Крада по малко, когато мога,  понякога и повече. Време с теб, време за мен. Като гнусна дрога плътта ми те иска, съзнанието ми е сляпо. Бели петна се появиха в мозъка ми и прогориха сякаш с цигара съвестта ми, срама ми, свяна ми. Видя ли ме – безмилостна, мечтаеща и гола? Или неопитна и бледа, въпреки черната ми рокля, слаба, въпреки натрапчивия ми парфюм?

Малко по малко се пристрастих, всъщност след първата инжекция. Течността се разля по вените в тялото  с дъх на грейпфрут, обиколи всички органи и най-жестоко порази един – сърцето. Но след него всички други те искат – ръцете, кожата, очите. А, да, очите, онези, които гледат право в душата, пронизват те и пренебрегват. Онези, които вече не виждат, а само сънуват.  И когато сънищата се преплитат, изпадам в делириум. Дали те викам насън? Едва ли. Отварям прашните чекмеджета, но осъзнавам, че спомените се изпаряват, останали са недоизписани листи и ненарисувани картини, почти празни, като мен.

Скоро имам среща с дилъра за нова доза. Ще искам да те пласира, да те продаде. Не на друга, само на мен. За да те искам отново, да те виждам студен, да помниш кадифената кожа с аромат на грейпфрут, да виждаш вместо мен, да чувстваш мен.

За да крада твоето време и ти моя сън.