-Мамо, ще дойдеш ли да играем?

-Не…не мога сега. – Кристина седеше на ръба на леглото и се взираше в осветения от следобедното слънце паркет. Върху една от дъските лежеше листче хартия.

-Ама защо? – синът ѝ Теодор пролази по корем на леглото и надникна през ръба му – Сега не работиш!

-Не, но… не мога – не успя да сдържи раздразнението в гласа си. Теодор винаги ѝ се пречкаше в най-напрегнатите моменти. Точно когато работеше по някой много важен превод, или жонглираше между три котлона в кухнята, или чистеше – все в такива моменти се умилкваше около нея и хайде да играем, хайде да играем, като че ли тя нямаше никаква друга работа на света, освен да ровичка в бодливи купчини Лего. И сега, когато е цялата изтръпнала от мисълта, че вероятно има мозъчен тумор, който предизвиква халюцинации, пак се навира зад гърба ѝ с неизменното си мрънкане.

-Какво е това? – главата му се надвеси още повече през ръба, очите му се втренчиха в листчето хартия.

-К-кое? – тя едва не подскочи. „И Теди го вижда! И той го вижда!“

-Тая бележка там. Каква е?

-Н-не знам. Може ли да отидеш да я вземеш и да ми я дадеш да я прочета? – истината беше, че откак листът хартия се бе измъкнал бавно изпод процепа между дъските, точно както изпълзяваха листовете от мастилено-струйния принтер, който ползваше навремето в студентската си квартира, Кристина не смееше да го докосне. Поне сега разбираше, че е реален.

Както лежеше по корем, момчето се придърпа напред, пресегна се и стисна бележката между пръстите си. Завъртя я пред очите си. Бе изпълнена отгоре до долу с разкривени печатни букви.

-„МАМО, НЕ СИ ЗАБРАВЯЙ КЛЮЧОВЕТЕ ДНЕС.“ – прочете то бавно.

-Това ли пише? – събрала смелост, Кристина се наведе над листчето. Разкривените букви удивително приличаха на детския почерк на Теди.

-Да, ето виж!

Беше прав. Текстът гласеше точно това. Присвила вежди, тя изведнъж погледна сина си в лицето.

-Теди, ти ли го написа?

-Не! – извика той възмутено. – Не съм аз! И какво е въобще това? Аз не пиша такива глупости!

-Добре. Все едно. – „Може и да я е писал. Може да я е хвърлил тук, а на мен да ми се е сторило, че е излиза изпод дъските. Преуморена съм напоследък.“– Отивай да се занимаваш с нещо, че имам работа.

-Ама ти никога не играеш с мен!

-Голям си, можеш и сам да си играеш.

Вечерта, докато съпругът ѝ Атанас гледаше новините, а пръстите на Теодор летяха по екрана на пиукащия таблет, тя се приготвяше да излезе до супермаркета. Обу ботушите, сложи по-тънкото си яке – само до магазина щеше до ходи, все пак – наметна качулката си и сложи ръка на дръжката на вратата.

Мамо, не си забравяй ключовете днес.

Сепната, тя се обърна. Бръкна в единия, после в другия джоб на якето си. Ключовете не бяха там. Погледна към барплота- лежаха хвърлени до рамката на голямата семейна снимка, на която тя, Теди и мъжът ѝ се прегръщаха на фона на бурно синьо море.

Изтръпнала, с леко сковани движения, тя направи три крачки до барплота, грабна бързо връзката ключове и ги пъхна в джоба си.

„Наистина щях да ги забравя! Каква идиотщина!“

Когато излезе от супермаркета с пълен плик с продукти, навън се беше извил леден вятър и в тъмния въздух прехвърчаха снежинки. Зъзнейки, тя притича до входа и вледенената ѝ ръка напипа дрънчащия метал в джоба. Изведнъж погледът ѝ бе привлечен от голяма бележка, залепена върху таблото със звънци, което стоеше странно накривено.

