Две минути за сбогом

Цветан Бекяров

     Но ето че, докато гледам през притъмнелите стъкла на кабината, се сещам как през една друга синкава вечер, посипана от тънкото було на студения дъждец, стоях до прозореца вкъщи и гледах навън. Вятърът духаше в оголените клони на дърветата, прогизналите от влагата листа тъмно лежаха върху изстиналата земя и само от време на време по улицата се виждаше някой случаен минувач.
     И докато слушах как есента гони вечерните облаци, как дъждецът почуква по стъклата и первазите, през полуотворените ми клепачи започнаха да пробягват дълги, едва уловими, сенки.
     Тогава усетих как вътре в мен започнаха да се пораждат безкрайните преживявания на зимните сънища...
     И ми се прииска отново да се върна в онова припряно, свежо, топло утро, когато Михалис дойде на кораба, погледна ме по стар навик с черните си присвити очи, ръкува се набързо и седна на дивана. Познавахме се отдавна, не помня вече откога, но всеки път, когато корабът идваше в Солун, не забравяше да ми се обади.

     И досега си спомням пристанището, бълбукащо от човешка глъч и препирня, ласкавото слънце, което навсякъде беше разхвърлило прегорялата си слама. Градът се извиваше нагоре пред мен - велико тайнство от красота сред непримиримия огън на скитническата ми страст. А той вече протягаше за всички ръце, изкъпан от светлина и морска синева. Под влажния дим на небето стояха притиснатите една до друга солунски къщи и извитата като момински устни крайбрежна ивица.
     Морето до нея, коленичило, шептеше хилядолетната си молитва.

     Облякох се набързо и с Михалис излязохме навън. Веднага ни обгърна онзи чужд и толкова познат, привличащ и тръпчив мирис на съвремие и отминали столетия, в които толкова много се преплиташе гръцката и българската жилка от човешката история. Докато пресичахме улицата край железопътната гара, съвсем наивно си помислих, че тука някъде сега трябваше да се намира дядо Алековата митница. Досмеша ме от тази неволна приумица и тъй като Михалис ме погледна недоумяващо, за да не разбере за какво си мисля, му посочих витрината на близкия магазин - бутик с модни дамски и мъжки облекла.

     - Чудесна стока! - казах аз като цъкнах с език. - Има много още да се учим от вас...

     Но Михалис само лекичко въздъхна и съвсем просто отговори:

     - Аз така ли съм облечен? И по улицата виждал ли си толкова модерно облечени хора?

     После дълго време мълчаливо вървяхме по тротоарите на тази съвсем чужда и съвсем позната балканска следомирова пролет, сред целия този топъл и розов извор на утринния градски кръговрат. Далеко пред нас се червенееше камъкът на църквата “Агиос Димитриос”, а в душата ми беше леко и безгрижно от появилата се сребриста паяжинка на задържаното в шепите приятелство, която всичко превръщаше в спомени и радост.

     В една модерна църквица младо семейство правеше кръщене на първото си дете. Майката съвсем нежно държеше розовото парченце месо, което след време трябваше да стане човек, попът монотонно и полууморено припяваше нещо, от време на време ръсеше детето със светена вода, а то, уплашено и беззащитно пред хорските суети, постоянно се извърташе настрани. В един миг, сякаш не повярвало в сигурността на майчините ръце, ревна с пълен глас. Хората около него се усмихваха радостно, че всичко така трябва да бъде, а от стените безмълвно го гледаха светиите с восъчни лица и не можеха да му помогнат. Особено онзи белобрад и могъщ старец, който виждаше всичко и само му се заканваше с пръст да не лудува занапред.

     - В какво вярваш? - попита ме Михалис. - Във водата или земята, в жената или във виното вярваш? Все пак човек не може да съществува, ако не се крепи на нечия вяра.

     - Вярвам в красотата на собствената си съвест - казах аз, - а на нея само веднъж през целия път й палят свещ...

