САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ПЕТА, ДВОЙНАТА КОРОНА НА ЗЛОТО

Глава четвърта: Пленената мъртва

 Евгени не очакваше Джини така безропотно и бързо да се съгласи да се пренесе в укрепената и охранявана къща. Какво ставаше с приятелката му? Беше тиха и почти незабележима. Не се опита дори да домакинства, още повече,че Евгени беше отстранил остатъците от организирания хаос на баща си.

  Джини знаеше, че дисковете се подреждат по строго определен начин, а видеокасетите се връщат във видеотеките на определения ден. Включва се само неоновото осветление, монтирано лично от Евгени. Никога големите безлични абажури и полилеи. А безалкохолно се пие само в сините и розови чаши в техно стил.

  Какво още трябваше да спазва момичето?  И да не бяха й го казали, тя го правеше. Не разбираше липсата на отношение към къщата на Ясен. Не знаеше как да живее в нея и приемаше правилата на Евгени. Той й показа неголяма стая с единично легло с твърд матрак и мокет в убито кафяво и я попита харесва ли я. Тя кимна и тогава момчето се сети, че няма гардероб и предложи да използва този в съседната.

-Добре- съгласи се тя и почти не излизаше от нея. Имаше много да учи, не знаеше дали скоро може да се прибере в София и дали и пътуването дотам не е опасно.

  Приличаше на изплашено зайче, толкова изплашено, че вече му е все едно къде е и кой ще го срещне.  Разбираше,  че не само настоящето й е свързано с мъж, който води опасен живот, че така ще бъде и занапред. Той дори и сега замина, без да й се обади, но тя знаеше, че има основания да я държи в неизвестност. Не, не беше сигурна в общото им бъдеще, просто не можеше да има нещо друго освен него, нещо, с което да свързва мечтите си. Трябваше да е така.

  Евгени беше прав. Тя нямаше избор. Щеше да бъде с тях, дори и ако убиват, водена от най- жестоката и сладка принуда. Странно защо, никой от тях тримата не си представяше, че може да обича и друг мъж.

  Джини стовари дрехите си на куп на леглото и отида в другата стая за закачалки. Гардеробът не беше празен. Присъщото й любопитство не я остави на мира. Трябваше да разбере кой се разполага в двете пълни крила. Няколкото познати ризи я ориентираха. Тя вече знаеше за слабостта на Ясен към маркови  дрехи, за невероятно капризните му предпочитания към афтър шейвове и едва доловими парфюми. Кутията пури издаваше другата му слабост. Странно че я държеше тук, където не можеше да пуши заради сина си. Джини също беше опитвала тия пури. Не че й харесваха, но искаше да пробва всяка подробност от живота на приятеля си.

  Осени я гениална идея. Извади набърже един от светлосивите костюми на Ясен /истински “Версаче”/, най- подходящата според нея риза и вратовръзка и се накипри пред огледалото. Остана доволна от видяното. Дали да не се покаже на Евгени?  Може и да не му хареса. Точно в този момент тя не го разбираше.  Беше се отдал на едно от затворените си преживявания и нямаше нужда от нея. Може и да му досаждаше толкова продължително и близко до него и само от немай къде изпълнява желанието на баща си да я пази. Момчето не обичаше постоянно да чувства чуждо присъствие до себе си. А тя не беше част от плановете му.

 Можеше да остане, но колко?  Броени дни, седмица, месец най-много...Но не и завинаги. Тя много добре го знаеше. Разбираше го от плакатите по стените, от музиката, която се носеше от вградените на най-невероятни места тон колони.

  Сигурно тук наблизо спеше Ясен, когато си беше у дома. Навярно в съседната стая. Отвори вратата и влезе с известно колебание.  Евгени й беше показал нейната. Защо й беше да обикаля навсякъде?  Не беше й казал да се чувства като у дома си, навярно защото не го мислеше.

  Но тя и не припарваше в неговите покои. Е, припарваше, но никога тайно.

  В стаята нямаше нищо особено. Беше като в сносен хотел. Явно господата Борови не си падаха по стилните мебели. Бяха купили първите попаднали пред очите им, преценени като удобни легла и дивани. Само този шкаф...какво правеше тук? Най- обикновена секция двойка с малко книги, албуми със снимки, списания /невероятно скучни, реши Джини/, рекламни каталози на коли , компютри и какво ли не...кутийка дъвки /безуспешен опит да замени с нея цигарите!  Пък и как може да дъвче постоянно като ученичка, която се мъчи да не заспи в час след бурна дискотечна нощ! /Джини разлисти албумите. Обзе я чувство за непозволеност. Смътно й мина през ума, че Ясен не би й ги показал. Ами Евгени?

  Остави ги и излезе. И тъкмо навреме.

- Джини, аз отивам в залата, каза й Евгени.

 Почти всеки ден ходеше на фитнес, казваше,  че астмата не пречи на тези упражнения. Пречи му, ако бяга, и то продължително. Преди да излезе, й показа къде има чисти кърпи , ако реши да се къпе и отново я предупреди да не забравя да отваря прозорчето. Поинтересува се какво мисли да прави.

-Ще уча, нали ти казах, че мисля да изтегля единия изпит. Ще ходя на ски с татко.

  Евгени мразеше зимните спортове, Джини също, но не можеше да откаже на баща си. Момчето мислеше, че приятелката му ще прекара тия няколко дни на терасата на хотела, вместо на пистите. Чудеше се за какво толкова ще говори с баща си...

  Още щом той излезе, Джини разбра,че наистина ще разгледа албумите. Бяха три, единият изглеждаше от преди двадесет години. Най- после ще разбере каква е била Сияна Янева, защото снимката на корицата на книгата не беше никак ясна. Седна на леглото на Ясен и отвори първата страница. И за малко не извика.

   От там я гледаше чернобяла снимка на седемнадесет годишно момиче. Тя стана, отиде до огледалото,  после погледна снимката. Това безспорно беше тя преди колко?  Двадесет и пет години? Имаше чувството, че попада във въртоп. Не е възможно да има нейна снимка пет години, преди да се е родила. Защото Сияна приличаше на нея като две капки вода.

 Разлисти по- нататък. Снимките станаха цветни, там се появи и бебето Евгени, самият Ясен, после първолакът Евгени, майка му с приятелки...Почти не се променяше, беше все така красива...

  Джини сякаш едва сега разбра колко красива е тя самата. Може би само защото е двойница на мъртвата.

  Само защото е двойница...Защо Ясен не беше й казал? Не може да не го е забелязал. Евгени още по- малко имаше причина да  крие. Случват се такива неща. И какво толкова тайно има в тия албуми? Много са се обичали. Е, и? Не й е непознато.  Ясен не беше позирал много,  той и не беше особено фотогеничен.  Бяха обиколили много места, непознати планини и курорти, вероятно в промеждутъците на лечебните курсове.

 На повечето снимки по нищо не личеше смъртоносната болест. Сияна се е обличала много добре. Копринени костюми на цветя, дълги и много широки в полата рокли с гол гръб, поли- панталони с вталени блузки...След това шията й неизменно беше закрита от шалче или поло яка, ръцете- в широки и дълги ръкави, а косата под най-невероятни шапки и тюрбани.

  Навярно беше от болестта, досети се момичето. Спомни си за колежката си Красимира, която се лекуваше от същата болест в онко института. Носеше такива дрехи, шията й беше обезобразена от лимфните възли, а ръцете набодени от системите и сини от подкожни кръвоизливи. Казваха , че ходи с перука. Помисли си, че Евгени сигурно се измъчва, когато я срещне.

  Дали няма и писма? Може би в някое от чекмеджетата. Не знаеше, че те никога не бяха си писали, дори и когато Ясен беше в казармата. Бяха толкова често и толкова близко един до друг, че нямаше нужда да си пишат.

  Защо да не погледне и в другите чекмеджета?  Никъде не видя ключове. И защо ли? Тук не държаха ценности.

  Тогава видя Предмета. Отначало не разбра какво е,нито какъв е материалът, от който е направен. Някакъв камък с неопределен розовосин цвят. Пипна го. Като че ли не беше студен. Или поне не толкова, колкото трябва да е камъкът. Имаше букви. На латиница.

  Пишеше: ”СИЯНА ЯНЕВА- БОРОВА  13 март 1953-16 август 1986”

  Урна? Това беше урна! Урна с праха на Сияна. Тя не беше погребана в затворения ковчег! Той я държеше тук, до себе си. Завинаги.

  “Чудя се с какво не се разделяш никога...”, спомни си обърканото момиче. Той я държеше до себе си. Неговото най- скъпо нещо. Не се разделяше с нея, не водеше други тук. За да не я наранят. Тук беше неин. Бил е неин винаги.

  Как да й каже? Смееше ли да й каже? И какво е всъщност тя за него? Тя, Джини! Защо беше с нея? Щом пазеше праха на другата близо до сънищата си...Може би само с нея не се раздвояваше.

  Може и не само външно да прилича на Сияна. Затова и Евгени никога не направи опит да я погледне като жена.

  Беше продължение, продължение след една смърт.  Машинално свали костюма на Ясен. Навлече дънките и полото, после якето. Събра всичко в чантата. Какво правеше в тая къща?  Това не беше дори и призрак. Беше нещо истинско.