ТАБЛОТО НЕ РАБОТИ. ИМА ПРОБЛЕМ С ЕЛЕКТРИЧЕСКИТЕ ПРОВОДНИЦИ. ЩЕ ИЗВИКАМЕ МАЙСТОР УТРЕ. ДОМОУПРАВИТЕЛЯТ.

Кристина потрепера, после отключи бързо вратата и влезе във входа. Облегна се на стената до асансьора с отпуснати от топлия въздух мускули и дълга, облекчена въздишка. После, при следващата изкристализирала в ума ѝ мисъл, усети как очите ѝ се разширяват болезнено.

„Таблото не работи. Това означава, че ако не си бях взела ключовете, нямаше как да звънна отдолу на Атанас да ми отвори. Нямаше как да му се обадя и по телефона, защото и него не взех. Щях да се мотая навън кой знае докога и да простина до смърт. Или кой знае какво щеше да ми се случи.“

Качи се в апартамента много, много бавно. Много, много бавно прибра продуктите в хладилника. Много, много бавно се прибра в стаята си, легна на леглото и се втренчи в лъскавия паркет.

Следващата бележка дойде след две седмици.

„МАМО, НЕ ЗАКЪСНЯВАЙ ЗА КУРСА УТРЕ!“

Сепната, тя сграбчи листчето и го напъха в чекмеджето на нощното шкафче. Отново го бе изплюл невидимият принтер. Не, не можеше да ги пише Теди. Не можеше два пъти подред да си въобразява, че излизат изпод дъските. Нещо друго беше…но какво?

На другия ден започваше опреснителният ѝ курс по френски език – искаше да разшири преводаческата си дейност. Провеждаше се в едно от най-добрите училища в столицата. Тя се съобрази с написаното на листа и стана много по-рано от обичайното. Пристигна съвсем навреме. Посрещна ги преподавателят и им каза: „Добре, че всички сте тук, че е голям наплив. Един от вас да беше закъснял, щях да дам мястото му на друг. Така е, като не плащате в аванс…“

В следващите месеци бележките валяха една след друга – през седмица, през две. Понякога я предупреждаваха за незначителни неща, примерно да не се кара на Атанас, че не е монтирал шкафа и в резултат мъжът ѝ беше спокоен и склонен да се поглези с нея в спалнята, а не да се мръщи пред телевизора; а друг път за съвсем сериозни - например да не забравя да изключи котлона на печката, преди да излезе. Винаги спазваше заръчаното. И това винаги ѝ помагаше да избегне някаква неприятност.

Теодор знаеше за бележките. Въпреки че тя ги криеше в шкафа, бе преровил и ги бе видял. Стана по-мълчалив, гледаше я особено, с тъмните си, големи очи, толкова прилични на бащините му. Може би защото тя вече си имаше и друго извинение да не играе с него, освен работата и домакинските задължения – чакането на известие от „другия ѝ син“. Така нарече невидимия си покровител – „другият син“. Явно беше, че са писани от дете; явно беше, че в някаква друга реалност, бъдеща или паралелна, той бе неин син. Защо иначе ще я нарича в бележките „мамо“? Явно беше също, че е открил начин да прехвърля предмети във времето и пространството, за да я предупреждава за опасности.

Кристина откри, че изпитва ужасно силна любов към това друго нейно дете. Улавяше се, че с часове седи на паркета и пръстите ѝ се плъзгат унесено по дъските, сякаш можеха да докоснат ръката от онази, „другата страна“, да я обгърнат и стиснат силно, а устните ѝ да промълвят: „Благодаря ти, мило момче! Благодаря ти, че се грижиш за мен! Ти си моят ангел-хранител! Ти си смисълът на живота ми!“

Разбира се, „другият син“ не ѝ помагаше да избягва всички неприятности. Пак ѝ се случваше да се скара с някоя приятелка, да се спъне на стълбите или да си удари коляното в ръба на стола. Нямаше как да я предупреди за всичко, но предполагаше, че за по-важните неща успява.

Веднъж завари Теодор на леглото ѝ, пред отворения шкаф. Държеше в ръка една от бележките и я разглеждаше съсредоточено. Тя се нахвърли гневно върху него.

