Две разбити сърца

Беше най-топлият ден от доста време насам, а Слънцето сякаш ни приветстваше и галеше с нежните си лъчи.

- Време е да си вървя. - прошепнах аз.

- Добре.

Но помислих, че не ме е чул.

- Отивам си. - повторих

- Добре, разбрах но ще те видя пак, нали? На нашето място - под безбройните звезди и пълната сияеща Луна.

Сърце не ми даваше да му кажа, че нищо от това, което имахме заедно няма да се повтори, че си отивам завинаги от него.

- Не, отивам си. - и с непозната досега студенина се отдръпнах от него.

 Но в този момент и времето се промени – като моята душа.

Притъмня толкова бързо, че не успях да усетя, а дъждовните облаци сякаш бяха предвестници на две разбити сърца.

-  Не, няма да те пусна да си тръгнеш.  Остани! - отвърна той.

Но аз не можех да кажа нищо. Пророних само една сълза, която бе достатъчна да му разкрие болката в душата.

Той дойде до мен, изтри с ръка сълзата и каза една просто „Защо?”.

Но аз стоях и не можех да кажа нищо. Исках просто да запомня лицето му, очите му, дъха му.

- Защо ли? Знаеш колко много те обичам, но не мога да се боря повече за теб. Всички казват „не се излагай - любовта не е за теб”. И знаеш ли, мислех, че грешат. Но аз съм от един свят, а ти от друг - съвсем различен. И сега разбирам, че са били прави. Свободен си да бъдеш това, което искаш. Моля те, пусни ме да си тръгна, не мога да се боря за теб.

Изрекох това - най-голямата грешка в живота ми, пророних още една сълза и избягах във тъга.

А него? Него го оставих под дъжда.