1
 

 В китната гора пролетта беше вече пукнала. Цветя и храсти споделяха своите багри, птици и насекоми се носеха из въздуха, забързани със своите цели и задачи. Ухание на свежест се рееше из цветната гледка, изрисувана от цъфтящи дървета, допълващи се с различни краски и оттенъци.

Въпреки привидната хармония в малката гора, близо до брегът бе разположено завидно по размер дърво, което не бе на голямо разстояние от останалите дървета, но изглеждаше така сякаш не принадлежеше на мнозинството от своите събратя. Височината на дървото съседстващо с реката, не се различаваше от височината на другите такива, но неговото стъбло и корона бяха изключително широки и обятни. Цветът на стъблото можеше най-лесно да се оприличи като тъмно кадифе със семпли златни отблясъци. Върху повърхността му се забелязваха многообразни драскотини и прорези. Короната на това специфично дърво, беше чудесен пример за асиметрия. Височината на клоните, посоката в която растяха, сякаш загатваше за части от дървото, които бяха независими от неговата воля или ако това е било неговата воля, трябва да се подчертае че това дърво има невероятно ексцентрична представа за себе си.  

Всяка пролет, когато животът в гората започваше наново, дървото на брега на реката предаваше впечатление на раздразнение и сърдитост. Разнообразни твари и насекоми, опитващи се да се покатерят върху стволът на крайречното дърво, бяха неприятно изненадвани от течна хлъзгава мъзга, предотвратяща разходката нагоре по стволът на дървото, за по упоритите животинки дървото разполагаше и с друг арсенал – гъста смола. Песнопойни птици, решили да огласят с песни гората, не успяваха да се задържат за повече от няколко минути върху самотното дърво, защото дори и без вятър клоните шаваха напред-назад, създаващи усещане за неканеност и натрапване. Част от прокудените птици, предпочитащи меката топлина на реката, която през деня бе обливана от слънчева светлина, но когато тези птици избираха място в реката, което бе близо до познатото наше дърво, те отново не успяваха да се задържат за дълго там. Всеки път когато слънчев лъч се провираше през короната на дървото, птиците се събираха върху слънчевото петно в реката, но колкото и да бе странно, дървото установяваше нова позиция с леко размърдване на своите клони, лишавайки пернатите животинки от обикновената им наслада.  Един единствен поглед бе нужен, за да се осъзнае че дървото граничещо с реката беше антонимът на гостоприемство, за всяка живинка в малката горичка.

Денят беше, като всеки останал, никакви изключения в пролетната обстановка на сгушената гора. Вятърът подухваше едвам доловимо, споделящ с шепот това, което бе чул от далечни места, докато бавно разпитваше какво се случва в местният лес. Една единствена секунда бе нужна, за да пропука циклично установената идилия. За миг всички дървета отказаха да бъдат подвластни на крехкият полъх, техните листа и корони се вцепениха, все едно обладани от ледено проклятие. По неотъпкана пътека вървеше момиче, несигурно къде отива, но с убеждението че е близо до заветната си цел, където и каквато да е тя. Стъпките ѝ бяха плавни и грациозни, избягващи произволно разпръснатият килим от цветя. Не след дълго погледът ѝ се спря върху странно изглеждащо огромно дърво, което изглеждаше егоистично окопирало речната граница. Плавното завойче на реката, където беше дървото, обрисуваше малък живописен кът, който погледнат от страни нямаше как да остави човек с впечатлението, че нещо не е в ред, считайки присъствието на едно единствено дърво, там близо до реката. Открила крайната си цел, с вече забързани крачки, момичето се запъти към основата на чудноватото дърво. Когато се доближи до него ѝ направи впечатление, че върху стволът на дървото имаше разнообразни по големина и форма белези и прорези. Пренебрегвайки този факт, момичето седна на постелята от мека трева в основите на дървото, облягайки своят гръб на него, докато колената и останаха свити на няколко педи от гърдите ѝ. След като се бе настанила удобно, момичето извади своята книга и потъна във вълшебният свят на думите.

