23 ago 2018, 19:57

Дъждовният човек 

  Prosa » Relatos
797 5 9
18 мин за четене

Така и не разбра кога се е привързала към Дъждовния човек. Наричаше го така, защото появата му в месинджъра й носеше уютното усещане за кротко почукване на дъждовни пръсти по прозореца и мириса на мокри листа.

Появяваше се рядко, впоследствие научи, че бизнесът му е голям и излиза извън рамките на страната, а освен това е собственик на няколко от най-големите хотели в града. Беше обяснимо, че няма много време за разговори с непознати, дори и те да са симпатични млади момичета като нея.

Необясним й беше трайният му интерес към нея - беше се появил преди повече от година, и оттогава всеки месец разменяха по няколко думи, като винаги той беше инициатор за това.

Вяра съзнаваше, че външността й не може да се сравнява с тази на модните лъвици, които мъже като този обикновено предпочитаха, въпреки, че беше много чаровна и свежа в своите едва навършени двадесет и четири години.

Съзнаваше също и това, че е доста по-зряла в емоционално и интелектуално отношение от своите връстници, защото животът й го изискваше. Останала съвсем млада без родители, доскоро съвсем сама се грижеше за болната си баба, а освен това учеше и си помагаше финансово като преподаваше английски към частна школа в близост до университета.

Обикновено денят й бе твърде натоварен, за да има време за ровене из фейсбук и разговори с познати и не дотам познати приятели, още повече, че любовната й връзка бе една сбъдната мечта. С приятелят й - млад адвокат в началото на своята кариера - все не можеха да се наситят един на друг и правеха и невъзможното, за да откраднат минутки само за тях двамата.

Въпреки това, откакто Дъждовния човек се появи, тя се улавяше, че наднича много по-често във фейсбук и се радваше като дете на всяка вест от него, а дори не знаеше как изглежда. Беше й споменал, че отдавна е вдовец и че има син, но така и не стана дума за възрастта му.

Общуването с този мъж я предразполагаше по един съвсем нов за нея начин, не беше от хората, които обичат да споделят с непознати личния си живот. Но само след няколко кратки разговори в писмена форма тя го почувства толкова близък, че му сподели за специалността си в университета, за работата си, любимите си занимания и - разбира се - за любимия човек до нея, при това го направи така естествено и спокойно, сякаш с този човек се познаваха от цяла вечност. А и той го прие по същия начин, без да проявява прекалено любопитство, но с достатъчно интерес и внимание, което още повече задълбочи усещането й за близост помежду им.

Беше забелязала, че напоследък той все по-често намира време за нея, и това определено я радваше. Понякога си мислеше, че може би ще е добре да разкаже на приятеля си за странния Дъждовен човек, но някак все не стигаше до това.

Тази вечер тъкмо се чудеше дали той е на линия и се канеше да надникне, съвсем набързо, защото още не беше приготвила вечеря, когато видя, че й е писал. Усмихна се, докато му изпращаше усмихнатото личице, както обикновено правеше и го попита как е минал денят му.

Сред приятната размяна на реплики стана ясно, че той се нуждае от услугите й. Пишеше, че преводачката, с която обикновено работи, се е разболяла, а той има важна среща с двама чуждестранни клиенти. Интересуваше се дали тя може да отдели време за това същата вечер, като й обясни, че естествено, ще й плати щедро за услугата.

Колебанието на Вяра не трая дълго - приятелят й звънна, че ще закъснее, искал да приключи с някакви документи до утре, за да не се налага да го прави в ранните часове на деня преди работа. Когато разбра къде ще бъде срещата с тези чуждестранни клиенти, се притесни - ставаше дума за най-скъпия, практически недостъпен за обикновени хора като нея, ресторант в града. Намираше се на последния етаж на най-високия хотел на крайбрежието и беше чувала, че там можеш да влезеш само с предварителна резервация, при това направена месеци по-рано.

