. Подържа я няколко минути в ръцете си, милва я и я целуна по главичката, две сълзички рукнаха по бузките му. За миг затвори очи, разтвори шепите си и освободи гургулицата. Тя усетила свободата, мигновено без да се бави се стрелна към високите корони на върбите.
      В този момент, незнайно от къде след нея се спусна дребен ястреб, който тихо и безмълвно бързо набра скорост и започна да скъсява дистанцията между тях. Макар да знаеше, че не е правилно и , че ястребът е защитен вид Станимир машинално вдигна пушката, поведе го и без да се цели, мяркайки го между цевите натисна спусъка. Тресна изстрел, който събуди потъналата в тишина самотна гора. Сачмите изсвириха във въздуха сякаш разсичайки го на две. Ястребът нададе няколко грозни изписуквания, остави жертвата си и отлетя в друга посока.
     Станимир свали пушката, погледна към сина си и весело се усмихна:
       - Така е в природата сине. Някой става храна на някой. Но почти два месеца я хранехме. Нямаше как да я оставя да я разкъсат просто ей така. Не и докато съм тук.
      Двамата навлязоха в гъстите треви и зачакаха сутрешния прелет на гургулиците.    Станимир мечтателно са загледа в далечината, а Илия тайничко се надяваше и днес да се приберат с нов домашен любимец в къщи.

Юли, 2016 г.