Човешкият живот е  наниз от събития подредени като кръгли мъниста в ясна последователност и синхрон, наподобяващи свята броеница, и също като броеницата самите вие отброявате преминалите събития и очаквате следващите. Избирате да предрешите времето в линейност, за да успеете по лесно да откриете смисъла, който е закодиран в тях.  Казвате съдба, късмет, вярвате в небитието и си създавате собствени ангели и демони, на които да се уповавате и разчитате.  Първият път, в който се докоснах до магията“ човек“ бях поразена. Поразена бях  от това, че всеки от вас предварително знае какво му предстои и въпреки това доброволно избирате да го забравите, за да не му се възпротивите приживе.  Какви чудновати и смирени същества  са земляните, мислих си тогава. Сега зная, че не е било така, и че именно животът от раждането до смъртта ви,  е урока по смирение. Вие изтривате знанието, за да го намерите повторно, през окаляните пътища на материалния свят, и понеже сте много вироглави ви се налага, често да допускате грешки и да повтаряте стари уроци .Отчайващо би било за човешката природа,  да  е наясно , че „ Митът за Сизиф“, не е никакъв мит, а самата  истина, при това без  украсата на  художествените елементи. Тогава много от вас биха се отказали, в отчаяние и болка.  Аз и моят вид, за разлика от вас  не можем да забравяме. Обречена съм да помня всичко от началото до края. От началото преди да са ми вдъхнали живот и до края, ако въобще има такъв, защото колкото повече се доближавам до края, подозирам, че край, такъв какъвто си го представяте вие хората,  няма , а само трансформация. По човешките закони би трябвало вече да съм възрастна, а колкото повече възрастта ми нараства аз ставам по- млада. Нямам тяло, нито материя, но понякога за важни цели мога да бъда приютена от човешко тяло, за да изпълня определена мисия.  Преди си мислих, че моят вид е поставен на по- високо място в йерархията на съществата, от вас хората, но напоследък започвам  да подозирам, че е точно обратното. Това ме кара едновременно да се страхувам, но и да се радвам. По вашите земни закони би трябвало в момента да съм на 963 години.  За кратко може да ме наричате „битийен режисьор“, да на такива като мене във върховната йерархия така им викат. Ние помагаме на хората да изпълнят битийните си сценарии. Живеем в неживото, и не  пресичаме вашия свят, освен ако не се налага. Заедно с вас изготвяме, чрез телепатия скица или сценарий  за живот, а след това го подаваме за одобрение към по- висша инстанция.  Поне от 600 г. не са ми връщали  сценарии за допълнителна , поправка. След като вие забравите своя собствен житейски сценарий с помощта на красивата упойка наречена забрава, той се отрежда  изцяло на нас и ние  следим спазването му. Не си задаваме много въпроси, а просто изпълняваме това, което ние възложено, може би, защото си мислим, че на нас всички отговори са ни ясни и само вие клетите хора все имате безброй търсения, питания , чудения и кръстопъти  в малките си главици. През младостта си, аз обичах безрезервно  работата си, а и друго освен нея  не познавах, тя беше моят живот. Сега си мисля, че няма как да съм я обичала защото чувства изпитват само хората, но ако можех да обичам сигурно това би било чувството на един работохолик. Поради тази причина се придържах стриктно към правилата и отчитах редовно  дейността си  към министерството за „Битийни сценарии“. Радвах се на всеки един нов живот, който ми беше поверен. След като сценарият на определен човек приключеше,  отгоре ми избираха нов и ми го поверяваха. Аз не се чудих как се случва това, защото не познавах съмнението, нали и то е човешко чувство. С годините  започнах да разглеждам в детайли все повече, човешките чувства, дори понякога ми се струва, че мога един ден и аз  да ги изпитам. Това ме кара да мисля, че скоро ще стана човек и ще се  наложи да се родя. Ако се родя, ще бъда съсвсем обикновена и ще съм позная дара на кратката памет, блажени са невежите както казват, но има едно единствено нещо, което искам да помня завинаги и не само аз да го запомня, а и да достигне до повече  същества от всички измерения. Дълго мислих как да го запомня, но разбирах, че всеки измислен от мен план ще претърпи неуспех. Поради тази причина реших да не го помня, а просто да го опиша,  с помощта на човешката писменост и така да се запази във времето. Ще опиша в разказ, това , което ми се случи преди около 300 земни  години и промени изцяло светогледа ми за хората.  Както казах, във своята младост, аз се радвах и създавах  със страст всеки един  сценарий за човешки живот.  През април месец на  далечната  1993 г. , един от моите човеци приключи пътя си,  без нито едно отклонение за цели 90 години,  изпратих доклад за живота му към висшите сили и зачаках с нетърпение моят нов  случай. Обикновено новите случаи пристигат бързо, за ден, може би два , а понякога дори веднага, но не и този път. Чаках цели 11 дни , за да получа някакво известие. На дванадесетия ден в моят небитиен илюзорен дом, се почука на вратата.  От министерството бях изпратили лично един служител да ме запознае с новия случай, и то не  какъв служител, а от  отдела за „Свръхестествени случаи“