Връхлетя я типичното за всяка жена вълнение какво да облече, за да не изглежда твърде предизвикателна, а по-скоро делова. Но все пак по-добре по-скоро предизвикателна, отколкото твърде делова. От друга страна никак не искаше да изглежда лекомислено, защото все пак беше сериозна жена със сериозна връзка. Обаче пък това щеше да е първата й среща с този странен вълнуващ човек, така че искаше да бъде и впечатляваща…

В крайна сметка сети се, че съвсем наскоро по настояване на приятеля й купи изключително красива и изискана рокля за предстоящ празник с неговите колеги. Притесняваше се да не изглежда прекалено претенциозна, но когато се огледа остана очарована. Тъмносинята коприна се лееше като хладен водопад около стегнатата й фигура, правейки я още по-фина и изящна, а контрастът с бялата й кожа и светлата коса беше много ефектен.

Беше напълно готова, когато чу, че колата, която Дъждовният човек каза, че ще изпрати да я вземе, спря под прозореца и изтича навън развълнувана.

Вълнението й се увеличи в остъкления асансьор, който неусетно я издигна до върха на високата сграда, като й даде възможност да се наслади на изключителната панорама, откриваща се във всички посоки. А след това вратата му се отвори и тя за първи път видя Дъждовния човек, който я очакваше.

Изглеждаше внушително, но усещането за респект и сила идваше не толкова от ръста и едрата му фигура, колкото от властното му излъчване.

Въпреки, че й се усмихна, лицето му изглеждаше строго, дори тъжно, а в погледа му имаше нещо, което едновременно я изплаши и очарова. Без съмнение това бе най-галантният мъж, който бе срещала някога, и макар да беше твърде респектирана от него и от високопоставените му гости, беше много старателна и остана доволна от своя принос към разговорите по време на вечерята. Дори тогава, когато се досети, че Дъждовният човек владее достатъчно добре английски, за да се справи с този разговор и без нейните услуги, което му каза след като гостите си тръгнаха.

- Твърде умна си, за да се опитвам да хитрувам - усмихна се той. - Да, бих се справил и без преводач, но на тези разговори такъв по правило винаги присъства, това ме улеснява и ми дава някои предимства. Освен това...

Докосна леко ръката й, поставена до неговата, и допълни:

- Освен това много исках да те видя.

Тя почувства как пламва цялата, напук на самообладанието, което се опитваше да демонстрира цяла вечер. Не знаеше какво да направи, за да се справи с внезапно залялото я смущение, но той сякаш не го забеляза, изглеждаше замислен.

- Виж, забелязах, че цяла вечер не хапна нищо, вероятно от притеснение. А и беше твърде заета с превода, което ме подсеща... - той извади плик и

й го подаде. Забеляза колебанието й и се усмихна. - Вземи, това е твоят хонорар за тази вечер. Но имам едно предложение, което много бих искал да приемеш.

Тя леко се отдръпна, все още без да докосне плика с пари. Той се облегна на стола и я погледна внимателно.

- Знаеш, че не бих направил нищо, което да те притесни. Просто искам да ти покажа място, което много ще ти хареса. И да те нахраня, защото сигурно умираш от глад.

Тя отвърна на усмивката му и прие, а той я поведе през широкия портал на залата към фоайето. Точно до него, зад голяма саксия с красиво екзотично растение, се намираше вратата на асансьор, която изглеждаше като част от мраморния панел и беше почти незабележима. Отвори се с едва доловим звън и само след миг ги понесе нагоре.

- Но...на покрива ли отиваме? - попита тя. - Мислех, че вече сме на върха на света.

Той само кимна, а тя си помисли колко тъжно и уморено изглежда отражението на лицето му в голямото кристално огледало. Прииска й се да му каже, че съвсем не е гладна и че може би е по-добре да отложат това за друга вечер, но тогава той отвори вратата и тя го последва, затаила дъх от открилата се пред очите й гледка. Сякаш бе попаднала в райска градина. Навсякъде имаше цветя и красиво оформени храсти, сред които дискретно блещукаха разноцветни декоративни фенери. Докато пристъпваха към перфектно подредената маса усети, че краката й потъват в меката, сякаш току-що окосена трева и долови тих плясък на падаща вода. Фонтанът бе разположен между две големи палми недалеч от масата, до която той я подкани да седне. Тиха музика зазвуча в момента, в който той наля вино в чашата й и напълни своята.