„Ей......Ей......Ей, разкарай се от тук !“
Раздразненият глас се чуваше от някъде много близо. Момичето прекъсна своето четене и започна да издирва източникът на този глас.
„Точно така, но не само да се оглеждаш и да шаваш, може да си по-пъргава със заминаването си !“
„Кой говори ??“ с голямо объркване запита момичето.
„Аз !“
„Кой си ти ?“
„Що за въпрос ?! Aз съм си аз.“
„От къде се чува гласът ти ?“
„Зад теб.“
Момичето се обърна бавно, единственото нещо, което виждаше беше огромният ствол на дървото върху, което се бе облегнала.
„Не те виждам“ още по-смутено изрече момичето.
„Това върху очите ти, какво е ?“ запита гласът.
„Очила.“
„Тогава имам лоша новина за теб, явно тези очила не работят.“
„Но аз виждам само едно дърво !!“
„А аз пък виждам само един човек.“
При този отговор, момичето отскочи стреснато назад, приземявайки се върху седалището си. Нейният поглед не спираше да циркулира, ту нагоре към короната на дървото, ту надолу към неговата основа.
„Ако продължаваш така, може и да се откачи тази твоя глава“ иронично намекна гласът.
„Всичко това е някаква безвкусна шега !“ ядосано се изправи момичето. С умерени крачки, тя започна да обхожда дървото, търсейки кой си прави такава странна смешка с нея.
„Къде си се скрил ?“ запита тя.
„Никъде не се крия, даже съм си доста на показ.“
След като обиколи няколко пъти дървото, момичето се върна на оригиналното си място, отстъпи няколко крачки назад, погледна дървото и запита:
„Ти ли говориш ?“
Тишината се проточи за повече от няколко секунди, при което момичето реши, че може би е станала жертва на сериозна халюцинация. Запъвайки се към книгата си, същият глас се чу – този път невероятно ясно и за пръв път изключително силно.
„РАЗБИРА СЕ, ЧЕ АЗ ГОВОРЯ !!“ Внезапността и интензитетът на гласът наподобяваха мълния в непосредствена близост. Тази вокална канонада сякаш порази момичето, което се строполи на земята, докато очилата и отхвръкнаха в страни от нея. Лявата ръка държеше сърцето ѝ, докато с другата си ръка тя се опитваше да опипа къде бяха паднали очилата. Сякаш говорейки си сама, момичето изрече със силно осезаемо заекване:

