Имало някога едно семе. То било посадено в един ветровит ден от топлите ръце на малко, но сериозно момче. Семето не се е почувствало самотно в лепкавата студена тъмнина. Живеело с надеждата, че някога ще покълне и отново ще види светлината. Времето минавало и най-накрая се почувствало достатъчно силно, за да се пребори със страха... Поникнало като малко крехко дръвче. Зеленото му сърце било изпълнено с лъчезарна радост, въпреки че своенравният вятър му се присмивал и все искал да прекърши слабото стъбло. Дръвчето треперело от студ, но слънчевите лъчи го ободрявали с искрящите си гласове. Времето минавало, а дръвчето растяло – ставало все по-уверено и смело. По клоните му кацали дружелюбни птички и разказвали световните новини. През ясните летни нощи дръвчето мечтаело как един ден ще порасне голямо – толкова голямо, че ще докосне звездите – даже ще си вземе една на земята. Но времето минавало, а звездите си оставали далечни и фантастични създания.

Един ден при него дошъл непознат мургав мъж. Той дълго седял в сянката на дървото. След това прегърнал могъщото стъбло с мазолестите си ръце. Горещите му сълзи се стичали по сухата кора, напоявайки я. Дървото познало мъжа по добрите му ръце – преди детски, гладки като коприна, сега -  груби и жилави. Бог не му е дал деца, а жена му починала преди година. Бил е в много различни страни, събуждал се е под лъчите на чуждото слънце, но нито едно място не му е станало по-скъпо от това безлюдно поле. Дървото се е чудило защо този човек, който му е дал живот, никога не е идвал при него. Колко жизнена сила щяло да му даде тогава, да изпрати всичките му мъки в студената земя, да успокои парещата болка с прохладната си смола. Мъжът прекарал цяла нощ при дървото. Утрото било слънчево и свежо. Човекът се събудил рано, поклонил се и заровил една жълтица в корените на дървото. То дълго гледало отдалечаващия се силует и тихо страдало. Все едно всичко е било само един сън, който се стопи безследно като нощна сянка...

Минала година. Есента дошла неочаквано – призрачна и чужда. Листата на дървото пожълтели,  подобно на прощално злато. Топлото му сърце бавно изстивало от  полъха на края. С всеки изминат ден дървото ставало все по-слабо и тъжно. След три дена изсъхнало – скелетът му стърчал грозно на фона на лазурното небе. Вятърът откъснал едно сухо листо и го понесе далеч – в страната, където умрял мъжът с топли ръце, даряващи живот.