Стъпките й тежко кънтяха в близките сгради. Краката й, обути в кубинки, леко потрепериха. Това бе твърде призрачно и страшно дори и за нея. Съзнанието й се отърси от остатъците алкохолна мъгла. Страхът направи онова, което студа не можа. Тя сложи слушалките на mp3-то. Метълът заглуши всички звуци. Момичето се поуспокои, но все още се чувстваше некомфортно. Загърна се в бомбера и засили крачка. Как й се искаше само да се разкара от мрачната улица. Очите й тревожно огледаха наоколо.

Изведнъж три едри фигури изскочиха от мрака зад ъгъла. Слушалките на ушите й и музиката, кънтяща от тях, й бяха попречили да чуе стъпките на компанийката. Метълката въздъхна на ум, виждайки ги как залитат. Ухилените им физиономии навяваха идеята, че са прекалили с алкохола. Наполовина изпитата бутилка водка не оставяше съмнение.

- Аматьори – подсмихна се момичето. – Който не може да носи, да не пие.

Все още мислеше за големите хвалби и големите правежи, метълката се изравни с момчетата. Те се бяха пръснали по цялата улица и се налагаше да мине между двама от тях. Но не можеше. Този тъпанар с русото перчемче й се бе изпречил на пътя. Когато пристъпи наляво, този глупак направи същото. Когато се опита да мине от дясната му страна – пак. Мухльо. Изведнъж се оказа притисната от тримата. Тя все още не разбираше какво, по дяволите, става?! Онзи смешко отдясно вдигна ръка и закачи кабела на слушалките й с пръст. Издърпа го рязко и момичето чу:
-  Чува се само няк’фо дръншене на тен’ж’ри и тигани, лица. Някъ’ф тъп метъл – последната дума бе като изплюта. – Е, т’фа е музика, маце.
От телефона, който другия отляво държеше, изригнаха звуците на някакъв кючек.
        -  Съжалявам, но съм прекалено „проста” и нямам изтънчения ви вкус.

Привържениците на чалгата, обаче, нямаше да забележат иронията, дори ако им се забие в очите, даже и да бяха трезви. Камо ли сега. Защо ли въобще си правеше труда? Понечи да си тръгне, но онези все още я бяха заобиколили.

  - Хайде да научим малката каква музика да слуша.

Едва сега тя обърна повече внимание на русия, застанал пред нея. Той май… Ами да! Беше й съсед.

- Вижте, момчета, беше ми приятно, че ви видях. Трябва да тръгвам, обаче.

- И къде ще ходиш? – изсмя се онзи отляво и я блъсна грубо.

Тя залитна и се наниза на стоящия отдясно, които я блъсна към русия. Той пък я „подаде” пак на левия… Не знаеше колко време са я блъскали. Чуваше смеха им, противната чалга, звучаща от телефона. Усещаше как бирата и текилата в стомаха й се обръщат. Чувстваше гадния кисел вкус на стомашни сокове в устата си. Виждаше размазаните им лица, докато… Докато не видя двете големи светли слънца.

„Какви слънца, по дяволите? Нали е вечер? И защо две?” – запита се някаква незамаяна частичка разум.

Изведнъж разбра. Това не бяха слънца, а фаровете на кола. И тази кола идваше право срещу нея, засилена, без възможността да спре.

В студения нощен въздух се чуха звука от разко натиснати спирачки, мекия удар на тяло с метал и отдалечаващи се стъпки в мрака…

* * *

Метълът звучеше от слушалките на mp3-то, по-силен от всякога. Знаеше, че си втълпява, но сякаш я болеше по-малко, когато музиката е усилена. Все още не знаеше какво ще стане с нея. Трябваше да ходи на рехабилитация и на какво ли още не, за да се оправи. Но… щеше да се справи. Знаеше, че може.

Някой застана пред инвалидната количка и метълката беше принудена да спре. Пред нея стоеше русия кретен и се хилише ехидно. Надменната усмивка на момичето се накъдри, когато тя сви устни и… наплю момчето срещу нея.

Той стоеше невярващо по средата на болничния коридор. Тя просто го заобиколи и продължи пътя си. Презрителна усмивка извиваше устните й, а метълът кънтеше в слушалките.