„До...до..бре, ни..ни..що работа. Са..са..мо го..го..во..ворещо дъ..дъ..рво. КОЕТО ОЧЕВИДНО ИМА ПРОБЛЕМ С МАНТАЛИТЕТА !!“ второто изречение бе изречено със завидна красноречивост. Вече с очила върху лицето си, момичето отново се бе вторачила в дървото, но този път с непоколебима увереност.
„Нямаше да има нужда, да проявявам манталитета си, ако беше по-схватлива!“
„Да бъда по-схватлива ?! Колко често се случва, дърво да ти говори, как може някой да се подготви за подобно нещо ?!“
“Проблемът не е в това - кой кога говори, а кой, кога и как слуша !“
“Каквото искаш си плямпай. Говорещи дървета, не са нещо, което се среща всеки ден.“
„Точно обратното ти загатнах, но явно едно дърво трябва да е по-директно с теб. Изглежда несхватливостта и ината са доста добре изваяни твои черти !“
„Няма да питам какъв вид дърво си, защото съдейки по киселият ти манталитет, върху теб сигурно растат лимони.“
„Ако беше внимавала, повече в часовете по Биология, нямаше да се изложиш толкова много.“
„За твое сведение, умишлената подмяна на свойства и отличителни белези в конкретен образ е най-често използваният похват за изразяване на сатира.“
„Ние също използваме същият подход, когато маскираме невежеството.“
„А остроумието ви маска за какво е ?!“
„Не използваме остроумието като маска“
„Радвам се за което, защото ако всички дървета са като теб, в тази гора щяхте да си правите бал с маски – ежедневно, въпреки че нямаше да има много танцуване.“
„Предвидимо развитие на ситуацията. След като останаш без подходящ ответ, започваш да използваш насмешки насочени към физическата репрезентация на съперникът си. Но остави ме да оборя последното ти становище.“ След като завърши това изречение, дървото започна да поклаща короната си, навеждайки я на една страна – плавно връщайки я в начална позиция, след което със същото грациозно движение,  привеждаше клони и листа в обратната посока. Цялото движение бе впечатляващо, защото беше прекрасно изразен контраст между статичност и динамика. Стволът на дървото бе непомръднат, сякаш застинал във времето, а короната продължаваше своето ритмично плаване във въздухът. Лицето на момичето показваше липса на каквато и да е реакция. Палецът на лявата  ръка поддържаше брадичката ѝ, докато показалецът  бавно се плъзгаше, нагоре-надолу, по горната ѝ устна.
„Сега разбирам от къде идва обръщението ‚Танцуваш като дърво‘ !“
„Да, вие хората използвате това като обида, но аз съм си дърво и съм пределно доволен да танцувам като такова. Това ви обръщение е един от многото примери, които показват че вие целите да се харесате на другите, отколкото да изживеете момента за свое собствено удоволствие.  Тази суета ви превръща в негативните същества които сте, а ти си много добър конкретен пример за това.“
„Чашата преля !!! Не, по скоро язовирът преля. Няма повече да стоя и слушам дърво, което е решило да ме поучава и разнищва човешката суета.“ С разярена походка, момичето събра своите принадлежности и се запъти отвъд гората, докато фонът бе огласяван от гръмък и доволен глас.
„Не ми беше приятно да те срещна млада госпожице, надявам се да не се видим никога повече !“ В краят на това изпращане, сърцето на момичето биеше стремоглаво и изведнъж тя отвори очи. Объркването и беше разбираемо, защото тя се озова седнала, все още облегнато до същото дърво с книга почиваща си в нейният скут. Съзнанието ѝ се бореше със себе си, обявявайки преврат на мислите за това кое е реално и кое фантастично. Няколко мига минаха, но тя все така не можеше да възприеме обстановката около себе си. Да, дървото бе там, всичко беше както преди, но тишината бе единствено разсичана от плавният вятър, търсещ място през клоните и листата на дърветата.
„Защо млъкна изведнъж ?! Кажи нещо !!“ Тишината продължаваше да упорства. Чаканият отговор не се появи. За миг през главата на момичето мина мисълта, че е полудяла и е развила склонността да си говори сама на глас. Но след секунда в нея нахлу упойващата спасителна идея, която обясняваше всичко случило се като просто един сън. С окротено сърце, момичето бавно пое навън от гората.
 

2
 

 Слънцето се бе разходило по небосвода няколко пъти, от както момичето бе дошло за пръв път. Пролетта продължаваше да споделя своята магия, превръщайки китната горичка в прелестна картина, добавяща нови багри и цветове, всеки изминал ден.  Отвъд привидното спокойствие кипеше живот във всичките му разнообразни форми и размери. Мелодичната тишина се бе настанила в гората, не обезпокоявана и не предизвикана от какъвто и да е звук или шум, докато не се чу колеблив глас:
„Ехо, има ли някой тук ? Говорещо дърво, ако ме чуваш отговори ми !“ нотката в гласът на момичето беше колеблива, описваща комбинация от молба и императивност. След като думите ѝ се разложиха в празният въздух, единственото нещо което ги съпроводи беше деспотичната царица управляваща малкакта гора – тишината.
„Добре, няма смисъл да си говоря сама на глас.“ Докато тези мисли минаваха през главата ѝ, момичето инстинктивно се запъти към голямото дърво до реката, там където беше изпитала този странен разговор, който все още я държеше в мистериозно напрежение – беше ли се случил наистина, беше ли сънувала или просто беше момента загуба на разсъдък. Тази загадка не оставяше съзнанието ѝ в покой. Отново най-удобната поза за четене се оказа облегналият ѝ гръб върху старата кора на това изпъкващо дърво. С не много усилия вниманието ѝ се прикова към книгата , след което светът на литературата измести реалният такъв в страни от нейното възприятие. В страни от цивилизацията, без нищо което да я разсейва , времето препускаше устремено – напълно не подвластно на какъвто и да е контрол или осъзнаване.