- Но това е...- отрони тя, все още твърде объркана и изненадана от неочаквания рай наоколо.

- Да, първият концерт за пиано и оркестър на Чайковски - кимна той. - Една от любимите ти класически творби, нали?

Тя понечи да го попита от къде знае, но после й хрумна, че може би му е споменала в някой от разговорите, макар да не си спомняше. Отпи от виното и аромата му и меката му топлина я накараха да се отпусне. Храната беше изключително вкусна и той я подканяше да опита от всички ястия, които сякаш бяха неизчерпаеми в красивото си разнообразие.

- Не съм предполагала, че тук, на върха, може да съществува такова вълшебно място - призна тя, докато попиваше устните си с искрящата от белота ленена салфетка. Помисли си колко би било хубаво, ако може да покаже това място на любимия си.

Мъжът й се усмихна тъжно и кимна, сякаш бе прочел мислите й.

- Създадох тази градина за съпругата си, по случай петата годишнина от сватбата ни. Тогава още вярвах в любовта, както вярваш ти сега и смятах, че мога да я направя щастлива.

Тя се вгледа в тъмните му тъжни очи.

- А нима тя не беше щастлива?

- Тя обичаше единствено себе си. Всичко останало й омръзваше бързо и му обръщаше гръб. Включително и синът ни.

Той се облегна назад и внимателно остави чашата си, сякаш се страхуваше да не я счупи.

- Въпреки това бях луд по нея и оправдавах поведението й с младостта й. Беше едва на двайсет и две, когато се оженихме, а аз бях прехвърлил четиридесетте. Оттогава мина много време, но никога няма да забравя вечерта на празненството. Сякаш се случва сега, преживявам го отново и отново. Винаги е пред очите ми.

Вяра понечи да го попита какво се е случило тогава, но разбра, че няма смисъл. Той вече бе поел по пътя на спомените си.

- Онази вечер излязох да изпратя част от гостите ни, за не повече от десетина минути. Когато се върнах, Ела се беше качила на перваза на покрива, ето там, на самия ръб на терасата. Танцуваше и беше абсолютно пияна. Около нея всички бяха в същото положение и я насърчаваха, пееха и ръкопляскаха. Приближих се и опитах да я хвана, не исках да викам, за да не я стресна, но тя само се изсмя презрително, когато протегнах ръце към нея и направи крачка назад. И в следващия миг вече я нямаше.

- Господи!

- А, Той не беше там - мъжът отпи глътка и продължи. - Тогава Го намразих от дъното на душата си. Не виждах смисъл да живея, само мисълта за сина ми ми даваше сили да продължавам напред.

- Аз...толкова съжалявам - прошепна Вяра, очите й преляха неусетно и за самата нея. Никога не бе чувала по-покъртителна история от тази.

- Изгубих вяра в себе си, в хората, в живота...Живеех по навик, без чувства и емоции, и така изгубих всичко.

- Хей, скъпи, не виждаш ли, че натъжаваш малката си приятелка с тази история?

Жената, застанала до масата сякаш бе изникнала от нищото. Беше изключително красива, въпреки презрителното изражение и надменния поглед, с който разглеждаше Вяра.

- Върви си, Ела, нямаш място тук тази вечер - студено й каза мъжът, а Вяра го зяпна изумена. Ела? Това жена му ли беше? Но нали...

- Скъпи, знаеш, че винаги проявявам интерес към любовниците ти. Въпреки, че винаги си ме смятал за безчувствена.

Тя се изкикоти и седна на ръба на масата, разкривайки почти догоре съвършеното си бедро. Жената пушеше черна тънка пурета с позлатен филтър, чийто ароматен дим се плъзна към Вяра и я обви като змия, уловила жертвата си.

- Остави я на мира, Ела - намръщи се мъжът. - Вяра не е като другите. Тя е светла и чиста като ангел.

- О, чудесно! В такъв случай не би трябвало да се притесняваш от нашата малка разходка, нали? - Тя протегна ръка и Вяра послушно подаде своята. Ароматният облак деликатно гъделичкаше сетивата й, усещането бе едновременно примамливо и плашещо. Ръката на жената бе ледена и силна, но това не й беше неприятно, дори напротив, нямаше търпение да тръгне с нея.