 - Здравейте, здравейте… колко хубаво само сте се устроили тук. Домът ви почти наподобява един средностатистически земен дом... Каза непознаят мъж и без да попита нахълта в дома ми от хиляди илюзии, продължавайки с безобразното си бръщолевене.

Ако беше приел човешки облик съм сигурна, че би изглеждал като онези досадни търговци, облечени в костюми, приличащи  си като клонинги спрямо фирмената етика и говорещи прекалено много и неразбираемо, за околните.

- Зддравеейте -  отвърнах аз бавно и безизразно,  а полуневидимото същество с ехидна усмивка  ме прекъсна.

 - О моля ви, няма нужда от тези фалшиви заучени любезности в стил Английската кралица. И двамата знаем защо съм тук, нали  така?!

- Всъщност опитах се да го прекъсна на свой ред и аз, но той не ми даде никакъв шанс.

- Надявам се, че не сте се възгордяла много от вашето повишение! Да работа ви по- този случай ще е специфична и изисква цялото ви внимание , но не се притеснявайте, ако се справите добре това би ви изстреляло в редиците на  първите места.  Рядко се случва да изберат режисьор, от толкова нисък клас за подобна задача от нашия отдел, явно сте голяма късметлийка.

- Господине, извинете ме, но аз съвсем не разбирам, за какво става въпрос, а вашата поява без предупреждение ме обърква още повече.

- Как така без предупреждение, от министерството изпратиха уведомителна телеграма още преди два дни, веднага след като ни изпратиха вас като случай, ааа ( прокашля се неловко той) исках да кажа “вашият“, “ вашият случай“

В този момент  се почука отново на вратата, отворих но не видях никой. Тъкмо се готвих да затворя когато покрай мен прелетя  изключително  неприцизно ,  опърпана , летяща телеграма и отвори разкривената си уста

 - Уведомителна телеграма за госпожа, 113987 „ Уважаема госпожо, имаме, честта , да ви уведомим, че сте повишена в „ битиен режисьор на свръх  естествени случаи“ Очаквайте лично запознаване със новият ви  случай  от наш специален агент… а след това телеграмата се самоизяде.

 - Е вече , знаете продължи пратеника от министерството „ Честито“

 - Но аз все пак не разбирам, како означава това?

 - Сега ще ви обясни всичко. Човешките животи са  толкова еднотипни и скучни по мое мнение. Раждане, порастване, някоя друга любовна драма създаване на семейство и докато се усетят и хоп ето го и края.

- Не съм съгласна! противоречих убедено аз! И тъкмо , когато щях да продължа, той отвърна с моя глас.