  Тя беше тук, дори и като пепел.

  След това се учуди, че беше прибрала дори и четката си за зъби от банята. Извади ключа от джоба си и го остави на секцията. Тихо затвори входната врата след себе си. Не знаеше откъде минава. Може би се приближаваше до квартирата си,  може и да се отдалечаваше.

  Синтетично момиче с програма по желание на клиента...Удобна и проверена съпруга. Можеше ли вече някой да й каже дали е родена от живи родители, или е клонинг? Беше объркана и нещастна. Дали наистина имаше родители, сестра и дом, дали наистина беше учила в своето училище...или в английската гимназия в Пловдив...

  Страхуваше се ужасно. Можеха да я намерят. Ако изобщо я потърсят...Не, не искаше да я намерят! В никакъв случай, най- малко Ясен.

  Но той може би дори не беше в страната. Не беше й казал за да я предпази. Не можеше да му се обади , но и защо да го прави? Какво ще му каже? Защо не беше се обадил? Може би защото не му беше нужна...Та тя беше само копие! Копие...Изпадна в паника, че може би съквартирантката й ще е в квартирата. Не можеше да говори с нея, не сега, с никого не можеше да говори сега. Ами ако баща й е дошъл и иска да я види, както често правеше?  Боже мой, баща й! Не, не трябваше да я вижда, той щеше да го изживее като лично нещастие. Той щеше да бъде сломен. Винаги беше, когато Джини страдаше.

  И тогава момичето проумя, че никога няма да се върне предишният й начин на живот. Той свърши точно в шест и петнадесет вечерта, когато видя Предмета. Прозорецът на квартирата й беше тъмен. Хвърли чантата. Не плачеше, странно, и през ум не й мина да заплаче. Само трепереше. Беше й станало ужасно студено. Лед парализираше вените й , умъртвяваше нервите. Обу клин и чорапогащник под дънките, облече два пуловера под якето, сложи си шал около врата.

  Не можеше да се стопли в тая стая...

  “Топло..., помисли си момичето, къде ли е топло?”

  Страхуваше се да влезе в барчетата, може би някой там я познаваше. Не се качи в тролея, можеха да я попитат слиза ли на следващата спирка, а и трябваше да си купи билет, тоест , да заговори някого...Ръцете й леденееха под кожените ръкавици. Имаше чувството, че ще остане така на улицата- замръзнала, лишена от изражение...Сигурно така трябваше да загине един клонинг.

 - Търсим ли нещо?- попита я младеж с русолява коса с път по средата. Погледът му беше отнесен.- Вземи- подаде й цигара. Тя машинално запали, беше трева. Не й беше за пръв път- Седни тук.  И без друго всичко е в кал...

 - Имаш ли още?

 - Не. Но ще ми донесат. Един трябва да дойде.

 - Не това. Хапчета.

 - Иска много пари.

 - Колко? Имам това- сне от врата си златното синджирче.- Четири грама е. Петдесет долара.

 - Става.

 По-нататък не помнеше. Прибра се с няколко вида таблетки. Изпи по две от всяка и заспа. Не знаеше колко е спала, съжаляваше, че се е събудила. Главата й беше мътна. Дали беше нощ или сутрин?  През декември беше трудно да се каже. Видя светлини от фарове.

 Ами ако я търсят? Облече се набързо, взе опаковките и излезе през задния вход.

 Вчерашният младеж не беше там. Но имаше друг и той също продаваше дрога.

 След половин час Джини забиваше иглата във вената си. Направи го учудващо спокойно и умело като за пръв път. Вече нямаше да й е студено, нямаше да боли...нямаше да е сама , нито да е с някого...

  ...Калина Коларова търсеше Преслав. Нямаше го на обичайните места. Там, залитайки, стана от земята неописуемо красиво момиче с огромни черни очи. Опираше се на стената, спираше, тръгваше пак. Дали да й помогне? Не беше я виждала тук по- рано. Доплака й се.

  Приближи се до нея, качи я в колата. Едва изкопчи адреса. Не можеше да я остави, беше нощ, всичко можеше да се случи...На вратата нямаше надпис. Изчака я да влезе вътре.

  От джоба й се подаваха спринцовки. Момичето не заключи. Жената тръгна, след това се върна, приближи се до якето, бръкна в джоба и бързо излезе с находката си. Поне засега новата й позната нямаше да се боцка с хероин...

  Джини не помнеше как е стигнала дотук. Повръщаше в банята. После дълго се гледа в огледалото, без да се познае. Изобщо,  имаше ли нужда да познава отражението си? Нали я бяха употребили като отражение, астрален образ или нещо такова...Не можеше да си спомни защо. Защо толкова я боли...Кой я смяташе за клонинг? Истината я връхлетя с моментното и частично просветление. Ясен! Тя едва не извика и се опита да заплаче. Болеше я всичко, не знаеше какво точно, но беше страшно.

  Болеше я, защото го обичаше. Беше пропита от обичта си към него, той беше във всяка нейна клетка като безкрайно умножена метастаза на безумието. Никога нямаше да се спаси. Трябваше да бяга, да изчезне от живота му...

  Можеше да изчезне само по един начин.

  Вече опита да заспи. Опита да отпътува. Но се събуждаше. И разбираше, че е пак тук, пак същата и все така заразена...

  Може би я търсеше. Може би наистина я обичаше. Да, сигурно я обичаше. Искаше да я има, искаше да разполага с нея винаги. Но тя вече знаеше защо. Не можеше да изличи от паметта си снимката на Сияна, нито Предмета. Когато беше там, в спалнята си, забравяше за нея. Или мислено я вкарваше вътре, в урната. Там, където й беше мястото. При първообраза.

  И заспиваше спокоен, че е постигнал съвършеното общуване.

  Нещо прошумя в джоба й. Бяха таблетките. И една снимка. Беше най- хубавата снимка на Ясен. С пистолет в ръцете, точно когато го зарежда. Не знаеше защо е в нея и защо се е снимал в тая банална поза на герой от Дивия запад. Наистина , ходеше въоръжен и добре боравеше с оръжията, но защо тази снимка? Може би, когато видя Предмета, го беше усетила подсъзнателно като насочен в себе си пистолет. Пистолет в ръката на Ясен.

  Чисти от чувства и вълнения, светлите очи на мъжа гледаха право в нея. Можеха да бъдат очи на убиец. Да, тя знаеше, че той може да убие. За пръв път срещаше мъж, за когото беше сигурна, че би станал убиец без колебание. Но кого? Кого би убил?

  Устните й трепереха и в този миг тя ужасно много приличаше на баща си, когато, сам в кабинета си преди повече от три години, беше научил истината за произхода си от един долнопробен вестник...

  “Господи,  мълвеше момичето, Господи, не мога да се спася, никога! Не искам да го оставя сам, не искам да стана пепел...защото той ще ме сложи там, при нея...и ще бъдем едно...ще е спокоен, ще ни притежава завинаги...всички копия и негативи...”

 Приличаше на парализирано птиче или смазано коте. Ако някой й беше казал, че любовта не винаги е толкова брутално жестока,  не би мръднала , не би реагирала по никакъв начин. Тя не познаваше друга любов. Никой не беше се отнасял жестоко с Джини. Беше израснала нежна, чувствителна и болезнено близка с баща си, иначе твърде въздържан и невъзмутимо затворен в себе си човек. Хубостта й вълнуваше, но и натъжаваше всеки, който погледнеше в бездънния черен път на очите й. Тя не трябваше да съществува в тоя век, на тая земя. Беше същество от света на елфите.  Можеше да набие някого, да се грижи за друг и да се счупи от един непремерен жест на този, когото обичаше.

  Много пъти беше чела за самоубийци. Искаше да бъде при тях, мислеше че може да ги убеди колко ги обича и да ги спаси.

  Но сега знаеше, че този, който наистина иска да се раздели с живота по свое желание, няма нужда от това...Че всеки, който иска да си отиде, се страхува преди всичко да не дойде някой за да му обяснява колко го обича.

 “Аз също, каза си, аз също...Няма защо да идва някой. Не може да ми помогне, а ще изпитва болка. Дори той. Не искам да мисли за мене, нека ме затвори там. Нека ме плени, както нея. Той е жесток! Не я освобождава дори и в смъртта. Трябва да й съчувствам, отнесъл се е нечовешки с нея. Била му е нужна и след смъртта си и я затворил в тая кутия. Но мене...може и да не ме дадат!”

 Беше изпразнила всички опаковки.

  “Слаба съм, каза си, искам да заспя. Не мога другояче, не мога да понасям болката...”   

  Евгени се върна в къщи чак на следващия ден. След фитнеса беше срещнал едно момиче, което го харесваше и прекараха нощта заедно, а после и сутринта. Опита да се обади на Джини, но никой не отговаряше. Това не го притесни, не й беше бавачка. Дори когато се прибра и не я намери в къщи, помисли, че е излязла или заминала за София. Но след час влезе в стаята й да потърси един учебник и изстина. Там нямаше и помен от вещите й. Втурна се към гардероба. Костюмът на баща му се валяше на пода. Тогава си спомни,че когато излизаше, тя кой знае защо , беше с него. Защо го беше направила? Може би просто за да се види с мъжки костюм. Но не каза нищо, дори не го попита как изглежда. Не беше в стила й.