Двете прекосиха тревната алея и застанаха на крачка от перваза в края на терасата.

- Красиво е, нали? - жената се обърна към Вяра и издиша нова тънка струя ароматен дим в лицето й. Вяра пое дъх и се усмихна замаяно.

- Да, много!

- Ако направим само още една крачка, ще можеш да видиш осветения крайбрежен булевард в целия му блясък, да чуеш как диша морето и дори...дори да полетиш!

Шепота на жената бе плътен и ароматен като дима от пуретата и Вяра го пое в себе си по същия начин, пристъпвайки послушно към ръба на ниския каменен перваз. Беше вълшебно усещане. Тя протегна крака си, за да направи последната крачка, когато две силни ръце я сграбчиха изневиделица и почти изкараха дъха й.

- Няма да ти позволя да убиеш и нея, Ела!

Жената запищя, косите й се извиха като черни сенки, които протегнаха хищни пръсти към Вяра и мъжът, стиснал я здраво в прегръдката си.

- Ах, ти, жалък нещастник! Винаги всичко разваляш!

Лицето на жената изгуби и последните остатъци от красота, превръщайки се в злокобна, начупена маска, която се разпадаше и пак се съединяваше като пъзел. Вяра изпищя и затвори очи, изплашена до смърт.

- Винаги си бил един най-обикновен, скучен страхливец! Не можеш да ме спреш, знаеш, че си много по-слаб от мен!

- Остави ме, остави ни на мира! - изпищя Вяра, усещайки ръцете на жената да се промъкват като отровни змии към нея.

- Глупачка, та той е само един мъртъв старец, който не е способен на нищо! - изсъска жената, забивайки пръсти в рамото й.

- Грешиш, Ела!

Дъждовният човек отблъсна жената, все така без да изпуска Вяра от ръцете си.

- Бях слаб, когато нямах вяра. Тогава нямах сили да спра безчинствата ти, те дори не ме интересуваха, нищо не можеше да ме развълнува. Но Вяра се появи и нещата се промениха. Вярно е, че съм стар, но сега имам силата да я защитя от теб и да те прогоня завинаги. Това крехко момиче със своята чистота и искреност ми помогна да почувствам силата на любовта чрез нейната любов, не се поблазни от лукса и блясъка, както го направи ти навремето. Както го правеха и всички, които водех тук, докато бях изгубил себе си.

- Не ставай смешен, и тя е като всички останали! Въпрос на време беше да избере този живот и да зареже голямата любов в двустайната панелка!

В следващия момент жената изпищя и отдръпна ръцете си като опарена, докато гледаше как те се разпиляват на все по-малки, прозрачни късчета, които нощния вятър разпръскваше надалеч.

- Престани, какво правиш, по дяволите?

- Сбогом, Ела. Наистина те обичах.

Затвори очи, сякаш не можеше да понесе повече гледката на изчезващата малко по малко жена.

После погали косата на момичето, сгушено като птиче в ръцете му.

- Сега най-после ще мога да си отида. Благодаря ти, Вяра.

Наведе се и я целуна по челото.

- Вяра...Вяра! Хей, Вяра!

Тя отвори очи и стреснато се огледа. Приятелят й я целуна отново, този път по устните, и се усмихна.

- Май сънуваше нещо интересно, не мога да те събудя тази сутрин! Ако не побързаш, ще закъснееш! Аз също излитам, а кафето е готово и те очаква! И не забравяй за довечера, да си готова навреме, ще мина да те взема!

Тя го проследи разсеяно с поглед, докато се опитваше да се разсъни. После, докато пиеше кафето си, се опита да си спомни какво бе сънувала, но това изобщо не й се отдаде.

А след това вече нямаше време да мисли за това, защото денят й бе натоварен, а вечерта трябваше да придружи приятеля си на фирменото празненство, за което бе предупредена седмици по-рано. Знаеше, че то ще се проведе в най-скъпия и моден ресторант в града, който посещаваха само богоизбрани, и се бе постарала да изглежда безупречно. Добре, че приятелят й настоя да купи тази фантастична, макар и много скъпа рокля от тъмносиня коприна, тя сама никога не би се решила да избере нещо такова за себе си.

