Някои вярват, че когато Черният Рицар посрещна Звяра в онази съдбовна вечер, в онази разрушена крепост, Рицарят съвсем съзнателно прободе Звяра и с това наглед уби принцесата – освобождавайки и себе си, и нея от Мрака на времето и бремето, когато се превърнаха в ярка светлина и отлетяха към небосвода... Свободни... Ала не се случи точно така...
 

Рицарят погледна към засилилия се към него Звяр хладнокръвно (въпреки че в Съзнанието му се водеше кървава битка) и спокойно, и внимателно опря лявата си ръка (тъй като е роден левичар) в ръкохватката на Мрачния си меч...
Погали с полезрението си искрящия златист ключ, който изящно висеше на платинена верижка, излъчваща някаква мекота, на нежната шия на прекрасната Принцеса... Връхлетя го кратък момент на размисъл:

"Съзнанието... често го сравнявах с мрачна стая с разхвърляните дрехи на мислите и неподредените шкафове и чекмеджета на чувствата...

Всъщност по-скоро е крепост, в случая – моята полуразрушена мрачна такава, в която цари вечната нощ, с огромни ята от прилепи, гнездящи по порутения покрив на изкривената, но още висока Кула на сърцето...

С безброй призраци от миналото, разхождащи се между отделните помещения или дебнещи в сенките, чакащи заблудените минувачи, за да изтръгнат душите им... Да ги направят част от злокобната си малка армия от изтъкани от болка създания...

С огромни ями, пълни с ужасяващи и кръвожадни зверове, очертаващи входните стени с бодливите мрежи по краищата...

Просторно гостно помещение, осеяно с трупове на предишните разсеяни посетители, дошли да поостанат "за малко"...

С миризмата на застояла изгниваща плът, прорязваща сякаш ретината на окото, отслабваща зрението...

С безброй капани, небрежно разхвърляни из цялата крепост, чакащи случайните минувачи, преодоляли хищните зверове на страданията, скитащи из замъка...

Та нека поговорим за стаите...

По стая за отделна мисъл... По стая за всяка една болка изстрадана... По стая за всяка сълза, предизвикана от отчаяние или гняв, от болката или тъга, от самота, от загубена псевдо-любов, от самоотричане...

Всичките в едно помещение – балното помещение на разбитите мечти и надежди... На изгубените в нищото и хвърляни към същото нищо копнежи... На разочарованието...

Всяка една стая сама по себе си е един невидим белег, още кървящ през сбръчканата кожа по върховете си от вторите и третите, и четвъртите шансове... Давани на себе си и на хората, на който е дарявана обич.

По стая за всеки един човек, допуснат в сърцето ми... само за да размаха яростно собственото си острие, сеещо неописуема болка и страдание, на фона на струите съвсем чиста и непорочна артериална кръв...

Безброй стаи с врати, облицовани с поглъщащо черна тапицерия...
Отблъскващи... Грозни... Противни...

И въпреки наситения черен цвят, от тях блика неразбираема сивота и празнота. Стаи, чиито черен цвят се очертава дори и в най-непрогледния мрак... Стаи, чиито врати само с вида си могат да накарат човек да побегне от ужас... Стаи, създаващи нови, още по-болезнени стаи...

Безброй залостени здраво помещения... с още стаи от хора, които някога са имали ключ за някои от другите такива...

Кралството се разраства неусетно и бавно поглъща останалата част от света на Рицаря...

А някъде... някъде долу в мазите на изкривената, но още висока Кула, където гнездят прилепите по порутения покрив на разбитите надежди...

В двата края на един коридор има две врати, от които блика еднаква обреченост, свързани с механизъм, който затваря противоположната на тази врата, в която или посетителят или Аз – Господарят на тази крепост влезем... С криви, прашни, мрачни, разбити от времето букви на едната пише все още "ЛЮБОВ". "ЖИВОТ" пише върху рамката на противоположната врата..."
...

И Рицарят отпусна ръката си от ръкохватката на Мрачния си меч, с един замах свали всичките си брони, остана така – както майка го е родила – гол-голеничък и коленичи покорно, в последния миг преди Звярът да му се нахвърли с неутолим глад за последните чисти капки, стичащи се от неговата разкъсана и раздрана плът...

"Освободи Ме" - едва изрече той и...

Усети как ноктите на Звяра още при първия удар пронизват едва-едва туптящото му сърце и дори би изстенал, ако не бе допуснал това напълно съзнателно....

Чувстваше как го обзема хлад, но въпреки това усещаше също как болката рязко тръгва към всеки един нерв от тялото му, избивайки в неистов гърч на това чувство...

А Черният рицар просто не можеше да отлепи очите си от искрящия златист ключ висящ небрежно на врата на ужасената Принцеса...

"Обичам те" – изстена с последни сили той – „Това е... це...”

Останаха единствено мислите да се стичат в мрачното му царство, където бе съвсем наясно, че е обречен да потъне:

"Разбирам сега... Има ключ... Магически Ключ... КЛЮЧЪТ!...

Пасва перфектно на всяка една брава в моя прокълнат замък...

Ужасяващо е... Някой... такава власт да има над мен... И аз... дори и тогава да не мога да го нараня..."

В последният миг преди зрението да откаже, докато Звярът жадно разкъсваше оскъдното количество плът и органи в гръдния кош на Рицаря, той (Рицарят) погледна към формата на ключа и нехайно се сети за двете врати в Мазето на Кулата на Сърцето му...

Сети се за пагубния механизъм и за формата на ключалката, скрита между стоманеното тяло, държащо колелата и покритата с паяжини стена зад него...

"ГОСПОДИ!" – изцъкли се той мисловно – „НЕ Е ВЪЗМОЖНО И ДВЕТЕ...”

И още един рицар без име, без слава, без чест и без цел потъна в прегръдките на Вечния Мрак...

А цял живот избираме между Вратите...

Възможно е...

АЗ... ЗНАЯ. Защото...

Някои вярват, че когато Черният Рицар посрещна Звяра в онази съдбовна вечер, в онази разрушена крепост, Рицарят съвсем съзнателно коленичи, отпуснал оръжието и бронята си, уязвим, пред Безпощадния Звяр, дарявайки останките от някога приказния Замък на душата си и живота си в замяна на същите тези на прекрасната Принцеса.

Защото Вярва в нея

Защото я Обича...

Защото нейният живот е по-важен от неговия.

И защото колкото и нищожен да бъде шансът тя да загине при битката със Звяра, Рицарят не би поел риска и би жертвал и последната си капка кръв за нейното благо... защото ТОВА е Це-
-ната...

А Аз ли?

Аз вярвам, че човек сам, дори и да държи нищожно количество от Съдбата си (в която НЕ вярвам), може да изкове един Искрящ Златист Ключ...

КЛЮЧЪТ!

Позволяващ да влезеш и в портата на "ЖИВОТ"-а, и в тази на "ЛЮБОВ"-та на Единствения Човек, когото Обичаш...

Нима има по-красиво нещо от това да опитваме да го правим до края на живота си?

Каква е Цената ли?

Ти ми кажи...

Прекрасна Принцесо, четяща този ред, стискаща в ръцете си КЛЮЧА, който отваря всяка една врата до последната в моето мрачно кралство...

Забий го безпощадно в странната ключалка на механизма за Двете Врати...

Аз бих платил Цената, за да влезеш и в двете...

Дори и да е моят труп, придържащ тежката метална врата "ЛЮБОВ" отворена...

Вярвам, че тези врати могат да се слеят в една...

А ти... която ме накара да го проумея...

Как може да се съмняваш?