  И защо си беше тръгнала? Баща му не беше си идвал, не беше се обаждал, провери на телефонния секретар. Къде е, къде може да е?

  Едва сега Евгени разбра, че е влюбен в приятелката на баща си. Обичаше я до побъркване и отсъствието й го хвърляше в паника. Какво беше станало, защо си беше тръгнала след като й обясни, че не е безопасно да се връща в квартирата си...Защо не беше го дочакала, защо?

  Вратата на спалнята на баща му беше отворена , албумите на леглото, а чекмеджетата полуизвадени.

  О, Боже! Тя е ВИДЯЛА! Видяла е урната!

  Евгени знаеше, че в гроба на майка му има празен ковчег. Бяха заедно с баща си на кремацията.

  “Правим го, за да е мама винаги с нас”, беше му обяснил Ясен тогава . Момчето беше толкова потънало в мъката си, че никога не се сети да наруши тайната. Стоеше до ковчега, гледаше как го затрупва пръстта без да плаче, без да говори. И веднага се върна с баща си в Австрия, където ги чакаше урната с праха на майка му.

  Нямаше представа как баща му я пренесе през границата, как още можеше да я държи тук. Само знаеше, че е така. Не си въобразяваше, че майка им ги закриля и след смъртта си, не се молеше, не фетишизираше нищо. Дори не знаеше дали иска все още да мисли за майка си. Не се опитваше да разбере защо баща му проявяваше толкова необяснима себичност като задържа мъртвата при себе си. Нито защо не беше го казал на Джини. Може би не предполагаше, че тя ще я открие. Ясен не познаваше достатъчно момичето и не знаеше, че рано или късно , Джини научава всичко. Нямаше представа как, но научаваше. Най- често страдаше от новопридобитото познание, както и сега.

  Евгени беше сто процента сигурен, че Джини страда много. Страда до безумие сама и бавно, неотменно гине в мъката си. Евгени знаеше колко крехка е тя- като ледена клонка или свещица за рожден ден, като нежно водно конче...

  Трябваше да я потърси. Но къде ли? Стоя дълго пред квартирата й, а прозорецът беше все така тъмен и никой не отваряше когато звънеше. Тръгна си озадачен. Дали да се обади на баща си? Господи, той щеше да се втурне да я търси, да вдигне всичко на крак и да я убие...Защото тя нямаше да понесе да го види точно сега.

  Малко след като си тръгна, пред входа спря колата на Коларова. Тогава момчето беше на път към Стената. Не знаеше защо. Не беше сигурен, че Джини може да дойте тук. Беше студено и той съжали , че не е облякъл по- дебел пуловер под марковото яке. Обхващаше  го ледено безумие. Не знаеше какво ще прави, ако не я открие, ако не научи нещо. Той никога не беше имал нещо, което да обича толкова, пред което така да благоговее. Джини беше най- скъпото същество в живота му.

  Нямаше я никъде. Не беше се върнала, той и не го очакваше. Представяше си колко зловеща е за нея вече тази къща , превърнала се в некропол само за няколко минути.

  - Търсиш ли някого?- беше се върнал отново на Стената. Беше Преслав. Хрумна му, че може да я е видял.

  - Едно момиче.

  - Беше тук, вчера или оня ден. Днес не съм я виждал. Взе трева, хапчета...

  - Но тя нямаше толкова пари!

  - Имаше нещо...май синджирче или гривна..

  Евгени почувства пристъпа. Втурна се към колата и налапа инхалатора. Не знаеше колко е стоял вътре без мисъл, без да знае къде е. Не се различаваше много от кой да е дрогиран наоколо.

  Тогава чу мобифона. И подкара колата като луд.

 ...Илиана отдавна искаше да види Джини. Много време дори не бяха се чували по телефона. Бившата й приятелка я беше изгонила, защото разбра, че е лесбийка. Не че имаше нещо против еднополовата любов, но Илиана упорито се домогваше да й покаже какво може да направи за нея и настояваше за взаимност. Не си даваше сметка, че Джини е още много млада , беше й рано да се отврати от мъжете.

  Илиана познаваше много мъже. С тях си изкарваше хляба от доста време. Всъщност, беше по- скоро компаньонка, а не проститутка. Когато Джини я разкара, подари приятелството си на една американска учителка от Мисури. Разбираха се много добре, Клеър дори приемаше, че понякога се вижда и с мъже, тъй като не беше в състояние да я издържа. Всеки си имаше работа, в края на краищата.

  Веднъж Илиана се прибра цялата насинена. Наби я последният й приятел, когато разбра, че е продала златната си гривна за екстази. Може би по свой начин грубиянът се мъчеше да й помогне, може би имаше намерение да задълбочи отношенията им.

  Във всеки случай, Клеър й забрани повече да се вижда с него. Илиана трябваше да крие. От Клеър – за Николай, от Николай за хапчетата, от двамата за другите инцидентни клиенти и пласьори на дрога. Не мислеше да разправя тия неща на Джини, просто искаше да я види. Беше я мярнала в един ресторант с някакъв мъж, стори й се познат. Беше го виждала у един свой приятел, охранител. Искаше да разбере какви са отношенията им.

  Звънна веднъж, два пъти. Никакво движение зад вратата. Натисна бравата, беше отключено. Странно, да не би да е влизал крадец? Беше оставила газовия пистолет в колата. Винаги така правеше. И защо изобщо го носеше!

   Джини спеше. Но как така не я чу? Не можеше да спи толкова дълбоко. Повика я по име. Никакъв отговор. Това я озадачи.

   Не беше нормално. Беше много бледа, почти восъчна. Дали наистина дишаше? Вида познатите й опаковки. Господи, какво ставаше тук?

   Трябваше да направи нещо. Трябваше да я събуди на всяка цена. Разтърси я, намокри я с вода, галеше лицето й, целуна я няколко пъти. Тя не се събуждаше, нямаше да се събуди!

  Да потърси помощ...Приятелят на Джини! Някак по чудо си спомни номера му. Не помнеше някога да се е обаждала на Евгени, той не я обичаше и почти не й говореше,  когато се срещнеха. Дойде много бързо.

-Какво е станало?- плачеше Илиана- Защо го е направила? Тя никога не е вземала нищо, само трева...Ако е заради някой мъж...

  Евгени мълчаливо вдигна Джини от леглото. Нареди на Илиана да вземе празните опаковки, за да ги покажат на лекарите.

  - Хайде, отваряй вратите!- чувстваше се силен, много силен, но това не го радваше. По пътя към  “Бърза помощ”  се обади за да ги чакат на входа. Беше много точен, много сериозен. Хората в бяло поеха момичето и я вкараха в реанимационната.

  - Ще ми обясниш ли?- Илиана беше в истерия- Трябва да има причина и ти сигурно я знаеш, вие сте много близки!

  Той не каза нищо. Трябваше да се обади на родителите й. И на баща си. Сега вече да. Баща му трябваше да научи какво е причинил на Джини.

  С първия влак от София долетя майка й. Евгени я взе от гарата и накратко й разказа какво е станало. Според него, е искала да опита, само да опита, но не преценила дозата...Не, никога не е вземала нищо, той е сигурен.

  Елка Кондова стискаше устни, без да говори много.Момчето я убеди, че Джини ще бъде добре, въпрос на време. Никога не е бил толкова убедителен, никога не се е налагало. Всъщност, той не допусна мисълта , че Джини може да умре. Той се беше намесил и тя щеше да бъде спасена. Рано или късно, той щеше да успее да я убеди да живее или нещо такова.

  Джини нямаше нищо общо с майка си на пръв поглед. Някак без причина, Евгени не хареса Елка. Беше прекалено прозаична , дори делнична. Обади се няколко пъти по мобифона, търсеха я от благотворителната й фондация. Звучеше много обикновено, Евгени би приел по- скоро истерията на някоя лелка от тази делничност и глупаво самообладание. Горната й устна беше неприятно тънка, веждите й доста оскубани и на всичкото отгоре, някой я беше убедил да се гримира много неуместно. Евгени не знаеше, че Кондова беше изгубила почва в семейството си и я търсеше другаде. Тая история с дъщеря й напомни, че всички й дължат много повече за това, което е направила за тях. Тя години наред мъкнеше на гърба си всичките домашни трудни дейности, което не  беше длъжна да върши, и не искаше да ги отстъпва на никого. Реагира като стар боен кон на тръбен зов и установи пропукване в себе си, като че ли беше изтървала юздите.

  Освен това, не знаеше нищо за трагедията на дъщеря си и може би не искаше да знае. Достатъчно беше, че е близо до нея.

 Това обаче, не помагаше на Евгени да я приеме. Предложи да говори с баща й. Тя отказа, тя щяла да се обади. Момчето не настоява, не искаше отново да повтаря легендата за пред майка й. Може би Кондов, много по- близък с дъщеря си, не би му повярвал.

 “Джини ще му обясни, когато се събуди...”

