5. Кратък нов ден

         Утрото ги завари в леглото – недоспали, но щастливи. Предстоеше им работен ден, но интимното им щастие се опълчи на тривиалността и го преобърна и превърна във феерия от събития и срещи, и спирки, и коли, и тротоари, кафета, закуски, разговори, усмивки, банки, магазини, кучета, прозорци, свят, пълен със смисъл просто да бъде наблюдаван, живот, за да бъде живян. Нямаха търпение да се впуснат в него. Усещаха се уникални и реални – едновременно заедно и сами, тържествуваха тайно. Впуснаха се в ежедневието като работливи пчели. Заемаха се с всяко просто действие, минаваха от банята до закуската, през обличането, леко като песен, възхваляваща битието. И пееха в такъв синхрон, че апартамертът на Георг се преобрази. Стаите станаха светли, таваните високи,  предметите даже сторваха път. Когато се отдалечаваха един от друг, между тях се разтегляше нишка на паяк – здрава, надеждна, просто прекрасна, украсена с капчици роса.

***

         Чилика обожаваше приятелката си. За нея тя беше пътеводна светлина. Понякога дори само си представяше какво би казала, какво би я посъветвала, как точно Дафне ще реагира... Следваше почти сляпо принципите й и в усещанията се сливаше с нея. Сякаш беше отвикнала да реагира самосъзнателно, но тихо!, нима така не бе по-лесно.

Впримчена в това обожание, Чили не търсеше отговорите в себе си. Посоката определяше Дафне. Трябваше само да свие устни и да я насочи с леко подухване. Дафне усещаше нейната несигурност и вече добре охранената й суета я подстрекаваше да дава напътствия и съвети все едно си има работа с малко дете. Чили вярваше на всяка дума, казана от Дафне, така както вярваше и в други, в другата крайност – неопределени неща. В дракони, може би?

         Но спотаена сила спеше дълбоко в нея, докато тя се рееше.

         Дафне сияеше, когато Чили отвори вратата.

– Радвам се, че си вкъщи! Една малка разходка? 

         Двете вървяха по малките квартални улички, новите токчетата на Чили тракаха някак несигурно, но тя оживено размахваше ръце покрай неспокойните плисета на някаква рокля на жълти цветя и обсипваше приятелката си с някакви звуци, прилични на думи. Някак си се опитваше да се намери.

         Как ли ще реагира? Дафне си мислеше и я гледаше с искрен интерес. Да! – Чилика вярваше в дракони. И си представи как познатите черти започват да се променят  – Чили се разтяга като една изумена буква “О” и лицето й е един луничав геврек, през който преминават и отлитат въпроси. После очите й се оформят в бели кръгове, а в тях ирисите заприличват на малки черни скобки. Тялото изтънява, ръцете се повдигат нагоре и се заизвиват наляво- надясно като тревожни клони. Дафне се подсмихна на въображаемата гледка, но и се замисли – колко истина беше това, което се е случило с Георг? Чили веднага щеше да повярва. Но самата тя – още не можеше.

Следва продължение...