Но вечерта, когато се огледа за последен път, преди да излязат, се почувства като истинска принцеса.

Това усещане не я напусна през цялата вечер, въпреки, че на партито имаше много красиви жени. Но около нея витаеше особеното усещане за нещо магично и приказно, което я караше да се чувства много специална.

На тръгване, докато минаваха през малкото фоайе с екзотичното цвете, тя изведнъж се спря и се приближи до стената.

- Сигурна съм, че беше тук - промърмори, докато прокарваше ръка по гладката мраморна повърхност.

- За какво говориш?

- Асансьорът.

Тя изведнъж се оживи, припомняйки си детайли от преживяното миналата вечер.

- Знам, че горе има прекрасна градина, с цветя и фонтан. Снощи бях тук, щях да ти кажа и по-рано, но си спомних едва сега...

Към тях се приближи един от сервитьорите и попита има ли някакъв проблем, след което внимателно изслуша обясненията на Вяра за градината на покрива.

- Извинете, госпожо, но...никога не съм чувал за подобна градина. А работя тук от години…

- Не е възможно! - настоя Вяра, неусетно повишавайки глас. - С очите си я видях! Не може да изчезне за една нощ, нали?!

Няколко души от гостите на хотела, които излизаха, се спряха и ги загледаха учудено.

От залата излезе висок мъж на средна възраст и се приближи към тях.

- Мога ли да помогна с нещо? - И преди да получи отговор, допълни - Аз съм един от собствениците на тази сграда. Какъв е проблемът?

Вяра разказа и на него за снощното си преживяване, свързано с Дъждовния мъж, ресторанта и градината. Мъжът дълго мълча, изучавайки я внимателно с тъмните си очи, а после покани нея и приятеля й в кабинета си.

Първото, което Вяра забеляза в него, бе портретът на Дъждовния човек, закачен над масивното бюро.

- Това е той! - възкликна и се приближи до него. - Това е Дъждовният човек!

- Това е баща ми, госпожице. Почина преди осемнайсет години, а две години след това направихме реконструкции на покрива и на тази част от сградата, тъй като се случиха няколко инцидента. След смъртта на майка ми преди повече от двайсет и пет години, градината горе престана да съществува, защото той забрани всякакъв достъп до нея.

Мъжът тръгна към вратата, деликатно подканяйки ги да го последват:

- А сега ви моля да ме извините. Вече е много късно, време е да ви пожелая спокойна нощ.

Докато излизаха, Вяра долови далечен тътен и в следващия момент видя как блясъка на светкавица проряза нощното небе и окъпа с ярка белота огромните прозорци. По-скоро усети, отколкото чу почукването на тежките дъждовни капки, които се пръсваха върху стъклото, преди да се плъзнат надолу към тъмната бездна. Като лека милувка я докосна уханието на мокри треви и цветя.

И тя разбра, че Дъждовният човек се сбогува с нея завинаги.

 

 

© Христина Мачикян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Сега разбрах. Моля.
  • Страницата е онлайн, книгата си е на хартиен носител. 😊Много продуктивна бях преди години, сега пиша по - рядко, но и по - качествено. Пак благодаря за вниманието!
  • Моля.
    Аз едва ли ще имам време да посетя онлайн книгата ти, виждам, че си много продуктивна...
    Просто ми хареса историята
  • Много благодаря, Петър! Вярвам, че е добър този разказ, както са и тези в сборника ми.
  • Прилича ми на разказите на Светослав Минков. Държа ме в напрежение, дори забравих да чета - станах част от действието в разказа ти. Значи е добър.
  • Така е, ние живеем в море от чудеса и аз много обичам да разказвам за тях😊Благодаря!
  • Много се радвам, че харесахте, благодаря от сърце! Заповядайте и на страницата на книгата ми, където всеки ден публикувам нови вълшебни истории за вас
    https://www.facebook.com/sekundasled12/
  • Прекрасен романтичен разказ, чудесен стил и изказ! Благодаря!
  • Хареса ми...
Propuestas
: ??:??