  Евгени копнееше да я види да се събужда. Спомни си всичките сутрини, когато я вземаше от тях, сънлива , с последни мигове на отпуснатост, с ореол от сънна топлина около устните и ръцете...не, не се заблуждаваше. Тя беше направила за него много повече, отколкото заслужаваше. Не защото имаше астма. Тя учеше много бързо, помнеше отлично наученото и се ровеше в книгите. Все повече заприличваше на упорития си и крайно работоспособен баща. Според момчето, имаше голямо бъдеще, можеше да бъде ерудиран университетски учен, ето, и Коларов беше я оценил. Евгени мислеше, че доцентът го беше поканил само защото е приятел на Джини. Едва ли го смята за особено надарен.

  Но момичетата винаги са влюбени, най- често не в когото трябва. Джини също.

  Къде щеше да търси баща си? Днес трябваше да се е върнал от Австрия.

  Наистина беше така.

-Джини е в реанимацията, каза направо младежът -  нагълтала се е с таблетки.

 Не виждаше защо да го щади.

-Таблетки?- като че ли баща му не разбираше какво е казал- Нещо за отслабване или...казваше, че е дебела!

  Ясен се опитваше да се самозаблуди. Правеше го с ясното съзнание , че няма да успее.

  - Паркизан, диазепам...Прилича ли ти на диета за отслабване? В момента е на системи. Не се е събудила.  Не знаят колко е поела, нито кога го е поела...Не питаш ли защо?  Не знаеш ли защо?

 - Момчето ми, аз не бях тук!

 - Направила го е нарочно. Направила го е , защото...Ето защо- той отвори вратата на спалнята и посочи урната -  Ето защо. Сега ясно ли ти е?

  - Видяла е!

  - Да. Видяла е всичко, което скрихме от нея.

  Ясен дори не забелязваше, че момчето обвинява и себе си. Всъщност, Евгени призна, че и той можеше да й каже.

 - Тя не може да понася тайни, каза Ясен.

 - Сега ли разбра?  Татко, сега ли разбра?  Постави се на нейно място. Това не е стената на гробищата, това е къща за живеене. Тук човек очаква да види други неща, не мъртъвци!

  - Разкажи ми всичко. Та ти си я спасил, трябва да ти благодаря!

  Вместо отговор Евгени направи болезнена гримаса.

  - Трябва да отида при нея! Защо не?  Тя ще се събуди,  трябва да й обясня...

 - Няма да отиваш. Не и докато не ти кажа!

 - Ти ми заповядаш?!

 - Да, аз!- Евгени не можеше да се познае- Няма да отидеш сега. Или поне няма да влизаш при нея. Преди да...

 - Да...- каза Боров- Прав си. Не и преди да...Ще ми помогнеш ли? За да го направя, не трябва да съм сам. Евгени? Вече си го решил, нали?

 - Щях да го направя и сам, дори и без да те питам...Но и тя трябва да е там. За да знае, за да разбере, че никога повече няма да страда от това.

 Баща му беше съгласен.

 - Ще отида само да питам как е- каза той- Как мислиш, сега или по-късно? Кой е при нея?

 - Майка й. Сигурно и баща й ще дойде.

 - Не искам да се срещам с тях. Какво, мислиш, че се страхувам ли? Просто не познавам майка й...

 - Както искаш- каза Евгени. Наля уиски в две чаши- Опитах се да я заблудя. Но повече не мога.

...А в това време Джини се събуждаше. Отваряше очи за малко, после ги затваряше и майка й не можеше да разбере вижда ли я или не. Повика я по име, но като че ли не видя отговор. Трябваше да дойде на себе си и да се оправи, нали това хубаво момче така каза! Кой знае защо, Кондова повярва повече на Евгени, отколкото на лекарите. Знаеше, че са приятели, за повече не беше сигурна. Защо дъщеря й си правеше такива опити със здравето си? Какво искаше да изпита? Тя самата никога не беше се поддавала на такива изкушения, винаги се беше ограничавала в строги рамки и правила за поведение. Стараеше се да живее според изискванията на околните, да има това, което те имат и да го запази за тях и на последно място за себе си. Вярваше, че практикува християнството във всичките му канони и догми и наистина беше така. Беше се хвърлила с необикновена енергия да осигурява средства за сирашките домове , за инвалидите и старческите приюти, които нямаха с какво да нахранят питомците си. Виждаше, че не само парите не стигат, че персоналът е с нисък морал, че се краде, че децата, старците и душевно болните са обиждани и дори малтретирани, че царят отношения , в сравнение с които пещерните нрави са образец на куртоазия. Тя се мъчеше да въздава справедливост. Както тя я разбираше. Да бъде навсякъде, да изобличи виновните, да предотврати злоупотребите. Беше постигнала добро материално състояние от няколкото години работа като съдружник в експортна фирма. Можеше да бъде справедлива и да не се изкушава. На нея не й трябваше много, вече не.

  Всъщност, беше създадена да прави добрини, да убеждава богатите да дават, а бедните да се примиряват с малко, за да има и за другите като тях. Беше много честна, акуратна и документите й винаги бяха в идеален ред. Не само защото беше съпруга на известен политик и трябваше да бъде безупречна.Тя си беше такава.

  За съжаление, не я харесваха.Търсеха й цаката във вестниците, обвиняваха я в мними , недоказуеми прегрешения, в нарушения на югоембаргото с помощта на един от племенниците й, митничар. В това нямаше нищо вярно. Правеха го, защото тя избягваше светския живот, пренебрегваше го показно и изтъкваше различието си. Смятаха я за амбициозна и посредствена, което си беше истина. Но никой не подценяваше дейността й, а тя все повече се разрастваше с помощта на дарители от чужбина.

   Но какво да прави сега? Джини ще се събуди и какво ще й каже? Никога не е споделяла с нея, не че Елка държеше да го прави. Но сега изпитваше раздразнение. Как ще реагира момичето, дали няма да се затвори в себе си и дори баща й да не може да постигне успех  в това отношение...Защо ли той все още не идва? Кондова смътно чувстваше, че няма да се справи, че има неща, които не иска да научи...

 - Мамо- да, така я нарече, въпреки че в последните  години и двете й дъщери я наричаха Ели, както правеше баща им- Какво става? В болница ли съм?

 - Да - гърлото й беше пресъхнало и едва успя да го каже.- Да, моето момиче, но казаха , че си добре...

 Беше очевидна лъжа, но какво друго можеше да каже? Дъщеря й беше разбрала другото, основното, което тя не знаеше. Беше сломена. Нямаше никакъв шанс. Всичко си беше същото, все това непоносимо боледуване...Какво ли бяха казали на майка й? Кой ли я беше намерил?  Може би...не, той и не подозира, дано не научи никога!

  Отговорът дойде от само себе си.

 - Боже мой, вече е будна!- беше Илиана,облечена в доста широка за нея бяла престилка- Какво, слънчице, в час ли сме вече?

 - Ти пък какво правиш тук?

 - Аз ли? Нищо, съвсем нищо!

 - Тя те е намерила - обади се майка й - Тя и Евгени те докарали тук. Не знам дали някога ще мога да им се отплатя...

 - На нея - по тарифата - обърна глава настрани момичето - А той е спасител на човечеството, не му трябва нищо!

  Илиана остана с отворена уста. Не можеше да проумее защо Джини говори така. Дали е от хапчетата?

 - Джини - каза момичето, ти просто не знаеше дозата, нали? И Евгени така каза. Преди не беше опитвала. Ако ми беше казала...

 - Защо да ти казвам? Ти да не си ми бавачка? И изобщо...добре, признавам, не знам защо!- нямаше причина да си го изкарва на момичето, но все пак го правеше.

 - Аз ще тръгвам.  Ако мога да помогна, ето телефона ми...

 Кондова мълчаливо прегърна Илиана и взе листчето с номера. Може би двете приятелки се бяха скарали. Джини беше толкова невъздържана, а може и Илиана да е била виновна. Затова си говорят така. Горкото момиче, толкова плака докато дъщеря й отвори очи...

 - Ще ми кажеш ли какво ти е?

 - Спи ми се...

 - Какво направи, Джини? Знаеш ли какво стори?

 - Сбърках. Бях глупачка. Исках да разбера защо го правят...

 Беше откровена лъжа. Искаше да умре. Добре помнеше колко искаше да умре. Защото все още беше така...

 - Добре, че е било момичето...

 - Така е.

 - Джини, какво ти липсваше?

 - Нищо, мамо. Съвсем нищо. Не го направих от липса.

 Това беше истина. Нищо не й липсваше след като се запозна с Ясен.

 - Не знам какво да ти кажа. Има толкова нещастни хора. Питаш ли ги как живеят?

 - Те не живеят. Но не го знаят. Ако научат...

 - Джини, това не са сериозни приказки!

 - Не са. Мамо, мога ли понякога да ти помагам?

 - Сега ли се сети?

 - Защо, не ме ли искаш?

 - Разбира се, че те искам! Просто се чудя...

 - Може да съм призвана да го правя.  Ако остана сама...Или ако открия как.

 -  Хората са открили.

 -  Мислиш ли? С пакети юфка и дребни сладки?

 -  Не е само това.

 -  Но е все за ядене, обличане...

 - Джини, ти си много особена.