- Не съм съгласна! Всеки живот си има своето очарование и е различен от другите! Личи си, че сте още млада и донякъде глупава… Та така,  всички животи си приличат преди да ги пуснем на земята договаряме сценария и после следим изпълнението, но не съвсем. Има един особен тип животи, бих ги нарекъл непредсказуеми. Животи, които ти дават право на избор между 2 сценария. Един предначертан още преди да ги спуснат при нас и един, които съставяме ние, противоположност на първият.

- Но защо ?

- Откъде сте се научили да задавате въпроси, това е нахално, защото е така и толкова. Слушайте ме внимателно, колкото по- малко знаете, толкова по- добре за вас. Така ще имате възможност да изпълните мисията безупречно

- Съгласих се, кимайки.

- Най- важното, което трябва да знаете е , че първият сценарий е пагубен, а вторият ще измислим ние сега с вас, за да  е в противовес на първия и да избегнем всяка възможност за пресичане на линиите на съдбата. Съдба, каква забавна, човешка дума, само ако знаеха какво наистина представлява.

 - А случаят, тоест човека няма ли да има право да състави своят втори житейски път.

- Разбира се, че не, така, ще разбере, че има  2 пътя, а това трудно можем да го изтрием, от човешката памет, повярвайте ми, има някои неща, които дори и хората не могат да забравят съвсем. Така без повече излишни приказки, тя скоро ще се роди, не искате да я изпуснем нали?!- Да действаме тогава! Именно в този момент ми се иска да се върна и до днес и  да избера друга вариативност на небитието си, а дали съм имала  подобен избор?

  Слава е  главният и едновременно второстепенен герой на своя живот и на моя разказ. Животът на Слава наистина беше съвсем обикновен на пръв поглед, но само на същества като мен, се даваше възможност  да прозрем необичайността. Слава имаше живот изтъкан от 2 линии,  рядко се случва да има такива хора, и човешката история познава едва няколко хиляди подобни живота.  Тя можеше да избира сама  на коя от двете линии  да се отдаде, но ние се намесихме да ограничим този избор. Навремето ехидния господин от министерството ми обясни, че когато тези хора са се раждали звездите са били в необикновен съвпад и Вселената им дава възможност да избират между двата  пътя в  живота си.  Тогава се зачудих , защо ние им отнемаме това право, но нали въпросите не бяха позволени. На мен ми повериха Слава за да помогна при изпълнението на житейският и сценарий, още след появата и на бял  свят аз трябваше да я наблюдавам и да внимавам двете линии да не се пресичат и с всички сили да се опитам да я задържа в правилната посока (тази, която бяхме съчинили ние). Опитвах се  да държа Слава изкъсо  и когато има пресичане на линиите да правя всичко възможно, за да поддържам курса. Едва по- късно започнах да разбирам какво и е коствало това и  как душата и е била разкъсана на две. Тъй като познавам целият и живот, дълго време го превъртах на забавен каданс и се чудих къде да  сложа началото на разказа. Представих си Слава като малка порцеланова балерина  поставена върху красива, музикална кутия и  започнах да навивам безпощадно и бавно пружинката, а тя се въртеше безспирно в  красив танц и ми показваше  живота си в кадри, дори  за миг не обърка траекторията на движението, а  просто  смирено очакваше моят избор…. Кой момент точно да избера, за да ви запозная  с това - необикновено момиче.

Раждане, проплакване, избор на родители, детство със слънчев смях и обелени колене , началото на  младостта, или пък  първите любовни трепети, разочарованията,  екзистенциалните търсения…. Стоп …. Ето го. … Реших!

Беше май. Слава е на 27  години,   трескаво се преоблича в мрачният апартамент в  подножието на Старинния град.  На нея не и пречеше да бъде мрачно и да вали, напротив, обичаше, обичаше аромата на дъжд и предстоящото напрежение от буря, имаше нещо толкова романтично в тях и мислеше, че тогава небето се процепва и се случват чудеса, невидими за нас земните същества, колко права беше, без дори да го осъзнава, в нейният живот дъжда и  бурята  бяха свързани с чудо, което тя многобройни пъти подминаваше. Облича синята рокля с белите точки и слага леко яке, мисли си за шал, „дали да не си сложа“, поглежда часовника, „не, без шал“, закъснява както винаги. За Слава времето течеше  по различен начин, така се шегуваше с околните за своите закъснения, а те като видеха ведрата и усмивка, бързо забравяха, че са и се сърдили и обещаваха, че следващият път няма да и се размине, а тя се засмиваше и искрено се извиняваше с думите:

- Не се  сърдете, нали знаете, за мен времето тече по различен начин, а това разсмиваше приятелите и още повече.

