Дупки от щастие

Нощ е. Сама съм. Вървя през гъстите гори, осеяни с величествени дървета, чиито корони стърчат във висините, забулени от тежки мъгли с аромат на кървящи души. И така както ги съзерцавам, забелязвам тук-таме по някой скъсан шев от огромното покривало, наречено небе, който отваря дупки в него - на места малки, другаде обаче придобили по-големи размери. Това са, аз знам, дупките, в които са потънали щастливите мигове, обляти с непонятен блясък, опитвайки като звезди да пробият с кинжали мъглата.

Свеждам глава и продължавам пътя си. Мижам като бухал наоколо си, но виждам само доколкото да не се спъна в някой камък и цамбурна в реката или да се ударя в ствола на някое дърво. Макар че понякога и това се случваше, но аз можех единствено да се изправя и продължа напред. Като компенсация за пердето, паднало на очите ми, имах неповторим слух. Долавях плача на всяко листо, макар тих, задавен и извиващ се в нежни спирали като звук от флейта. А цветя в гората не вирееха. Някога може би е имало, но те се бяха превърнали в сухи сламени клонки и се пречупваха под дългите ми пръсти, които махаха слепешката наоколо.

Крачейки така - съвсем изгубена - измежду дърветата видях едно бяло петно, лепнато върху пейзажната картина, все още тъмно, но доста бяло имайки предвид черната пелена, която се разпростираше наоколо. Забързах със ситни крачки, подритвайки изсъхналите цветя, нападали по земята, която имах чувството, че ми се мръщеше и сърдеше, че съм тук. Забила сега обаче поглед в бялото петно, въобще не й обръщах внимание, нищо че в яда си все ме караше да се спъвам и падам. Аз само исках да стигна до бялото петно. Може би там щях да намеря изхода от гората.

Най-сетне със сетни сили достигнах мястото, но о ужас, на какво се натъкнах там! Бледата усмивка на надежда, която се беше отпечатала на устните ми, се изпари като едното нищо, а лицето ми доби тебеширен цвят. Вцепенена стоях и не знаех какво да направя. Пред мен сякаш се бяха събрали всички диви същества от гората. Бяха толкова много и навсякъде никнеха като гъби. Отчупих клон от близкото дърво и го разперих пред себе си, опитвайки се да изплаша зверовете, но не постигнах особен ефект. Едно от тях захапа пръчката между челюстите си и задърпа със сила, на която не можах да се противопоставя. Единственият ми избор беше да побягна. Но където и да отидех, се натъквах на други зверове, които не бяха по-малко страшни от първите.
 
Накрая се уморих до такава степен, че се видях принудена да спра. Поемайки си дъх, успях да помисля върху ситуацията. Знаех, че не мога да се скрия и се отказах от пръчката като средство за справяне с проблема ми, тъй като очевидно не даваше резултат. Помислих си, че тъй като горатa ще бъде мой дом още дълго време, ако не завинаги, единственото, което бих могла да направя, е да се примиря, че животните са част от нея. Когато спрях да ги нападам, въпреки че ужасно ме беше страх, проявих достатъчно търпение да се убедят в добрите ми намерения. Постепенно животните се успокоиха, спряха да реват и се оттеглиха в леговищата си. Грохнала от цялата емоция през този необикновено дълъг ден, отпуснах колене и се свих на кълбо, а листата нежно покриха тялото ми, за да ме предпазят от нощния студ.
 
Събуждайки се на следвашата сутрин, нещо подразни очите ми и се опитах да ги отворя. Успях да го направя обаче само наполовина, защото нещо блестеше в тях. Запипах с пръсти за реката и отправих две шепи към водата. Когато отворих очи, онемях. По реката се носеха кикотещи се цветчета. Гъделичкаше ги водата, върху която се сипеше брокат. Огледах се наоколо. Навсякъде дърветата събираха живо капчици роса. Слагаха всяка капчица в отделна зелена кошничка и така всичките кошнички те държаха между клонестите си пръсти.

Тогава в далечинатa видях човешки силуети. Първата ми реакция беше да се изправя и настръхнала, наблюдавайки ги как приближават, се зачудих какво искат. Единият от тях ми каза:

- Не се бой! Ние сме зверовете, към които ти толкова се привърза.

Когато видя, че го погледнах с неверие през свити клепачи и още повече се наежих срещу него, продължи:

- Ние никога не сме били зверове. Просто ти така ни виждаше. Беше ограничена в преценката си за нас, която миналото ти налагаше. Миналото, което ти е причинило толкова болка. Но ти съумя да го пребориш, давайки втори шанс на света. Затова сега можеш да ни виждаш в истинския ни образ.

След тези думи се оставих да ме прегърнат и седнахме на зелената избуяла трева, следвайки с очи пътя на реката. Тогава погледанах дупките в небето, които се бяха прокъсали и зинали широко навсякъде по него, и си помислих: "Ако някой преди ми беше казал, че враговете ми ще станат мои най-добри приятели, щях да му се изсмея жестоко в лицето."