Заченки на влюбването…

Септември, 2010

Времето беше слънчево. Бяха изминали два дена, откакто се бях прибрала в родния си град. Стоях седнала на една пейка в квартала, чакайки моя близка приятелка от детството Радина, да излезе със сина си който беше на 2 г. Всеки път, когато ги поглеждах, си мислех колко бързо минаваше времето. Как си представяхме, че заедно ще тикаме колички след някоя друга година. Не стана, аз бях много далече от мисълта за деца. Не я чаках много дълго и тя дойде, запътихме се към детската градина, за щастие нямаше много деца. Тя не спря да ми се оплаква, колко кофти бил животът ù. Но все пак си струвало защото има Мартин, синът ù, най-скъпият за нея. Аз не се оплаквах, имах приятел толкова време, нещата не бяха перфектни но ме задоволяваха. Липсваше малко разнообразие във връзката ни, но и с това се свиква. Животът в нов град те грабва, не си същата и компромисите са повече, няма как. Всеки избира сам пътя си, мен никой не ме държеше на сила, а аз го обичах. Люлките бяха в окаяно състояние, седалките на половина, но пак вършеха работа. Телефона ми звънна, непознат номер. Вдигнах и отсреща чувам познат глас.

-         Здравей!

-         Здрасти.

-         Днес ще излизаме, по късно вечерта, идва ли ти се?

-         Да, добре! Къде? – питам аз малко сепнато.

-         В заведението на басейна, сети ли се?

-         Да, добре. Към колко?

-         8 добре ли е?

-         Да, до после – и затворих телефона.

Радина ме попита кой беше. Още учудена, ù отговарям: Филип. Тя не разбра, нямаше как, никога не беше го виждала нито чувала за него. Аз самата го познавах от 6 години, но реално, никога не бяхме общували повече от 10 минути с него и то общи неща. Свързваха ни само общи приятели. Винаги ме е привличал, но никога не съм давала ход на чувствата си. Можех да ги контролирам, а той бе недостижим, тайнствен, магнетичен и далечен. Обсебващ ме за момент и изчезващ толкова бързо.

Постояхме малко с нея в градината, всяка разказваща преживяванията си, през времето, което не сме се виждали.

Вечерта дойде бързо. Аз се приготвях, исках да изглеждам добре. Заложих на обикновени дънки с малко по-стилна спортно елегантна розово-черна блузка. Бях привлекателна, слабичка с хубави черти, нормална красота... Много закъснях за ресторанта, имах и друга уговорка преди това. Когато пристигнах повечето си тръгваха.

Останаха Филип, Константин и Борислав. Решихме да сменим обстановката. Константин, моят най-добър приятел, предложи да отидем до Стефан, това момче съм го виждала един път и то много отдавна. Едва ли ме помнеше затова решихме да се пошегуваме с него. През целия път Филип ме бъзикаше. Той е много умен и чаровен, знаех, че лесно можеше да ми открадне сърцето. Това, че бе недостижим за мен го правеше още по-привлекателен и желан от моя страна.

Когато пристигнахме пред Стефан, аз звъннах, а останалите се скриха. Той отвори и ме гледа малко слисано.

-         Здравей, секси! Как си?

Той стоеше и без реакция. Останалите изскочиха покрай мен и той много се смя. Покани ни на чай от Буда. Може би грешах, но от този чай, този ден, промени изцяло живота ми, мислите ми и желанията. Разположихме се на една  маса в кръг. Филип беше срещу мен. Чаят беше топъл, мек и приятен. Стефан пусна релаксираща музика. Седях и оглеждах стаята бе изпълнена с толкова книги. Обичах да чета. Даваше власт на въображението ми.

Усетих поглед насочен по мен. Някой ме гледаше, усещах го. Заоглеждах се беше Филип, бе се втренчил в мен. Колко красиви очи имаше, закачливи и поглъщащи. Цветът им - като кора от дърво. Тогава усетих, нещо се пречупи в мен, не разбирах но с всеки миг се усилваше желанието ми към него. Каза ми нещо, не знам какво, усмихнах се. Отидохме в парка, застана до мен, не спираше да ми праща закачки. А аз да гледам тези поразителни очи, които ме правеха слаба. Сърцето ми биеше лудо, кръвта ми закипя. Никога преди не съм чувствала такава страст и желание към друг. Сякаш бяхме две животни, готови да се вкопчат един в друг. Той не спираше също да ме гледа, дали и той го усещаше. Имаше нещо във въздуха, но не ми приличаше на любов, бе животинско, прекалено животинско. Контролът тогава бе моето второ име. Трябваше да събера всички сили в мен за да не им се отдам. Можех цяла вечер да го гледам, просто да го гледам, без думи, поглед в поглед, това просто ми стигаше. Невероятно е, нереално, усещането бе ново за мен, тайнствено, красиво.

-         Ще ходя до магазина, на някой идва ли му се? - попитах всички, но знаех, че ще дойде той.

-         Аз ще дойда!- каза Филип и тръгна.

По пътя смесихме сериозни разговори с шеги. Говорехме за университетите в които учим. Купих си семки и студен чай. Не спряхме да се смеем и забавляваме по пътя. Изпитах силно желание да го хвана и да го заведа в близкото училище и да направя това, което искам от години, да го целувам толкова много, докато ни заболят устните. Но не можех, имах си приятел, а това вероятно е едно временно увлечение. Можех да контролирам действията си, но не и емоциите. Може би бяха грешни, но нима съм единствена, жертва на тази планета. Отидохме при останалите. Телефонът ми звънна, беше приятелят ми. След разговора с него, магията приключи. Не ме гледаше, както в началото. Но и аз спрях, знаех, че не е редно.