 - Винаги съм била такава. В твоята уста звучи като че ли съм виновна за това. Грях ли е, наистина? Или порок?

 - Не, не е , но ти просто позираш и оправдаваш всичко с особения си характер. Не е много редно...

 - Вече не. Не се оправдавам.

 - Искам да ти помогна, кажи ми ти искаш ли?

 - Разбира се. Искам да отида в Казан. С доцент Коларов.

 - Но нали още не е сигурно!

 - Ще отида, нали?

 Кондова беше категорично против. Не виждаше смисъл дъщеря й да си пълни главата с химери и да се заблуждава, че може да се занимава с наука. Тя трябваше да остане жена преди всичко, да създаде семейство, да има деца и да се грижи за всички около себе си. Така, както майка й го беше правила. Джини е момиче . Ето, сестра й се омъжи и има дете. Ще завърши висшето си образование, ще работи...какво й трябва повече? Какво ще прави в Казан с тоя Коларов?  Знае ли го какъв е, дали ще се грижи за дъщеря й?

 Но всичко това беше в главата й, без да го сподели. Нека Джини мисли, че се е наложила.

 - Ще проверя дали баща ти е дошъл.

 - Мамо, не!

- Какво не? Не искаш ли да го видиш?

- Не, само че...защо да идва? Нищо лошо не ме заплашва, нали?  А и ти си тук...

 - Нищо лошо?

 Всъщност, Кондова искаше да излезе, за да запали свещ в близката черква. Искрено вярваща, тя искаше да благодари на Бог, че дъщеря й се е събудила. И затова се размина с мъжа си.

 Иван Кондов не изпитваше приятни чувства, когато влизаше в болницата. Тук преди година лежеше в кома след катастрофа специалната му приятелка Нона. А за болница въобще като понятие, не искаше да си спомня след това, което преживя преди две години и половина. Сега беше още по- стряскащо. Джини можеше да не се размине с небитието. Това разбра от майка й по телефона.  Мисълта му беше блокирана от тия няколко думи: ”Джини може да умре!”

 Джини- възможност- смърт. Ни за миг не повярва,че е случайност. Трябваше да научи. И той щеше да научи.

 Застана пред леглото, без да говори. Беше жива, щом беше още тук. Беше толкова красива, та чак тръпки го побиха. Никога не беше осъзнавал, че дъщеря му е толкова съвършена. Неговото дете. Неговият абсолютен, тираничен суверен.

 - Татко?- отвори очи тя - Татко, защо дойде?

 - Защо го направи, Джини?

 Гледаше го изплашено. Дали вярваше, че може да му пробута историята с голямото си любопитство? Баща й я гледаше право в очите неспокойно , очаквателно и може би само тя можеше да прозре какво става в душата му.

 - Аз не можах...не знаех, че съм способна...

 - Знам с кого си била през последните месеци.

 - Знаеш ли? От кого?

 - Да кажем, от човек, който те обича. Джини, не познавам жена, която да иска да умре заради някой мъж! Почти мисля, че няма такава.

 - Коя ли жена познаваш изобщо...

 - Не, не вярвам! Защото ти нямаш причина...никой няма причина да умира заради другиго!

 - Дори, ако се чувства двойник? Или клонинг? Голяма работа, че ще умре, че ще го заместят...Има толкова технологии...Чел ли си Айра Левин? Не,не си го чел...

 - Това пък какво значение има?

 - Не знам. Ти питаше защо. Там пише.

 - Обясни ми тогава като на човек, който не е чел този велик автор.

 - Бръкни в гардероба, в джоба на якето ми. Десния.

 - Коя е тая? Снимката е стара.

 - Не си ли стъписан?

 - От една снимка на момиче от седемдесетте?

 - Не смяташ ли, че прилича на...

 - На кого?

 - Може би аз приличам на нея.

 Кондов погледна снимката още веднъж, занесе я на силна светлина.

 - Не намирам прилика. Ако всички жени с такива коси и очи си приличат, както и всички мъже, аз щях да съм двойник на Раджив Ганди.

 - Така ли мислиш?

 - Кога съм те лъгал? Това момиче е съвсем различно. Сигурно сега е пълна домакиня с големи деца...

 - Това е жената на Ясен.

 - Така ли? Не я познавах. И ти мислиш, че приличаш на нея?

 - Не само аз. И той, и Евгени...

 - Те ли ти казаха?

 - Не. Аз разбрах. Криеха албумите от мене.

 - Албумите! Джини, не разбираш ли, те просто не са искали да се чувстваш неудобно!

 - А Предметът?  Татко, той държи в спалнята си урната с праха й! А аз съм само двойница, външна прилика без съдържание...И за двамата съм такава.

 - Това е някаква сбъркана приказка! Лош трилър...Урна с праха...

 - Не са я погребали. В гроба й няма нищо. Затова не ходят там. И двамата.

 - Джини, трябваше да споделиш, да попиташ...И как научи? Чакай да позная! Ровила си навсякъде без разрешение, когато си била сама?

 - Точно така.

 - И после? Реши,че са престъпници,така ли?

 - Татко, но защо той не ми каза?

 - Може би е мислил. Но точно сега...

 - Точно сега! А Евгени?

 - Джини, ако ти кажа, че сама си виновна, ще ме намразиш ли?

 - Татко, моля те...никога няма...

 - А може би не разбирам , нищо не разбирам...

 - Не, разбираш!

 - Джини, те двамата...

 - Евгени не е в играта.

 - Не говоря за Евгени!

  Той замълча.

- Може ли да продължа? Сега ще кажа нещо много важно- каза момичето- Те двамата - братът и сестрата. И ние с тебе. Те дори не знаят, че ни правят нещастни, нали? Татко...- тя хвана ръката му-Просто не можах...

 - Знам.

 - Болеше ме. Много ме болеше. Ти знаеш как...

 - Момичето ми...- той въздъхна - Забрави го.

 - Не, едва ли.

 - Права си. Сега не можеш.

 - Татко, знаеш ли какво ще направя, когато изляза оттук? Ще го чакам да дойде. Просто знам, че така ще направя. Не мога и да помисля, че ще е другояче. Не, не ми се карай, не казвай, че има и други...

 - Не казвам. Никога няма да кажа.

 - Не казвай, че съжаляваш, че приличам на тебе, че се влюбвам като тебе...

 - Няма да го кажа.

 - Който не може да го направи така, е нещастен. Няма друго, освен това...

 - Освен кое, Джини?

 - Може и да звучи изтъркано. Освен неговото присъствие. Разбираш ли? Неговото присъствие сега осмисля живота ми.

 - Няма да те разубеждавам.

 - Няма да се подчиня, ако го направиш.

 - Джини, ще ме обвинят, че съм те оставил да страдаш, вместо да те утеша...

 - Няма да разберат. Аз много скоро ще изглеждам щастлива, ще видиш. Само ти няма да ми вярваш. Но те моля да мълчиш...

 - Добре. Не знаеш какво ми струва да го обещая!

 - Татко, ти си толкова мил!

 - Не, ти казваше,че от всички мъже най- много обичаш мене!   

 - Пак е така.

 - Лъжеш, Джини! И аз ти помагам. Не знаех, че ще ти помагам да страдаш.

 - Не си лош баща, ако това си мислиш.

 - Да, точно това си мисля!

 - Всичко ще се сгромоляса, нали?

 - Не всичко, но много неща.

 - Какво става с банката?

 - Купуват дела му. Той няма изход.

 - Какво означава това?

 - Че “Амалтея” е източена. Празна.

 - Но той искаше да направи много неща!

 - Не беше достатъчно да иска. Някой трябваше да стане първата хапка на акулите...После ще се самоизядат. Покрай тях ще рухнат много други. Не бери грижа за Ясен, той вече е прегрупирал силите си!

 - Искаше да остане в България...Ако той замине...не знам. Уморена съм. А той никога не се уморява...

 - Искаш ли да спиш?

 - Не знам . Само съм уморена. Ако поиска да ме види...не! Не сега , не още, моля те! Ще ме защитиш ли?

 - Да. Мога ли сега да тръгна?

 - Татко...дай да те целуна.

 - Мислех, че вече не искаш.

 - Искам. Господи, имаш много бели косми?

 - Толкова ли е ужасно?

 - Не, ти си толкова добър...Не обяснявай на мама, все едно, няма да разбере! Толкова те обичам...милият ми добър татко! Все пак...

 - Все пак, Нона не би умряла заради мене, нали?

 - Сигурна съм, че не би. Би направила роман от мъката си. И от твоята.

 - Джини, какво искаш от дядо Коледа?

 - Татко!

 - Все пак, кажи. Или му напиши писмо...

 Тръгна си бърже, почти на бегом.

 - Ела да поговорим- каза на стоящия в коридора Боров.- Знаеш, че трябва,нали?

 - Нека обясня още отначало...

 - Кое? Че Джини щеше да умре ли?

 - Обичам я и имам намерение да се оженя за нея.

  Да се ожени! Кондов пое дълбоко дъх. И нея ли щяха да му отнемат?

 - Може и да съм виновен...

 - Ти го казваш.

 - Иване, тя каза ли ти защо?

 - Да. Мисли, че е двойница. Не е дочакала да я убедиш, че не е така.

