Четвърта глава

      Започна една дълга, изморителна седмица. Всяка вечер си лягах изтощена, но така беше по-добре, поне не мислех за нищо, отвличах си вниманието с работата и забравях. Но вечер, макар и изморена, не можех да заспя веднага и всеки път се сещах... След две седмици новото ми жилище бе в изряден вид. Стаите ми бяха пребоядисани, голяма част от мебелите – сменени, дворът – почистен, на верандата вече имаше два люлеещи се стола и масичка за кафе и дори книгите от библиотеката ставаха все по-малко прашни, тъй като често взимах по някоя.

      Неизбежно срещнах и някои от жителите на това градче, тъй като постоянно посещавах два от магазините, а и бях наела хора, които да ми помогнат с ремонта и настаняването. Често срещах такива, които не гледаха на мен с добро око и видно говореха по мой адрес. Чудех се с какво заслужих такова отношение, при положение, че почти не разговарях с никого, не знаеха нищо за мен. А може би точно заради това...

***

      Мина доста време. Може би повече от месец. Бях загубила представа за времето. Почти не излизах. Не ми се случваше нищо. Но всъщност аз точно това исках. Да остана сама. Но една вечер това спокойствие бе нарушено.

      Седях на верандата, четейки някаква книга, която току-що бях хванала. По пътеката се приближаваше някакъв силует. Беше мъж, облечен със синя риза и дънки. Носеше някаква книга. Първоначално помислих, че не съм го виждала, но сега като се замисля, съм го засичала няколко пъти в магазина.

      - Извинете, че Ви притеснявам – той се спря на два метра от верандата и се втренчи  в косата ми, но сякаш погледът му просто преминаваше през мен и не се спираше, беше някъде другаде, както и мислите му. – Аз съм Вейл. Донесох малко праскови – той поднесе купата напред и понечи да тръгне към мен, но се препъна още в първото стъпало.

      Стана ми смешно. Оставих книгата на масата, станах и му подадох ръка.

      - Аз съм Маргарет – усмихнах се.

      - Здравейте – измърмори той. Забелязах, че се нанесохте скоро и помислих, че няма да Ви е излишен някой мил съсед. И без това в града няма много такива.

      Докато говореше, се зачерви, а на мен ми стана още по-смешно. Освен това още не беше пуснал ръката ми.

      - Да, определено имам нужда от доза познанства с малко по-дружелюбни хора – казах аз, докато си измъквах ръката.

      - О, извинете – той се изчерви още повече, като се усети, че е държал ръката ми.

      Опитвайки се да не се смея, го попитах наблизо ли живее.

      - Виждате ли онази червена къща – той ми посочи някаква червена сграда с много цветя по прозорците и по-хубава градина от моята – там живея аз.

      - Хубава градина – възкликнах аз – кой я поддържа?

      - Аз живея сам, всичко, което виждате, е лично мое дело.

      Живее сам? Едва тогава се замислих, че току-що се бях запознала с човек, с когото щяхме да общуваме, очевидно, доста често.

      - Значи обичате цветя? – учудих се аз.

      - Мхм – измънка той, поклащайки главата си.

      - Какво ще кажете утре да минете за по чаша чай? – попита той едва ли не с уплаха в гласа.

      Не мисля, че е добра идея, помислих си.

      - Защо пък не – отвърнах ухилена до ушите. Защо се съгласих, и аз не знам.

      - Чудесно, ще Ви чакам утре към 8, какво ще кажете? – предложи той, наблюдавайки ме внимателно.

      - Става – промърморих малко засрамена и учудена от себе си.

      - Тогава до утре – усмихна се той и последното, което помня, бе как се обърна, излизайки от входната врата.

***

      Мразя си живота! Мразя! Мразя го! – точно това си мислех, чистейки засъхналото тесто от плота на кухнята, след като бях направила жалък опит да приготвя кифлички. Тръшнах се във фотьойла и заплаках. Какво представляваше животът ми? Нищо. Живеех сама в някакъв град, нямах никакви приятели, не ставах за нищо – даже и за едни кифлички... Бях в толкова ведро настроение, че даже се чудех дали да отида у Вейл. И изведнъж скочих от фотьойла и, изпълнена с някаква странна увереност, реших, че ще отида. Казах си, че ще променя това, в което съм се превърнала.

      Взех една купа и наредих в нея може би безвкусните кифлички (не ги бях опитвала) и се запътих към вратата.

      На двора, вдясно от градината, имаше маса, която сега беше застлана с бледорозова покривка, и в средата стоеше вазичка с маргаритки.

      - Чаят ще бъде готов след минутки. – усмихна се той, като ме видя да наблюдавам маргаритките.

      - Донесох нещо като кифлички. – казах аз, подавайки купата.

      - Страхотно – той ги пое – ей сега се връщам, само да донеса чинийки. Вие сядайте.

      - Какво ще кажете да минем на ти? – побързах да попитам, преди да е влязъл.

      - Да, страхотно, и аз мислех да го предложа – ухили се той.

      Вечерта мина приятно. Опитах се да се отпусна и да не мисля за нищо друго, освен темата на разговора. На моменти се получаваше. Той беше на 24. Разказа ми доста неща за себе си. Израснал в по-малък град, сега живееше тук и се занимаваше с археология.

      Беше късно, когато се прибрах. Въпреки всичките ми усилия, мислех за Марчела. Исках да ù се обадя, но ме беше страх. Лежах на леглото, а лампата беше загасена. Беше тъмно. Усещах, че бузите ми горят. Исках да заспя, да не мисля за нея. Не можех. Така мина почти цялата нощ. Най-после се унесох, но за кратко.

      Събудих се, а слънцето още не беше изгряло. Погледнах към прозореца и всичките ми мисли за секунди се върнаха в главата ми. Почувствах се ужасно, не знаех какво да направя, за да спра да мисля за нея.

      Станах и си направих кафе, и седнах на верандата да го изпия. Реших да ù пиша. Отидох до пощата и ù изпратих следното писмо:

      Здравей, Марчела.

      Когато видиш, че писмото е от мен, може и да го скъсаш, но ако все пак в момента четеш тези редове, искам да ти кажа, че ми липсваш. Имам нужда от теб и не мога да спра да мисля... за всичко. Каквото и да направя, ти се появяваш във въображението ми и искам пак да сме заедно.

Надявам се да си добре. Не знам какво ще се случи...

- Маргарет.