До г-н Любим!

            Мили, студена е нощта! Тук студът е сковал всяка малка частица от мен! Навън всичко е черно-бяло, почти няма лъч светлина! Стоя аз в пещерата на моята самота. Чуват се тихо капките сълзи върху камъните! Гледам към бъдещето, в което теб  те няма! Там виждам неясен силует, водещ ме към розови поляни, но знам, че не си ти! Виждам твоето бъдеще и твоите деца, които нямат нито една моя черта. До теб виждам красив, изваян силует, който определено не съм аз! Щастливи сме ние двамата - разбира се, по отделно! Смела и сигурна гледам аз напред към олтара, където чакаме моя силует! Уверен те виждам теб, как издялкваш ложе за вярната си, добра жена, в чиято утроба расте твоят наследник. Обръщаме се назад ние, сещаме се за миналите времена. Чуваме снежинките по капака на колата и усещаме топлината си в планината и още много неща, които все още не сме изживели! Загърбили тези стари времена, ще градим щастливи спомени със своите си силуети! Запазили частичка един от друг, някъде в килера на сърцата си, ще вървим напред. Но, времето е сега! Така че, моля те ела да премахнеш студа и да донесеш светлина, която да стопли сърцето ми. Дай ми от теб да си взема и ти от мен вземи си! И накрая ще кажа само, мили, липсваш ми, с нетърпение чакам да потъна в прегръдката ти!
                             

 
                                                                                                   От бленуваща по теб!