Доброто съществува

   Какво правеше това момиче, не виждаше ли влака? Той извика, но тя неотклонно вървеше напред. Затича се и успя да я задържи в последния момент. Завъртя ѝ един як шамар. Влакът премина край тях.

   –Ама, какво правите? – високо извика той.

   Чак сега момичето осъзна какво се беше случило. Потрепера, хвана ръката му и му благодари. И имаше защо, той беше спасил живота ѝ. Искаше да му даде пари, но той отказа.

   –И внимавай друг път!

   –Ще внимавам. Още един път сърдечно Ви благодаря!

   Поля премина през линията и навлезе в градската част. Бузата ѝ още пламтеше от шамара, но той си беше напълно заслужен. Ами ако не беше я задържал? Щяха да си помислят, че се е самоубила, а тя изобщо нямаше такива намерения. Обичаше живота и искаше да живее, колкото се може по-дълго.

   Виж ти, заради едно скарване! Поли отново потрепера. Беше студентка и по руска класическа литература разглеждаха романа „Ана Каренина“ на Лев Николаевич Толстой. Романът беше невероятен, въпреки самоубийството на Ана. Но Поли не беше Ана и днес си беше чиста случайност. Е, не точно случайност, но да кажем, че се дължеше на емоционалното ѝ състояние и невниманието ѝ. С Йордан се скараха сериозно. С него беше в много близки отношения и мислеше, че ще живеят заедно след завършване на образованието си, но се беше лъгала, и то много жестоко. Днес той ѝ показа, че няма никакви намерения да обвързва живота си с нея. Не е лесно след две годишна връзка да разбереш, че си се лъгала относно човека, на когото си вярвала безрезервно. Затова и главата ѝ бучеше и не виждаше нищо пред себе си. Не видя и влака… Добре, че този човек, на когото не научи дори името, я спаси. Ухото ѝ беше заглъхнало, вероятно от плесницата, но тя се усмихна. И още два шамара да ѝ беше ударил, пак ѝ е малко.  Поли изтрезня напълно след случката, вече можеше да диша спокойно и мислите ѝ се проясниха. Та тя е млада.  Йордан да върви… Ще се отърси от чувствата, които все още изпитваше към него.

   Пристигна в университета. Нейната група имаха упражнение. Трябваше да характеризират образа на Ана Каренина. Никой не искаше да говори. Тогава тя взе думата и надмина себе си. Говореше толкова хубаво и убедително, че накрая асистентът, който водеше упражнението, лично дойде да я поздрави.

   –Много добре се справяш! Браво! Ако нямаш някакъв ангажимент, те каня да пием кафе в барчето.

   –Може – отговори Поли и двамата тръгнаха заедно.

   –Друг път не си се изявявала така – озадачено каза Георгиев и я погледна внимателно.

   –Да кажем, че е на лична основа – тихо отговори Поли и на свой ред го погледна. Та той бил хубав! Как не съм забелязала досега? Може би съм имала очи само за Данчо.

   –И каква, ако не е тайна?

   Изведнъж нещо в нея се скъса и тя заплака без глас. Сълзите се стичаха от очите ѝ. Стана ѝ неудобно

   –Извинявайте, аз няма повече…

   –Ако това ще те успокои, няма проблем. Аз мога да чакам и съм добър слушател, ако решиш да поговорим.

   Поля изтри сълзите си и разказа в основни линии за случилото се. Но Георгиев четеше и „между редовете“, както се казва. Той разбра и това, което тя не доизказваше.

   Когато свърши с разказа, Поля почувства, че ѝ олекна. Като че ли остави зад гърба си тези две години, напразно пропилени за човек, който не заслужава.

   –Поли, ти си толкова млада, животът е пред тебе. Имаш големи възможности и заложби да се реализираш. И да знаеш, че аз не греша.

   –Надявам се да не грешите! – най-после се усмихна Поля. – Аз съм голяма късметлийка – днес ми спасиха живота, а сега Вие ме връщате към този живот. Само мога да благодаря!

   –Не греша – отново повтори той. –И ако имаш необходимост от помощ за каквото и да е, винаги може да се обърнеш към мен.

   Поля го погледна внимателно и разбра, че казва истината. И тя усети със сърцето си, с душата си, че доброто съществува и че може да му вярва.

 Мария Мустакерска