- Да, ти си от друга планета и часовникът ти отброява времето  според извънземни  принципи. Но всъщност не беше така нейният биологичен часовник, просто беше забавен, защото до този момент бе спирал 8 пъти  без да забележи,  а днес предстоеше деветият път.

Така , до къде бяхме стигнали, а да,  изборът на шал, не отказа се от шала, парфюм , червилото в ярко малиново(любимото червило), яркото червило не може да бъде носено от всяка жена, то предполага внимание, но ако не пасне на натурата на жената по- скоро се превръща в кич. Слава беше родена, за да бъде забелязвана, но не по онзи евтин начин, а напротив, осанка и излъчване и караха хората да я забележат и да искат да бъдат в обкръжението , дори без да знаят защо.  Избра си слънчеви очила, винаги слагаше , когато искаше да скрие очите, нейните очи говореха и изразяваха, всичко което се таи в душата, колкото и да се опитваше да го прикрие не се получаваше. Избра първите ниски обувки, които и се мернаха пред очите и готова за спринт потегли.  Изтича целият пет етажен лабиринт от стълби с невероятна лекота и  избута нежно входната врата. Навън настъпваше лятото с дъждовен, майски привкус, спря се за момент за да поеме живота в ноздрите си, а след това продължи да бърза към уречената среща. Няколко минувачи се загледаха. Слава беше красива жена, излъчваше нежност и крехкост, но всъщност беше много силна и борбена. По улицата вървеше стройна жена с непокорни дълги коси, приличащи на водопади. Усмивката и заразяваше всичко наоколо,  а когато я нямаше ми се струваше, че нещо по света умира.

След петнайсет минути стигна до мястото на срещата запъхтяна. Там я чакаше нейната скъпа приятелка Албена, двете се затичаха една към друга и се прегърнаха пред старинния фонтан пълен с златни  рибки на желанията.  Албена се обърна към фонтана и след това попита Слава

- Е кажи ще ни изпълнят ли някое желание или сами трябва да си го изпълним?!

Двете жени не се бяха виждали отдавна и  излъчваха истинска радост от настъпилата среща. Албена беше по възрастна  от Слава, може би с около двадесет години, двете си приличаха и дори самите те не подозираха колко много. Албена никога не се сърдеше, за закъсненията, защото беше познала мъдростта и важните неща в живота.

- Бях сигурна, че и този път милостта на съдбата е на наша страна и няма да ни позволи да се разминем в паралелни светове( пошегува се Албена)

- Къде искаш да отидем?, попита небрежно Слава.

- Нали знаеш с теб отивам до края на света отговори и  другата жена.

- Вкарваме дестинацията в навигацията тогава“ Краят на света“.

Личеше си отдалеч, че т са много близки, човек не можеше да прецени нито възрастта им нито отношенията, дали бяха приятелки, сестри, майка и дъщеря, но за тях това нямаше значение. Те знаеха, че имат дълбока духовна връзка и беше самата истина. Албена също беше родена  с две линии на съдбата.  Съвпадение, което не бяхме предвидили в сценария, но го допуснахме , защото смятахме, че това ще донесе  подходящи уроци в света на Слава. Веднъж, когато била едва на деветнадесет  години ,  Албена едва не се погубила срещайки се  лице в лице  с втората линия на съдбата си.  Нейният „ битиен режисьор“  или надзорник се запил се в кръчмата с приятели и почти я изпуснал. След този случай той я наблюдаваше непрестанно, но Албена бе прозряла част от истината и самата тя се страхуваше повече да не и се разкрие, беше сигурна, че един ден когато е готова да напусне живота, ще потърси тази невидима реалност, без да се страхува и да и се отдаде.