„Да се ненавидят листата ми, защо отново довтаса тук, неприятно момиче ?!“ се чу познатият глас, пропит с негостоприемство.
“Не знам, дали е сън или не, но определено не съм полудяла, знаех си че наистина се случи това, последният път когато бях тук “заговори на глас момичето, докато с ускорено темпо започна да се разхожда из основата на дървото. “Но все пак е странно, защо чувам гласът само в определени моменти?! Как мога да отсея причината за това непостоянство ?! Цялата тази некохерента ситуация е доста заплетена, но съм убедена че трябва да има някакво рационално обяснение. Може би в гората има наслагване на цветен прашен, разпръснат както от дървета, така и от цвета, при всяко мое застояване сатурацията на този прашец може да предизвиква тази остра реакция изявена в чуването на глас, който за момента трябва да се съглася, че е на това дърво с манталитет на пенсионер, който е в дълбоката криза на третата възраст,  дни преди да вземе заветната пенсия. Цветният прашец е много не задоволително обяснение, дали не е самата обстановка, която предразполага съзнанието ми да създаде алтернативен персонаж с антагонистични черти, нужен за изясняването на дадени проблеми?! Не, не може да е това, защото тук е единственото място, където се наблюдава този феномен.“ Момичето продължаваше със своите разсъждения на глас, мислите ѝ се изливаха наяве благодарение на тънкият ѝ глас.
„Не съм изненадан, че можеш да достигнеш ново ниво на досада с това свое неспирно дърдорене!! Имам чудесна идея, защо не се паркираш при някой друг колега долу по крайречието ??“
Момичето продължаваше с нейният патрул в много тесен периметър. Няколко секунди след предложението на гласът, тя сякаш със закъснение успя да обработи информацията, след което се замисли и изрече:
„Колега ?! Така ли вие дърветата се обръщате едно към друго, с колега ??“ Краят на наблюдението ѝ бе последван с искрен и звънък кикот.
“Хили се на воля, но аз и всички мои побратими сме част от ДОРВО.“
„Това какво е ? Шпионска агенция за дървета със седалище в Русия ??“
„Какви безобразно предположение. ДОРВО е съкратено от Доброволна Организация Рециклиране Въглероден Оксид“
„Но това което рециклирате е Въглероден Диксид, от което следва че истинската абревиатура трябва да е ДОРВД.“
„Техническият аспект и коректната интерпретация на организационната абревиатура, са напълно ясни на всички членове, но поради естетически и други причини се използва ДОРВО. Мога само да те съжалявам, след като оставам с впечатлението, че си момиче без усет към естетиката !“
„Колкото и да ми е неприятно, май ще трябва частично да се съглася с теб за липсата ми на естетика, все пак виж, как пак и пак се връщам при това ‚На светлинни години от естетичността‘ дърво, което си ти.“
„Браво, осъзнаването е първата крачка. Втората такава е да се разкараш от тук, така с един лешник сваляш две катерички – Моето спокойствие и абсолютно несигурното осъзнаване на това що е естетика от твоят страна.“
„За твое щастие, или по-скоро надявам се нещастие, естетиката е много далеч в листата ми с приоритети, така че смятам да се прежаля и да постоя още“ с доста осезаема злорада и ехидна усмивка изрече момичето. Когато дървото чу това, стволът и короната му се разклатиха в силен бърз спазъм, наподобяващ човек в чиито гръбнак преминава електричество с високо напрежение.