-Какво правиш? Казах ти да не бъркаш тук!

-Как ти ги дава? – Теди вдигна тъмните си очи към нея – Как успява да ти ги изпрати тук?

-Не знам, остави ги, моля те! Не знам как идват, казала съм ти вече! Това е…това просто е чудо!

-Ти вече прекарваш много повече време с него, отколкото с мен.

-Стига, Теодоре! Остави ми бележките и отивай да си играеш! Чу ли!

Той се изниза тихомълком от стаята, а тя стисна разпилените листове хартия до сърцето си и въздъхна дълбоко.

Случи се един ден в началото на юни. Готвеше спагети със сос „Болонезе“. Теодор се бе върнал от училище преди два часа, беше написал домашните си и сега си играеше тихо в стаята. Кристина вдигна тенджерата за едната дръжка с ръкохватката – с другата държеше голямата бяла цедка – но когато я наклони, за да излее врящата вода в цедката, ръката ѝ потрепна от тежестта на тенджерата, дръжката ѝ се изплъзна и без да знае как, сто градусовата течност се разплиска вместо в цедката, по цялата дължина на ръката ѝ. Металната тенджера се удари шумно в мивката и се преобърна; цедката тупна на плота, претърколи се и падна на пода в краката ѝ. Кристина крещеше, тръскаше ръката си, свиваше се до мивката. Имаше чувството, че потоци сярна киселина текат от лакътя, към китката и пръстите ѝ и топят всеки сантиметър плът по пътя си. Хвърли за миг поглед към ръката си – беше яркочервена и по нея се надигаха огромни жълтеникави мехури.

-Мамо! – чу стъпки зад себе си. Теодор. Стоеше зад нея, чуваше ускореното му, ужасено дишане. – Мамо, какво стана? Олеле, какво ти е на ръката?

-Из…изгорих се – от очите на Кристина течаха сълзи, стенанията ѝ не спираха – много се изгорих…много ме боли…

-Ще ти дам студено. Трябва да я сложиш под студена вода, четох…

-Не…остави ме…отиди си в стаята…

-Да извикаме лекар?

-Остави ме, моля те! Остави ме! – Теодор се отдръпна няколко крачки назад, но разширените му от ужас очи я следяха непрекъснато. Със стиснати зъби, Кристина събра преобърнатите съдове със здравата си лява ръка и ги сложи на плота. По челото ѝ течеше пот. „И дясната! Как може да е дясната?! Как ще пиша сега, как ще работя, как ще…“

Тъй като не издържаше на болката, тя все пак направи каквото ѝ каза Теди – пусна ледената вода от чешмата и държа ръката си под струята няколко минути, докато не почувства облекчение. После се обърна към сина си:

-Отивам до поликлиниката. Ще се върна след час-два. Не отваряй на никого, нали знаеш?

Три часа по-късно ръката ѝ бе превързана, а тя седеше апатично на леглото в стаята си. Докторът ѝ каза – изгаряне втора степен, две-три седмици докато тъканите се възстановят. Две-три седмици!!! Кристина се втренчи в дъските на паркета с треперещи ръце и свит на топка стомах. „Защо не ме предупреди, ангел-хранителю!“ помисли объркано, със смътен, недооформен, надигащ се гърдите ѝ гняв. „Защо не ми каза за това?! Забрави ли? Отиде да играеш с приятели и се залиса? Какво стана?"

От очите ѝ потекоха сълзи. Осъзна, че в къщата е странно тихо. Какво ли правеше Теодор? На идване я бе посрещнал, попита я добре ли е, огледа превръзката ѝ, прегърна я предпазливо, после пак отиде в стаята си. Горкото дете! Дори не смееше да я прегърне като хората, тя все го отблъскваше, толкова месеци, години наред дори, непрекъснато го отпъждаше от себе си. С внезапна решителност, Кристина се изправи и се промъкна тихо до стаята му. Вратата беше полуотворена. Тя надникна вътре и замръзна.