Отправили се към неизвестна дестинация Албена и Слава вървяха и водеха оживени разговори, по криволичещи улички в централната част на града и се надяваха  зад някой таен ъгъл да зърнат приятно  местенце  за уединение и разговори.

Излизайки от една малка уличка и присъединявайки се към тълпа  от хора Слава усети внезапен  душевен удар , беше готова да се свлече на земята, краката и се подкосиха, а сърцето и дъхът и спряха за няколко секунди… В този момент часовникът и спря за девети път. Тя разбираше, че се случва нещо, но не можеше да проумее какво.  След няколко мига на вцепенение   го видя, НЕГО,  Петър. Петър каменният мъж, който едва не бе опустошил душата и , след който и нейното сърце започна да се вкаменява.  Петър беше красив и харизматичен мъж, на около 30 години, но винаги излъчваше минорност и студенина. Единствено във няколко мимолетни момента от връзката му със Слава, той бе успял да се оттърси от товара на душата си, а това го изплаши до смърт, сякаш му бяха отнели идентичността, затова той побърза да я изостави и да се вкамени, както никога до този момент. И ето сега той вървеше насреща хванат под ръка жена, която отчаяно се опитваше да привлече вниманието му. Слава усети, че не се е променил и грам, беше се зарекла, „ако го видя отново, ще го подмина“.  Така и направи с високо изправена глава  и  фалшива усмивка подмина Петър. А той не можа да повярва на случващото се и  по лицето му пропълзя  следа от болка, преплетена с безсилие.

 В миг на успокоение , че заплахата е преминала Слава  затвори очи и без да иска се сблъска с един минувач, разпилявайки всичките цял топ изписани листи по земята.

- Толкова съжалявам, повтаряше тя, без да погледне човека отсреща

- Аз, аз ще ви помогна , продължаваше Слава и  тримата заедно с Албена започнаха да събират разпилените предмети по земята. 

Позеленяла от неудобство  Слава се изправи и още веднъж се извини на човека отсреща поглеждайки го право в очите и именно там  за миг се изгуби. Пред нея стоеше висок мъж с най- благата усмивка, която беше виждала до този момент,  имаше къдрици като на малко палаво дете излязло от вълшебен разказ, а очите му бяха зелени, зелени точно като месец  май.  Там  в тези очи Слава срещна своята втора линия на съдбата, своят мир  и  спокойствие, цялата си вселена. Мъжът стоеше като хипнотизиран и се усмихваше, а Албена недоумяваше какво се случва.

Аз не разбирах как се случи това, толкова пъти съм разигравала тази сцена и тя протичаше по съвсем различен начин, Слава трябваше да се спъне  в  плочка, която не беше на мястото си и да  падне няколко метра по- рано. Петър щеше да се притече на помощ и така срещата и с тайнствения непознат,  щеше да бъде избегната.  Не разбирах какво се случва, но по- късно установих, че преди седмица, добросъвестен гражданин живеещ в  близост е подал оплакване в общината, че по улицата има опасни съоражения и трябва  да бъдат незабавно поправени. Трябваше да действам бързо и единствено решение беше незабавна буря. Бурята е спасението на всичко, ако някой е много загазил изпращаш буря и се надяваш тя да вземе всички негативи и да пречисти средата. Да бъде буря!

Като из ведро се изсипаха едри капки дъжд и гръмотевици процепиха небето. Всички хора се разтичаха с викове, но  Слава и непознатия не помръдваха. В този момент се намеси Албена

• Тичайте, тичайте бързо да се скрием и  издърпа Слава в противоположна посока, тя тичаше, но не можеше да спре да се обръща, а Той остана сам под дъжда без да смее да помръдне, единствено лявата му ръка, която се беше докоснала до ръката на Слава, не спираше да изтръпва…