     Заслизахме надолу - отначало по “Дикастирион”, после свихме наляво по “Егнатия” и след градската поща, по “Аристотелос”, си припомних, че тук някъде беше студенската квартира на един наш общ приятел Янис. Бяха изминали вече толкова години, но Янис отдавна вече го нямаше, тръгнал нанякъде по своя път. Но в квартирата сигурно беше се настанил някой друг студент със същия раннобуден зов на бързо отлитащата младост, който също щеше да бъде заместен от друг, и сега само стените на тази квартира за всеки от нас пазеха тези толкова мили спомени от предутринните мигове на зрелия живот.

     Припомних си как веднъж тогава бяхме се събрали тримата. С Михалис играехме табла и докато хвърляхме зарчетата, а пуловете тракаха по полираната дъска, зад гърба ми свиреше касетофон. Бях им донесъл една касетка с най-нова музика, снета от британските класации. Но Янис на няколко пъти, въпреки моето упорство, спираше касетофона и поставяше стрелката на радиото на някоя гръцка станция, от която се разнасяше прегракналият звук на уморена лира, на тънкострунно бузуки или разиграла се в ръцете на безименен музикант весела пандура...

     Тогава си помислих защо толкова рядко съм виждал нашите младежи, хванати ръка за ръка, да играят в заведенията ни не онази глупава чалга, обхванала почти всички балкански народи, а истинско българско вито хоро.

     Излязохме на крайбрежната улица. Пред нас морето въздишаше спокойно и галеше приморските камъни, а отляво край Бялата кула, в която на времето е бил затворен капитан Петко войвода, няколко рибари убиваха времето си пред потопените във водата въдици. Няколко лодки приплясваха нежно, зад близките дървета от многобройните барчета се чуваше музика. Тук, малко встрани от синият неон на “Луфтханса” и “Олимпик еъруейс”, трябваше да чакаме останалите наши приятели.

     И наистина след малко, сред падащите сенки на топлата привечер, сред моравата пролука на хоризонта, коленичил пред оранжевото кълбо на луната, успях да вкуся още веднъж и да разгърна страниците на ненаписаните закони на другарството.
     Защо когато нещо се появи в душите ни, то вече е отнесено от космическия вятър?
     Неведоми пътища от житейски епизоди, пълни с усещане за топлина и щедрост, когато в душата на всеки звънва камбаната на внезапна последваща тишина - неподвластна на времето и възрастта... Разбирам прага на тази неописуема граница, на тези неизменни кръговрати. Като ново раждане, на което не мога да противостоя...

     В едната си ръка Янис държеше китара и като се усмихваше лукаво, ме потупа по рамото.

     - Научи ли докрая текста на любимата си песен? Или колкото последния път, когато обърка текста на българския химн?...

     - Нямах време - заоправдавах се аз, - нали знаете... - И се затворих за миг сред горчивата самота, сред тъгата на скитник, когото вятърът на съдбата гонеше по света като пожълтял есенен лист...

     - Нищо - каза приятелката на Янис, - затова пък този път ще ни изпееш една истинска българска моряшка народна песен.

     Скръцнах със зъби, вътре в мене нещо закипя, зашумя, надигна се, грабнах китарата от ръцете на Янис и дръпнах струните.

     И морето сякаш по-теменужено засиня, лунната пътека заискри, разлюля се като преглътната любов, но докато свирех и пеех с крайчеца на очите си видях как Михалис не го сдържа. Отначало бавно, после съвсем сигурно събу обувките си и бос, като пляскаше от време на време с ръце, се отдаде изцяло на танца.

     Къде ли бягаше душата му?

     Къде ли се връщаше?

     И из кои ли лабиринти на времето скиташе?

     В църквата, където младото семейство правеше кръщене, в студентската квартира на Янис ли, или пък другаде някъде.

     Между небето и земята!

     Но аз дърпах струните с все сила.

     Люлеех лунната пътека и съсирената кръв на залеза, докато не усетих, че Михалис се превърна в птица...

     Накрая, и двамата уморени и завинаги щастливи, отведнъж спряхме. Слепоочията му потръпваха от уталожената радост и макар да се задъхваше, бръкна в джоба си и запали цигара.