След обичайното прехвърчане на искри, между внушителното дърво и младото момиче, изглеждаше че спокойствието в гората можеше да сподели своето присъствие, но това присъствие нямаше как да бъде нещо повече от мимолетно. Отново облегнала се върху стволът на дървото, момичето беше готова да си почине от поредният рунд горещи емоции, но троснатото дърво не беше готово да хвърли кърпата и да покани тишината.
„Дори когато мълчиш, негативната ти енергия засенчва сиянието на слънцето, което възпрепяства фотосинтезата ми.“
„Няма място за притеснение. Като гледам доста добре си се справил до сега с разлистването. Така че ако моята негативна енергия засенчи слънцето за кратък период ще го преживееш, освен ако не си слънцехолик ?“
“Имам бегла представа от къде може да ти хрумне подобен епитет, но също трябва да имаш на предвид, че аз не идвам да ти наливам вода в уискито, с което надявам се, не прекаляваш толкова често колкото си мисля. “
“Ах, драги ми не-другарю по ироничната воля на неволята. Не ми сипваш вода в уискито, не само защото не можеш да се движиш, но също така поради простата причина, че гърлото ми не може да понася подобна течност. Каква картинка сме само, набеден слънцехолик и загатната алкохоличка, дваминца за чудо и приказ !!“
„Такава, в която не съм предявявал желание да участвам.“
С празен поглед нависоко, момичето пренебрегна последните думи на дървото, след което се потопи дълбоко в мислите си, успявайки да се отдели от реалността за няколко мига.
„От сега нататък ще те наричам Понеделничко“ със силно уловима нотка на ‚Еврика“, гласът на момичето разтури тишината.
„О свещенна кора, какво трябва да означава тази грешка на езика ?“
„Искаш да кажеш, че не ти допада ?! Смятам, че ти подхожда като костюм шит по мярка. Понеделник е нарицателно за дъното на щастието, където то е почти несъществуващо, което е случаят при теб – постоянно заядлив и намусен. Умалителната форма, придава весел контраст спрямо размера ти, така че не се фокусираме върху трагедията която си ти, а придаваме стилна извивка с привкус на комедия. ‚Понеделничко‘ е синхроничният баланс между трагедия и комедия, тъкмо по мярка за теб“
„Кълна се в корените си, че до преди да се появиш си бях чисто и просто Петъчко.“
„Ахаа !! Дори и в отговора си използва умалително, което означава, че не го отричаш. Имах усещането, че не си чак толкова коравосърдечен пън, на каквото се правиш - Понеделничко!“

За стотна, в периферното зрение на момичето се мярна странна гледка. Изглеждаше сякаш зелените листа, придобиха едва доловим розов оттенък, който се скри толкова внезапно, за колкото и се бе показал. „Говорещо дърво е налудничаво и все още ми е трудно да го приема, но изчервяващо се дърво е твърде прекалено“ си мислеше момичето, докато главата и започна да се клати на ляво, на дясно, сякаш искаща да изтръгне поредната абсурдна мисъл.
„Понеделничко, любопитно ми е да узная на колко години си ?“
„Понятието за времето при нас не съществува. Ние сме тук и сега, изживяващи сегашният момент, нито миг по-рано, нито миг по-късно. Представите бъдеще и минало са непонятни за нас. Но съм чувал, че вие хората имате доста специален метод за разгадаването на каква възраст е едно дърво. Така че можеш да ме разрежеш и да преброиш от колко кръгове е изграден стволът ми, така ще разбереш каква е моята възраст, разбира се само и единствено ако любопитството ти е толкова голямо.“
„Колко си сардоничен, Понеделничко. Този метод, никога не е прилаган на живи дървета, само за да се открие тяхната възраст. С такова становище заклеймяваш хората, като безчувствени чудовища.“
„Нима не сте чудовища ?! Изсичайки безброй гори, унищожавайки цели еко-системи, с единствената цел да задоволите вашите егоистично колективни нужди.“
„Критичен песимист, както винаги. Не всички хора са такива, по нашата земя има огромен брой хора, които се стремят да запазят гори и еко-системи, дори се ангажират с постоянното засаждане на различни дървета, на различни места.“
„Сладководна капка в океанът, не може да повлия на това колко солен е той. Изключенията не са мярката за конкретен критерии.“
„Силно изразена предубеденост се е развила в теб Понеделничко, което надявам се означава, че ненавистта ти към мен, не се дължи изцяло на това коя съм аз, а по-скоро на това какво съм аз.“
„Ненавистта ми към хората е безспорна, но твоят характер е като масло в огън, определно спомага за пламъкът на презрението.“
„Аххх, какви остри думи, нищо чудно че Граф Дракула има слабост към остри колове промушващи сърцето. Ти си един истински ловец на хора и вампири, служещ си с еднакви по острота клони и думи.“
„Това означава ли, че смяташ скоро да ме лишиш от своето присъствие ?!“ Обнадеждено запита дървото.
„Наистина си прав, точно това смятам да направя“ отговори момичето докато събираше своите принадлежености готова да поеме в посоката от която бе дошла по-рано. Разделила себе си и дървото с няколко крачки, момичето се обърна, повдигна няколко пъти веждите си в синхрон и изрече:
„Значи, утре по същото време ?“
„Нееее !!“ Изстена дървото.
Момичето вече се бе отдалечило доста от реката, но без да се обръща с премерeн вик адресира дървото.
„Между другото, просто така информативно, казвам се Елеонор.“
„Елеонор“ замисли се дървото. Чутото име му бе повече от познато, въпреки привидната  безкрайност от когато го бе чул за последен път.
 