 - Тя всичко ли ти разказа?

 - Колкото беше нужно.

 - Сигурно искаш да ме убиеш.

 - Колкото и да ти е чудно, не. Не ме питай защо. Сега не е време да обяснявам.

 - Извинявай, трудно е да приемаш връзката ни, нали?

 - Може би. Но не точно нея.

 - Искам да поправя всичко. Ако ми кажеш какво мога да сторя, за да спра тоя кошмар...С цената на всичко!

 - На всичко?

 - Да. Вече няма нищо, за което да ми е жал. Ще напусна тая страна заедно с нея, ако и тя пожелая. Ти не искаш да заминава, нали?

 - Това няма значение. Знаеш ли, тя съвсем не прилича на жена ти. Съвсем различна е. Ако видиш снимките й като дете...- усещаше, че говори глупости. Какво означаваха за Ясен детските снимки на дъщеря му? Детето Джини беше негово, само негово. А жената Джини? Детето Джини щеше да напише писмо до дядо Коледа. И там щеше да има само едно желание. Тя щеше да помоли добрия старец да прекара живота си с мъжа срещу него.

 - Аз отначало мислех, че си приличат...Има съвпадения, но и разлики. Не ги сравнявах, не мога да ги сравнявам. Толкова неща пропуснах да й кажа...

 И след пауза добави:

-Много обичах Сияна.

 Кондов се питаше с какво тоя мъж беше завладял дъщеря му. Изглеждаше объркан, сякаш гузен пред него. Не го съжаляваше. Не го разбираше.

 Той искаше да поправи стореното, но не проумяваше как. Не знаеше най- важното, това, което беше съсипало момичето. Едва ли можеше да почувства болката й, това, което и него,Кондов, го беше пронизало като внезапно прозрение. Ясен носеше в себе си особената нечувствителност на семейството, от което произхождаше.  Можеше да обгради Джини с любов, можеше да я обсипе с блаженство, с подаръци и разкош. Но никога нямаше да е с нея в мъката й. Беше прекалено скоростен, прекалено борбен за да съпреживява. Можеше да дарява, да омайва, да се унижава.

 Но не съумяваше да изпита болката на другия и това винаги щеше да тежи помежду им.

 Кондов беше научил за връзката им от Димо, братовчед си, а той - от Илиана, с която понякога прекарваше два- три дни в Пампорово.

 Не го обвиняваше. Не знаеше какво е за Ясен да признае любовта си към Сияна и да го каже в минало време. Не знаеше и какво иска от Джини.

 - Тя плака ли?

 - Не - отговори Кондов. Детето Джини плачеше и настояваше баща й да я разбира и да й помага. Жената нямаше сълзи за себе си...

 - Кой беше тоя?- попита го жена му.

 - Бащата на Евгени.

 - Говори ли с нея?

 - Да. Все още е сънлива. Скарах й се. Прави детски работи...

 Сам се учуди на хладнокръвието, с което лъжеше Елка. Не беше я лъгал дори за извънбрачните връзки, които имаше, само не говореше за тях. Но тя така или иначе научаваше истината. Често мислеше, че държи на нея, а всъщност се радваше на разстоянията, които ги разделяха непрекъснато.

-Знаеш ли, тя предложи да ми помага. Но се боя, че не разбира същността на работата. Бързаш ли?

 Бързаше. Събитията се развиваха главоломно и той не можеше да допусне неговата партия да изостане от тях. Наскоро спечелиха президентските избори, а сега започваха сериозни протести в цялата страна. Инфлацията растеше като в руска детска приказка - не с дни, а с часове.

 “А може би не отива в София? - помисли си Елка - Дали няма да се срещне с някоя от приятелките си?”

  Все още се чувстваше ощетена, въпреки че знаеше за изневерите му от началото на брака им. Сякаш не можеше още да приеме истината. Никога не беше го привличала преди всичко като жена. Сексът с нея беше безразличен навик, нещо,което почти не забелязваше.

  Все пак, тя имаше влияние над мъжа си. Той го чувстваше и при всеки удобен случай се откъсваше от него. Някога тя определяше как ще прекарат почивните си дни, къде ще бъдат през отпуската, за какво ще употребят парите от поредната взаимоспомагателна каса. Опитваше се да избира  ризите и пуловерите му, дори връзките. Но забеляза, че той ги носи само от учтивост. Причината беше отчайващо семплия й вкус, докато той имаше вроден усет за цветове, форми и разположение в пространството. Обикновено се съгласяваше заедно да купуват дрехите му, но избираше той.

 Това, което тя не знаеше, беше, че не носи и подаръците на приятелките си. Можеше да използва нещо, само ако някоя беше забелязала какъв дезодорант или афтър шейв предпочита и му беше избрала същия. Така или иначе, жена му не беше забелязала признаци на чуждо дамско внимание.

  Неочаквано за самата нея, беше получила предложение за интервюта в някои женски списания. Мислеше, че се е справила добре и е популяризирала дейността им. Задаваха й въпроси и с по-интимен подтекст. Хвана се. Започна да споделя откога е връзката им, подробности за брака им, свои възгледи за възпитанието на децата и ролята на жената. Беше много изненадана, когато видя едно голямо заглавие: ”Елка Кондова: ”С Иван Кондов се обичаме от тридесет години”

  Наистина ли го беше казала? Прегледа внимателно интервюто. Беше само бегло споменато, но го направиха заглавие. Нямаше смисъл да иска обяснение, пък и може би така трябваше. Нормални брачни отношения, дълга любов...Не беше ли така наистина?

  Вече нямаха време да обсъждат всичко , което ги вълнуваше, а може би им липсваше и желание. Дори и сега, при това голямо нещастие с детето им, не намериха какво да си кажат. Елка беше сигурна, че момичето е говорило дълго и откровено с баща си, може дори и наистина да й се е скарал. Тя да приеме да й се карат? Не приличаше на стресната или разстроена от разговора.

 - Срещна ли татко? Беше тука. Разбира се,нямаше много време. Никога не е имал!

 - Мислех, че разбираш защо.

 - И аз мислех така. Забравих да му кажа, че ще е хубаво да отидем с него на Пампорово...Ще се излежавам, а той, ако иска, да кара ски!

  Изписаха я след два дни . Наближаваше Коледа и щеше да я прекара с родителите си. Надяваше се да се съберат всички, нали щяха да празнуват и рождения ден на баща й, а не след дълго и именния. Отдавна му беше купила подарък, съвсем тъп според нея, но не можеше да измисли нищо по- добро.

 Когато се видяха след изписването, пъхна един плик в джоба на сакото му. Беше писмото за дядо Коледа.

-Ще му го предадеш ли? Нали винаги бащите предават писмата?

  Беше написала:

 “Мили дядо Коледа, накарай татко да ме изостави , когато следващия  път му стоваря глупостите си като непоръчана стока в малък бутик! Благодаря!”

-Знаеш ли- каза баща й на празника, не можах да се свържа , старецът не е вече на този адрес. Отворих писмото ти. Съжалявам, желанието ти е неизпълнимо.

 Но това беше по- късно. А когато се прибра в квартирата, желанието й беше само едно. Всеки знае какво.

 Никой не звънеше на вратата, дори Евгени. Той не идваше и на лекции, не се яви на колоквиума. Не смееше да му се обади. Колегите й не говореха за станалото, може и да не знаеха. Беше отсъствала много малко. Трябваше да говори с Коларов, наистина искаше да напусне страната, да не среща познати лица . Нещо съвсем неочаквано за нея.

  Имаше само една връзка с миналото, абсолютно необходима. Евгени, но той се беше покрил. Да не се е отказал от пътуването?

 ...Коларов се чудеше дали това, което чу за момичето, беше вярно. Никак не приличаше на наркоманка, нито на отчаяна и безнадеждно влюбена. Беше енергично и красиво същество, родено да прави света по- поносим за старите мърморковци и циници като него. Посрещна с особена неприязън предполагаемия й опит за самоубийство. Научи го от приятел на семейството, съсед на хазаите на Джини. Съседът знаеше и с кого излиза момичето в последно време.

  Безмозъчни, самовлюбени глупаци с претенции за обществена мисия заобикаляха това невероятно явление, наречено Джини. Те не виждаха нищо, не искаха да видят. Интересуваше ги само оная мръсна чуждица  “имидж” и заради него можеха да я оставят и сама. Дали имаше някой при нея сега? Или и след изписването от болницата баща й подготвяше поредния вот на недоверие с предвидимо фиаско, а майка й се кипреше на някое нескопосано тържество в поредния дом за сираци, сякаш нищо не е било...А оня...Той може би събираше парчетата от сапунения мехур на мнимото си могъщество...

 Чудеше се къде е Евгени. Той  поне не беше като тях, а тя беше направила толкова неща за него.

 Не знаеше, че момчето се беше затворило в къщи с богат набор видеокасети, компютърни игри и нерешени кръстословици и ги прехвърляше до затъпяване. Кога ли щеше да се осмели да види отново Джини? Коларов също не беше решил дали се осмелява да го стори, когато се намери пред вратата й.

 - Просто звъннах, каза той, не очаквах да ми отвориш...Мислех, че не си тук.

 - А къде да бъда?

