Дневникът на едно излекуване – част 2

    5

Други такива пристъпи съм имала на два-три пъти при опити за групови медитации – винаги в момента на отпускането и все същите - силно спастично повдигане с усещането, че не ми стига въздух , разтреперване и гореща вълна към главата, толкова силна, че очаквам  да се пръсне като зряла диня! Поразява ме пълната  невъзможност да определя какво чувствам при положение, че се изразявам без особени затруднения. Само това - черният воал ме обгръща и ме отделя от реалността. Обяснявах си всичко това с прекалено развинтено въображение.

После си спомних, кой знае защо сега, първата си среща “на живо” с мъжки полов орган. Нямах още 15. Ясно помня най-вече чувството на погнуса от вида и функцията му, продължила за щастие доста кратко. Години след това не исках и да чуя за любовна среща. Чак към 18, когато повечето ми приятелки се бяха разделили с девствеността си, се реших отново да опитам. Резултатът беше същия.

Този път обаче младежът беше агресивен и се наложи доста да се разфуча, за да се измъкна. За отмъщение той ми създаде реноме на курва, макар да си бях все така непоправимо девствена!

    6

Никога не ми е харесвало да правя орален секс. Изпитвам дълбока вътрешна съпротива и едва потисках гаденето, което се надигаше в мен, когато отстъпех. Стараех се с всички сили да не ми личи. Имаше едно- единствено изключение за всичките тези години, свързано с най-побърканата ми любов…

Дефлорацията ми си беше истинско заколение. Кръв като в екшън и болка до небесата. Но нямаше повдигане, нито задушаване. Мъжкият орган в случая си беше съвсем наред. Интересното е, че сравнително бързо преодолях тази чисто физическа травма - след не повече от месец се реших на втори опит. Дали защото при акта събитията се фокусират в другия, “безопасния” край на тялото?

    7

Още от момента, когато за пръв път прочетох Фройд, знаех, че съм заседнала в оралния стадий на развитието. Не че ми беше ясно защо … Кърмена съм дванайсет месеца и бях определено обичано дете, първо внуче и в двата рода и т. н. Баща ми ме обичаше безрезервно, понеже “за нищо си нямаше грижа” според майка ми, а тя на свой ред ме обичаше, когато бях добра ученичка. Последното не ме затруднява и до днес, така че конфликт имаше само отвреме– навреме.

    8

И ето как навръх Великден си зададох въпроса какво става с мен.

По- точно станало ли е нещо въобще?

 Ако отговорът беше “Да”, а аз не помнех нищо такова, значи беше налице класическо изтласкване. Т.е. следваше да се запитам какво отказвам да помня и по- точно, има ли някой, когото би трябвало да помня, а не помнех. В първия момент си казах – няма такова нещо и прехвърлих мислите си върху опита да бъда открадната като малка, около 5 годишна, който многократно е бил разказван, даже с елемент на известна гордост – ето какво хубаво дете съм била! Тази тема обаче никога не ме е карала да изпитвам смущение или нещо подобно.

Внезапно се сетих, че има такъв човек. Лицето му за мен винаги е оставало обвито в мъгла, в нещо като размазано бяло петно, подобно на онези компютърните, с които крият лицата на хората при телевизионните репортажи напоследък.

Първият съпруг на леля ми.

Докато пиша тези пет думи, зъбите ми леко потракват, а стомахът ми се свива по познатия начин. Обаче няма да спра. Не искам вечно да бягам.

    9

Дали все пак не си въобразявам? Хвърлям ли кал по паметта на покойници…