-Мамо, ще дойдеш ли да играем?
-Не…не мога сега. – Кристина седеше на ръба на леглото и се взираше в осветения от следобедното слънце паркет. Върху една от дъските лежеше листче хартия.
-Ама защо? – синът ѝ Теодор пролази по корем на леглото и надникна през ръба му – Сега не работиш!
-Не, но… не мога – не успя да сдържи раздразнението в гласа си. Теодор винаги ѝ се пречкаше в най-напрегнатите моменти. Точно когато работеше по някой много важен превод, или жонглираше между три котлона в кухнята, или чистеше – все в такива моменти се умилкваше около нея и хайде да играем, хайде да играем, като че ли тя нямаше никаква друга работа на света, освен да ровичка в бодливи купчини Лего. И сега, когато е цялата изтръпнала от мисълта, че вероятно има мозъчен тумор, който предизвиква халюцинации, пак се навира зад гърба ѝ с неизменното си мрънкане.
-Какво е това? – главата му се надвеси още повече през ръба, очите му се втренчиха в листчето хартия.
-К-кое? – тя едва не подскочи. „И Теди го вижда! ...