През цялата нощ не спрях да мисля за него. Това чувство още ме държеше. Представях си как ме люби. Ние бяхме от една порода, страстта ни съдираше. Как е възможно за няколко часа да забушуват чувства, скривани с години. Виждах голите ни потни тела, вплетени в едно. Не знам как мога да нарека тези чувства, далече бяха от любов, в тях имаше нещо животинско. Желаех го, толкова страст бликаше в душата ми, готова да експлодира, ако не се отвори. Той нямаше и представа какво ме караше да изпитвам. Въртях се в леглото в мисли за него. Ако се слеем, дали ще се изгубим между реалността и фантазията? Случайност ли бе, тези чувства да ме завладеят точно сега или просто сега е трябвало да се случи?Това нямаше да е последната ни среща, но какво предстои?

Прозрение

Зимата си казваше своята дума. С чаша чай в ръка и много дебели дрехи, се укривах в моята квартира. Изминаха два месеца, откакто се бях върнала при приятеля ми. Както и бях предположила, влечението ми към Филип се изпари бързо, както и дойде. Но бих признала, че ми отне поне три дена, а не един-два часа, както обикновено.

Нещата вървяха по старому. Излизане по кафета, събиране  у едни и същи хора. Затваряне в квартирата за ден два. Намирах утеха и разнообразие, единствено в книгите. Чрез тях пътувах навсякъде, запознавах се с нови характери, далеч от тези които познавам. Нямаше я тази динамика, както в моя роден град. Това бе разбираемо, там съм отраснала и всички мои утвърдени приятели бяха там. Тук също имах, но не беше същото. Много по-различно, не можех да бъда себе си, те не бяха мои приятели, по скоро на моя приятел Павел.

Понякога се чувствах много самотна, Павел ме обвиняваше, че сама съм си виновна, може би беше прав. Но виновна ли съм, че не мога да се преструвам и да излизам с който ми падне. Аз не виждах смисъл да го правя с хора, които не са ми интересни или приятни. Какво удоволствие ще ми достави да си гледам постоянно часовника и да искам да си тръгна час по скоро. Предпочитах да си остана в квартирата. Закостенях в това чуждо за мен място. Почти бях загърбила онова енергично момиче, което не се даваше лесно на никой. Усетих как с времето станах по-покорна. Гледах за всичко, каквото можех да угаждам на Павел. Загърбвах моите желания, заради неговите. Просто се примирявах. Интересното в случая е, че той с нищо не го е провокирал, някак сама го правех. С него бяхме твърде различни. Не се карахме, не и както преди, но с него чувствах празнота в себе си. Нима в любовта не трябва да се чувстваш пълен, запълнен, сякаш си намерил сродната си душа? За него аз бях неговата, но аз далеч не мислех така. Но вярвах, че с времето нещата ще се променят, ще ни е по-лесно да сме истински един с друг. Че ще даваме повече от себе си.

Скоро щеше да дойде 2011 година. Надявам се тя да внесе промяна в живота ми. Еднообразието ме задушаваше, но не и Павел, него това явно никак не го притесняваше. Виждаше, че на мен ми пречеше. Влудяваше ме факта, че не се стараеше. На много места  не му се ходеше, били пълни с прости хора и с не знам какви, на мен ако ми се ходело, да отида с друг. Аз съм дошла тук, не само за да уча но и да съм с него, не да върша малките неща, сама или с други хора, а с него. Това ме нараняваше. Аз съм човек на детайлите, малките неща ми правят много по-голямо впечатление. Изпитвах удоволствие от разходките из природата. Малките жестове, някое оригами, интересен предмет, дори едно листо подарено, просто така. Обичах да си пускам музика и да танцувам.

Приятелят ми много ме обичаше, както и аз него. Някак не виждах общото ни бъдеще, прекалено нервен бе за мен. Толкова сме противоположни. Аз съм весела, жизнена, откриваща, експериментираща, а той сприхав, нервен, леко лицемерен. Имаше и много положителни качества, но не съм сигурна, че бяха достатъчни. Той саботираше това което съм, без да го съзнава, душата ми милееше. Правеше за мен много неща, но прескачаше основните в нашата връзка. Да прави повече компромиси спрямо моите желания. Както аз се съобразявах с него, така и той с мен. Обещаваше много неща, след което се отмяташе. А аз просто преглъщах и се примирявах. В това ми е било и грешката. Не отстоявах позицията си, но понякога, когато си разбит или шокиран, просто нямаш реакция.

2011

Както са казали хората нова година нов късмет. Моята мания към книгите, продължи през целия Януари. Но както казах по рано, аз съм човек който има нужда от разнообразие. Изведнъж, просто почна да ми става лошо само при мисълта да прочета още нещо. В такива моменти е знак, че е време за почивка. Но ми бе тъжно, този период някак ме правеше щастлива. Естествено продължих да чета, но просто по рядко.

На Свети Валентин с моя приятел решихме да ядем пица и да гледаме „ Кървавия Свети Валентин” , беше адски забавно и хубаво, докато не си легна  страшно рано, бил много уморен. На мен ми стана кофти и стоях на компютъра до късно. Бързо ми мина.

Отношенията ни бяха същите. Нямаше промяна, но виждах как и аз се впримчвам в този живот, такъв какъвто го ненавиждах сив и скучен, но свиквах. Вече и на мен не ми правеше впечатление.

Постоянно мислех! Няма момент в който мозъка ми да си почине, постоянно мислите ми бяха някъде. Бях мечтателка и още съм. Понякога мечтах да срещна мъж, като тези които описват в романите. Мъж, който да се бори за мен. Който да не се предава при първата спънка, който да е готов на всичко за мен. Не осъзнавах, че вече го имам, той беше в мен, този мъж бях Аз.