 Той сви рамене.

 - Не знам. Къде имаш желание да бъдеш?

 - Нямам желания. Мислех да спя.

 - Царството на сънищата. Много ли е интересно там? Аз почти не сънувам.

 - А аз повтарям един и същ сън...Да го разкажа ли?

 - Ако ме поканиш, обещавам да слушам внимателно и да се включа в тълкуването.

 - Пътуваме с дървена каруца, впрегнати са два коня.Там сме аз, сестра ми и мама с малкото ми братче. Много е кално и колата често затъва, защото няма път. Тогава баща ми и големият ми брат, които яздят отстрани , я измъкват от калта. Отначало с нас пътуваше и баба ми, но после вече не я сънувах...Това е някакво мое много отдавнашно семейство, с което се преселвам от изток на запад. Майка ми се отличава от нас, тя е светла, с дълги руси плитки и говори странно. Никой не може да обясни откъде е дошла и как се е омъжила за татко. Сигурно не съм много малка, защото ми разрешават да яздя понякога, и на сестра ми също. Има и други хора, лицата им са ми някак познати...Веднъж кимнах на случаен мъж, познавах го от съня си. В него той беше мой чичо.

  Сигурно не вярвате. Сънувам преселението.

 - Чела си много за него...

 - Сънувах го и по- рано, като дете, когато не знаех нищо.Чудех се защо в съня родителите ми не приличат на истинските, нито сестра ми или брат ми...А това малкото...то пък беше съвсем различно.

 - Ако искаш да останеш сама...

 - Не, моля ви, не си отивайте!

  Звучеше много нещастно.

 - Истината е, че не знам защо дойдох. Правя много неща, на които не съм сигурен че знам смисъла. После те някак си заемат мястото си...

 - Преди да дойдете, си мислех, че искам да видя само нови лица.

 - Аз не съм ново лице. Един стар, изхабен , исторически съвсем временен и съвсем ненавременен гост...Все пак, не толкова познат, за да съм ти досаден.

 - Трябва да откриете защо сте тук,нали?

 - Да. Сядам тук и го правим заедно. Имаш ли чаши?  Впрочем, пиеш ли водка?

 - Понякога.

 - Сега е понякога, нали?

 - Искате ли цигара?

 - Чудесно. Има ли още нещо...понякога?

 - Може би желание за по- дълбок сън.

 - Ти вече го опита. То не е понякога, а само веднъж. Съгласна ли си?

 - Да. Ако и вие го казвате...

 - Не, не по този начин! Не ми стоварвай тая отговорност, не мога да се справя!

 - Аз съм си такава. Все прехвърлям на някого решението...Дори това не го реших аз.

 - Така ли?

 - Бях едно от безкрайния брой отражения в две срещуположни огледала. Решаваше този, който ги постави едно срещу друго...

 - Знаеш ли кой е той? Можеш ли да се освободиш или да помагам?

 - Той е Който Винаги Решава. За мене, не знам за другите. Няма освобождение.

 - Бог, съдба или човек?

 - Има ли значение?  Вече не е така. Огледалата са гладки, без никакъв образ. Изчистиха ги.

 - Джини, кой те постави в тоя несръчен свят?

 - А вас кой ви остави тук - толкова всевиждащ и все разбиращ? Точният човек на точното място?

 Той се засмя.

 - Аз съм незначителна подробност на пейзажа. Алкохолик- аматьор, нещо случайно изпаднало от машината на времето, когато Създателят си е тръгвал...Изпуснал ме е ...като дух от бутилка. Архетип.

  - Много съм неловка. Като че ли не съм в час с вашите мисли.

  - Аз също. В тоя сън как изглеждаше баща ти? Имаше ли нещо особено в него?

  - Обикновен мъж с прошарена коса и брада...Защо ме питате?

  - Сигурно има смисъл, като това, че дойдох. Не исках да бъдеш с друг сега. Всеки друг може да ти навреди, най- малкото, да не разбере съня ти. Ако ти изглежда самонадеяно, спомни си кого очакваше...

 Беше изпил почти половината бутилка.Трябваше да бъде объркана. Но кой знае защо, на Джини й се струваше, че точно така трябва да говори в момента този мъж, така проникващо, като алкохола в кръвта...

 - Ще дойда с вас, дори и да не ме искате.

 - Имаш ли желание да се напиеш? Не е изход за всеки.

 - Не знам. Искам да си говорим.

 - Ти знаеш ли защо го направи? Разказа ли го на някого, до най-малките подробности? Ами ако тогава си видяла пътя – насам или в друга посока?

 - Кален. Пътят беше кален, почти нямаше път. И пред нас, и след нас...

 - Благодаря ти, че осигури чаши за питието ми.

 - А аз ви благодаря, че донесохте питие за да напълня чашите си.

 - Преляхме го в себе си.

 - Толкова по- добре, сега сме еднакво съдържателни!

 - Трябва да се махнем, каза й, докато се качваше в таксито, по обратния път и още по- надалеч. Той е кален, но може би води на чисто...

 Когато си тръгна, Джини си помисли, че е единственият мъж, който не започна с: ”Ти си толкова красива...” Чудеше се дали изобщо го беше забелязал.

 ...Не си спомняше добре какво прави през следващите дни. Беше изтеглила напред единия си изпит и вече съжаляваше, защото сигурно нямаше да го вземе. Можеше да разчита само на някакви знания придобити през семестъра, нищо повече. Имаше още няколко дни. Дали Евгени щеше да се появи? Изпита силно желание да го види.

 Защо точно него? Не смееше да го потърси по телефона и вече знаеше какво й причинява болка. Не беше случилото се и мълчанието на Ясен, а отсъствието на най- добрия й приятел. Какво ли му беше коствало да я види почти в небитието? Дали е имал време да разсъждава?  Илиана каза, че я изнесъл на ръце до колата. Евгени не беше по- висок от нея, не мислеше, че беше и по-силен. Вярно, тренираше в залата, но не беше забелязала кой знае какъв резултат.

 Дали наистина го познаваше?  Може би прекалено се грижеше за здравето му за да го опознае истински. Когато го освобождаваше от астматичния пристъп, когато му носеше кроасани  или избираше най-хубавите чорапи, които изобщо не се изтриват в маратонките и не спарват краката, дали той го оценяваше или искаше нещо повече от нея? Оставяше я да кара колата му колкото си иска, говореше й за музиката, която харесва. Веднъж каза:

-Това е музика за мравките.Чуваш ли суетенето им около ечемиченото зърно, желязната йерархия в мравуняка...подчинявай се, това ти набиват в главата с всеки звук, подчинявай се и пълзи, товари се и бързай да се прибереш...- беше популярна мелодия от сериал-Приспива съзнанието, ако още го имаш...

 Джини не възприемаше музиката така. Можеше да е неприятна или дразнеща, фон, драма, бунт, разтоварване. Странното е, че братовчед й Васил, известен музикант, каза същото. Той й обясни какво има в едно звукозаписно студио, как нищо не остава от живата музика, как в един момент се предаваш и се подчиняваш на всичките бутони, които нагло унищожават труда ти, вдъхновението ти. Отишъл си натоварен в мравуняка и изведнъж си се смалил до неузнаваемост, други са обработили зрънцето ти...Имал си собствена мечта за музиката, която си създал, но когато чуеш диска, не си убеден, че е същата...

 Изпя им в съпровод на старата китара-“кухарка” на бабата на Евгени една от песните от последния си албум. Живата песен беше агония, агония на душата, останала без ангела си пазител, изоставена от него, парализирана от безначалие и безбожие...

 А на диска звучеше като примирение...

 Джини си припомняше това, докато нареждаше касетите и дисковете си. Всичко й говореше с някое от присъствията на Евгени. Този учебник, например, беше негов. Видеокасетата от студентския празник в Пампорово също. И сивото поло, което носеше и тя понякога. Да не забравим и двата броя от “Егоист”. Странно колко много беше оставил от себе си тук, беше го донесъл или тя просто го беше взела.

  Чу звънеца едва на третия път. Може би беше той.

 - Здравей-каза Ясен-навън е студено, няма ли кой да сложи стъкла на входа?

 - Не съм забелязала някой да се е поболял от угризения по този повод.

 - Не сме се виждали доста време...

 - Да, като че ли .Не съм забелязала...

 - Оттогава станаха много неща...Джини, беше ми трудно да го преживея, а що се отнася до тебе...

 - Беше глупаво. Бях много неразумна

 - Така ли мислиш? Това е най- шаблонният израз и ми и трудно да го повярвам. Не може след всичко това просто да кажеш, че е глупост.

 - А ако е така? Ако наистина е така? Не, прав си. Беше ужасно, но не глупаво.

 - Не съм предполагал, че ще откриеш урната.

 - Мислил си да я скриеш завинаги?

 - Щях да ти кажа. При подходящ случай.

 - Не. Нямаше да ми кажеш. Това си е твоето минало.Твоето право на минало. Но аз не го приемах. Мислех, че наистина е минало. Явно, не съм добра историчка. Миналото е нещо реално, вече осъществено. Затова е най- истинско и най- живеещо, за разлика от бъдещето, което никой не може да пипне. Можеш да притежаваш урната на мъртвеца, но не и детето, което още не си създал.