     - Сега те разбрах - каза той. - И всичко ми стана ясно...

     После помълча малко и добави:

     Чувал съм, че в някои страни хората сядали преди да се разделят. Но си мисля, че преди сбогуване ще бъде хубаво, ако помълчим. Една минута за тебе и една минута за мене. Искаш ли?

     Не всяка първа стъпка направена от нас в този свят носи множество открития. Много често на човек му се иска да излезе от наложения ритъм на мислите, от обикновения град, пълен със сенки, панелни равнодушия и установени стереотипи. Но всяка крачка напред ни дава вяра да гледаме света с широко отворени очи, сякаш това е единствения начин да разберем и осмислим живота си. Тогава, без да си Колумб, усещаш в жилите си, че тече и една частица от него.

     Ето, в момента все още съм под впечатленията на последното пристанище с неговите късни малинови залези, които вече се топят зад гърба ми в неоновата дъга и рекламно безгрижие на отиващия си град. Но каквото и да се случи там, те не успяха да променят тъгата в мен по нещо друго, вече забравено и мое лично. През последните нощи на пътуването, то започна често да ми се присънва като нещо изгубено или недооценено докрай в неговия истински порив, нещо, което сега, сред плисъка на вълните, възкресяваше един забравен и случайно появил се от миналото късен октомврийски ден...

     Тогава долу под къщата, в която живеех, в края на нашия двор шумолеше една малка рекичка с каменно мостче през нея, а презрелите храсти и треви наоколо жълтееха сред изгорялото от желания лято.

     Залезът е припламнал вече в отворените прозорци на близките къщи, потънали в неописуемата тишина на въздуха, щръкнали загадъчно тихи и нежни сред лекия повей на хладния полски ветрец, донесъл отнякъде мириса на изсушено сено и на грозде.

     И във всичко това се усеща тайнството на отиващия си ден - и в тези малки къщички край кротко шумолящата река, и в сънливото и вече уморено сияние на догарящия залез, който плува сред нещо спокойно и селско, отдавна забравено, дошло от щастието или от изгубените сред морето преминали сънища.

     Дотогава винаги бях си представял това изживяно място като малко, прикътано и кой знае защо тъжно селце със същата непозната и бавна река и роднинския трепет на близките дворове. Но после, когато успях да се докосна до него и да го прегърна, най-сетне запазих като неповторим спомен и къщата, и тревите, и топлото чувство на съседа, с когото веднъж бяхме тръгнали на лов заедно с кучетата подир дирите на една лисица.

     Клоните на дърветата шумяха край нас, от устата на кучетата излизаше пара, усещаше се мирисът на изстиналата земя. Но в тази първозданна тишина изведнъж някъде горе се дочу вечният и неспокоен грак на отлитащите птици на юг. Инстинктивно и двамата погледнахме към това бездънно и необятно небе, което искаше да се напълни със студените си далечни звезди. Гледахме нагоре, като че ли трябваше да изпратим някого и да му помахаме за последен път за сбогом. И с близкото присъствие на птиците да си отиде и нещо от нас. Но ние само слушахме тази истинска природна тишина на гората, кучетата сновяха наоколо и тогава разбрах, че единствено докоснатата красота на живота е онова, което никога не може да се повтори...

     Вятърът пред мен бяга с неудържимия порив на крилете от непознати птици. Понякога желанието за сътворение е готово да унищожи собствения си творец. Не искам, но се прекланям пред тази толкова многократно извиквана традиция на любовта, пред тази неизменно предизвикана обич - мисълта се превръща в морска мрежа, през която преминават най-хубавите мигове.

     Една реалност в нереалния ми морски свят.

     Скитничеството е заложено у птиците. Само те имат възможност като мен да бродят по всички посоки на света, да прескачат миналото или да пристъпят в единственото си бъдеще. Затова всяко наше дръзновение прилича на посоката, в която се върти. Блазе им на пиратите, които единствени пируват над собствените си открития!