Теодор лежеше по корем на пода, взрян в дъските на паркета пред себе си. От процепа между тях извираше странна, сребриста светлина, която се виеше нагоре като дим и хвърляше отблясъци по сериозното му, съсредоточено лице. Кристина видя, че той държи лист хартия в ръцете си.

Тя се отърси от вцепенението, промъкна се през отворената врата и пристъпи една крачка в стаята. Теодор не помръдна. Явно бе толкова улисан в заниманието си, че не я чуваше. Листът в ръката му сега се виждаше по-ясно. Виждаха се и буквите, изписани върху него – детски, разкривени печатни букви.

„МАМО, ВНИМАВАЙ ЗА ВРЯЛАТА ВОДА В ТЕНДЖЕРАТА СЪС СПАГЕТИ!“

Той протегна ръка напред и допря листчето до отвора, от който излизаше светлината. В този миг Кристина се изкашля.

-Теди!

Той се сепна и ръката му спря движението си. Обърна се към нея, надигна се бързо, стиснал листчето в ръката си.

-Мамо! Какво правиш? Защо влизаш!

-Какво става тук? – промълви тя прегракнало.

-Аз…ами аз…

-Какво става тук?!

-Ами…аз….аз разбрах как той го прави! Той е…той е наистина от някакво друго време…от друго измерение…знаеш ли, има процеп…и тук, в моята стая също! Всеки път, когато нещо ти се случи, този процеп се отваря. И мога да те предупредя. За всички ония малки неща, за които той не те предупреждаваше, мога да те предупредя аз! В едно друго измерение, ти получаваш предупрежденията ми! Разбрах го още през май и оттогава ти пращам бележки…е, не точно на теб, де…на другата майка.

-„Другата майка“? – гласът ѝ се задави.

-Да. Пращам ѝ всеки път, когато нещо стане. И тя ме обича, усещам го. Мисли само за мен. Толкова искам да можех да я срещна, да я прегърна. Тя е моята истинска майка. Тя, там. В онова, другото измерение. Другата ми майка.

-Теди…

-Моля те, дръпни се, защото трябва да го пусна! Иначе ще се затвори. Дръпни се!

Но Кристина не се дръпна, а се наведе и хвана ръката му. Той започна да се мята, да беснее и да крещи, но тя не го пусна. Отслаби хватката си около китката му чак когато видя как светлината от процепа избледнява и се стопява в топлия юнски въздух.

-Теди…

-Защо го направи! Махни се! Махай се! Излез от стаята ми! – той хлипаше с все сила, сълзи течаха по лицето му.

-Теди… - и тя се разплака. Посегна, придърпа го към себе си и го прегърна с все сила. Отначало той се извиваше, но постепенно тялото му се отпусна, прилепи се към нейното както тогава, когато беше съвсем малко бебе и контактът му с нея беше единственото, което съществуваше на този свят. Тогава, когато не му трябваше нищо друго, освен допира до топлата ѝ кожа, до домашния ѝ пеньоар и ухаещата ѝ на ябълков шампоан коса. – Теди, чуй ме. Не ти трябва „друга майка“! Имаш мен! Имаш мен, чуваш ли! И ти обещавам, че оттук нататък, наистина ще ме имаш! Ще си говорим вечер. Ще играем на шах. Ще караме заедно колело. И ще отделям поне един час на ден да играя с теб на ужасното ти Лего. Става ли? – тя се усмихна през сълзи, когато той вдигна разширени очи към нея.

-Ще играеш с мен на Лего? Наистина ли? – ръката му се вдигна и изтри мокрите му очи.

-Наистина! Колкото и да ме боде!

-Ами…ами „другият син“?

-Какъв друг син? – тя му се усмихна отново. – Нямам друг син!

Той се усмихна. Бузите му се надиплиха от трапчинки и разцъфнаха като огрени от слънцето макове. Излязоха от стаята прегърнати. Теди все още държеше бележката в ръка, но докато минаваха през вратата я смачка на топка и с едно рязко движение, я запрати в кошчето за боклук.