Нощ е. Сама съм. Вървя през гъстите гори, осеяни с величествени дървета, чиито корони стърчат във висините, забулени от тежки мъгли с аромат на кървящи души. И така както ги съзерцавам, забелязвам тук-таме по някой скъсан шев от огромното покривало, наречено небе, който отваря дупки в него - на места малки, другаде обаче придобили по-големи размери. Това са, аз знам, дупките, в които са потънали щастливите мигове, обляти с непонятен блясък, опитвайки като звезди да пробият с кинжали мъглата.
Свеждам глава и продължавам пътя си. Мижам като бухал наоколо си, но виждам само доколкото да не се спъна в някой камък и цамбурна в реката или да се ударя в ствола на някое дърво. Макар че понякога и това се случваше, но аз можех единствено да се изправя и продължа напред. Като компенсация за пердето, паднало на очите ми, имах неповторим слух. Долавях плача на всяко листо, макар тих, задавен и извиващ се в нежни спирали като звук от флейта. А цветя в гората не вирееха. Някога може би е имало, но т ...