 - Миналото трябва да се погребе. За да бъде на мястото си.

 - Но вие с Евгени не го направихте.

 - Ако от това зависи нещо...

 - Кое искаш да зависи?

 - Нашето бъдеще заедно.

 - Не поставям условия.

 - Защо, Джини? Имаш право да кажеш какво искаш да направя. Какво заплашва двама ни ? Кажи, за да го отстраня.

 - Не знам. Дори и да има нещо такова, трудно ще се справим.

 - Ще дойдеш ли с мене? Облечи се по- добре.

 Стоеше до нея докато се облича. Настоя да сложи дебелото яке с качулка, дебел пуловер и клин под панталона.

-Къде ще ме водиш? На някой ледник, в телепортирано иглу или в хладилните камери на Санкт Петербург?

  В тъмнината не видя накъде кара. Когато спря, бяха на градското гробище.  Ясен заключи колата, хвана я под ръка и я поведе навътре. Беше толкова стъписана, че дори не задаваше въпроси. Някакво неясно предположение се надигаше в нея. Треперещо, немощно като хилаво новородено.

 Минаваха през тъмни сенки от големи паметници на различна възраст, край килнати кръстове от дърво и все още неизгнили пирамидки от фазер с петолъчки на тях. На открито вятърът беше доста силен и момичето оцени настойчивостта на приятеля си, който я накара да се опакова така добре. По кубинките й полепнаха изгнили листа, усещаше замръзналата глина, твърда и чуплива с озъбени неравности на бледата светлина. Видя двама души край един разкопан гроб. Единият беше свещеник от католическия храм, а другият Евгени.

 -Можем да започваме, каза Евгени.

 Предметът беше там, близо до мраморния паметник с поизтрит надпис. Наблизо бяха хвърлени две лопати и брезентови ръкавици. Кой беше копал в празния гроб? Джини се почувства като във филм на ужасите. Не беше особено вярваща и присъствието на свещеника не я успокояваше. Беше ясно, че тия двама мъже са извършили нещо нередно. Преди десет години единият е бил много млад за да носи отговорност, но сега бяха постигнали съгласие за нов, съвместен грях под предлог да поправят стореното.

  Бяха разкопали празен гроб. Да, бяха копали двамата, облечени със старите си дънки. Щяха да изпратят в земята праха на пленницата си с кални петна по коленете и ръкавите и с мехури по дланите. Джини ги усети по ръката на Ясен, когото държеше здраво.

  Щяха да освободят пленената мъртва, душата, с която не искаха да се разделят. Повикали са свещеник. Някога, когато погребваха празния ковчег, не бяха го направили. Баща й беше стар комунист и атеист и макар и да знаеше за дълбоката й и искрена вяра, не пожела да я изпратят по обичая. Свещеникът беше млад италианец от църквата в Раковски, дали беше разбрал за какво искаха да се покаят? Дали знаеше кое е момичето с тях?

  На Джини й се струваше, че всичко е напразно, че духът на мъртвата няма да се успокои от тези полугласно промърморени молитви и претупаното тайно опело. Вероятно беше вече навън,на свобода и бързаше към някакви свои, само на неживите известни светли стъпала към нирваната.

 Ясен леко освободи ръката си, взе урната и внимателно я положи в дупката.

  “Как ли са копали в тая замръзнала глина?, помисли си момичето, И кой ли ще го зарови?”

 Двамата със свещеника поеха към колата, а Борови останаха.

 Дойдоха след половин час, не продумаха и дума. Джини разбра изумена, че тази вечер не е чула гласа на Евгени, макар че почти два часа беше близо до него.

  Той се качи в колата си като взе и свещеника. Ясен го изчака да тръгне и влезе при нея. Джини се опита да разбере какво мисли, но не успяваше. Заради нея ли го направиха? Кой беше решил да погребат урната?

-Трябва да се измия, каза Ясен, Може ли да вляза?

  По якето му имаше кал.

-Ще го изчистя, каза тя. Взе четката за дрехи. Заличаваше следите. Всичките. Чу шум от душа. Къпеше ли се?

  Завари го по риза и дънки,с още мокра коса.

 - Не можеш да тръгнеш така - каза плахо. Седна на другия край на дивана. Почувства умора, огромна умора. Не беше присъствала на други погребения и не знаеше, че това неминуемо ги следва. Ясен също изглеждаше уморен.

 - Ела - каза той. Тя се примъкна към него. Прегърна я през раменете. - Облегни се.

  Щеше да заспи всеки момент. В просъница видя как я слага та леглото.

Не си отивай - свари да прошепне, преди да заспи.

  Събуди се рано сутринта. Отишъл си е, беше първата й мисъл. Няма го, сънувала е всичко- втората.

  Тук е. Това беше действителността. Странно, още спеше. Не беше го виждала да спи толкова дълго. Не смееше да мръдне. А искаше, много искаше да го целуне, преди да се е събудил...Кой знае защо, си спомни какво казваше майка й на сестра й: ”Запомни,Мими, дете се целува само когато спи!”

  - Това е наказание, каза си Джини, аз не мога да го наказвам. Ще почакам.

 - Трябва да е късно - той погледна “Ролекс”а си. Обичаше скъпи часовници - Спали сме доста.

  И изведнъж млъкна. Беше толкова топла, близка и предана. Не беше го укорила, нито обвинила.

  - Джини, срамувам се. Бях толкова сляп. Мислех, че мога да отложа, да бъда откровен с тебе по- късно...

  - Няма значение.

  - Не бива да си толкова благородна.Знам, че страдаш, може би още много ще страдаш. Моля те,направи нещо!

   - Какво да направя?

   - Отмъсти си! Имаш право, можеш да ми се сърдиш, да ме обвиниш...

   - И защо?

 Чак тогава той разбра защо е толкова тиха. Беше наказала себе си вместо него и беше приключила. Вече наистина всичко беше минало.

 - Искам да живея с тебе, каза той - Искам винаги да бъда с тебе. И когато спя, и когато пътувам...

 - Какво значи това? - попита тя.

 - Искам да се оженя за тебе. Казах го и на Евгени, и на баща ти. Това искам най- много. Знам, че сега ти е трудно да ми отговориш...Ако искаш, няма да останем тук. Почти приключих с “Амалтея”. Ти разбра, че не можах да се преборя. Загубих много, но не всичко. Джини, ако си с мене, мога да започна отначало.

  Целуваше я бързо, трескаво. Опитваше се да проникне в широко отворените й огромни тъмни очи. Нямаше нужда да мисли, тя не можеше да реши друго, освен да приеме...

 - Ще отидем в Австрия. Разбира се, когато свършиш учебната година...Ще започнем нещо ново...нещо различно...Нещо чисто и хубаво!

 - Аз ще отида в Казан. Реших, че ще отида, дори и Евгени да не дойде.

  Боров се замисли.

 - Ако е толкова важно за тебе...

 - Важно е. Да поема по обратния път.

  Не разбра какво искаше да каже, но не попита. В края на краищата, защо да не отиде? Той имаше още работа тук. Трябваше да измъкне всичко от страната, да спаси повечето, да осигури новия старт. Не можеше да мине без немного почтени сделки, не можеше да не удари някого под пояса така, както и него бяха ударили.

 - Евгени ще дойде. Каза ми го вчера. Дори и ти да не заминеш.

 - Искаш да се оженим...

 - Да. Не ми отговаряй, ако не искаш...Ако не можеш да решиш...

 - Мога. Съгласна съм. Не знам как ще бъде, но Мирела казваше, че хората се женят, защото никога не могат да си представят какво точно ще се случи...после става друго и е интересно..защо да правя изключение?

 - С мене ще ти е винаги хубаво. А коя е Мирела?

 - Една приятелка. Исках да я направя гадже на Тони, но той хлътна по Стела и се ожени за нея.

- Искам да ти обещая нещо, може ли? В живота ни занапред няма да има нищо от досегашната кал. Нищо няма да ни припомня за тоя пропадащ свят без закони, без елементарни правила дори...Няма да се срещаме с никой, който да ни го напомня. Съгласна ли си? Може би не искаш да си далеч от близките си...

 - Няма значение.

 - Учудваш ме. Всъщност, ще се връщаме понякога, като туристи. В най- добрите хотели...

 - А къщата?

 - Къщата?- беше я забравил- Може би някога тук ще стане за живеене...

 - Ще кажат, че бягаме.

 - Няма да давам обяснение. Няма на кого. Не мога да отлагам, няма за кога!

 - Разбирам.

 - Но май не се радваш!

 - Радвам се- тя вдигна очи и го погледна- Аз така си се радвам. Тихо, почти не ми личи...Мисля си колко много неща зависят от парите.

  Беше права. Ако нямаха пари, може би нямаше да оцелеят. Ясен го почувства особено силно, когато загуби толкова много и може би погреба целта на живота си. Смяташе да започне отново, но дали щеше да издържи?

 За първи път си даде сметка, че  е на четиридесет и пет години и че на тази възраст такова напрежение  е пряко сили за повечето хора. Вероятно и за него...но да се примири с остатъците...Това все още не можеше да приеме. Важното беше, че пак ще има някого до него...

  Вместо урната.