3
 

 Следващата среща между дървото установило се до речният бряг и момичето наричащо се Елеонор, се случи непосредствено след тяхната последна беседа. Елеонор крачеше с лек отскок в своите стъпки.
„Добър ден, Понделничко“ екзалтирано поздрави момичето.
Ответният поздрав така и не се чу, но Елеонор не беше обезкуражена, тъй като вече бе напълно наясно с характера на нейният неотстъпчив горски другар. Началото на всяка беседа между двамата винаги започваше с вече превърналото се в малък ритуал зачитане на момичето, докато нейният гръб използваше огромният ствол на дървото за упора. Тази поредна среща, не направи изключение. Няколко минути след като бе потънала в своята книга, гласът който не можеше да бъде сбъркан с друг, загатна за своето присъствие.
„Какво е това което държиш в ръцете си ?“ попита той.
„Книга“ отвърна момичето.
„Книга ?! Убийца, чудовище, демон, дявол“ забушува дървото.
„На какво се държи тази мелодрама, Понеделничко ?“ леко изплашена запита Елеонор.
На свой ред дървото отвърна с въпрос.
„От какво се правят книгите ?“
„Хартия“ отговори тя.
„От какво се прави хартията ?“
„От дървета.“ Беше вторият ѝ отговор.
„И какво излиза, използваш умъртвената плът на моите погубени братя, за да задоволиш нуждата си от развлечение при борбата ти със скуката !!!“
„Книгата, която ползвам е електронна“ равнодушно отвърна Елеонор, но в ответът ѝ се открояваше осезаема нотка на триумф.
„Електронна книга казваш ? Какъв е основният метод за добиване на електричество  - горене на въглища. Какво са въглищата – фосилни останки на погубени дървета. Което означава, че ти все още си чудовище !!!“
„Когато хората починат, те биват заравяни. Там, долу под земята, под влияние на бактерии и микроорганизми, останките им биват разлагани на разнообразни биологични частици и хумус, които се просмукват в почвата, създаващи храна за всякакви видове растения, включвайки дървета също. Така че не само ти, но и много други дървета се храните от останките на хора, което следвайки твоята непоколебима логика те прави също толкова чудовище, колкото твърдиш че съм и аз. Затова, нека като две разумни чудовища да сменим тази непривидна, за такъв слънчев и хубав ден, дискусия.“
„Май си останала с впечатлението че знаеш всичко ?!“
„О, ни най-малко, но съм наясно, че понякога знам точно толкова колкото трябва, за да те оборя, което винаги ме развеселява“ с откровена усмивка отвърна Елеонор.
„Понеделничко, кажи ми кое е най-смешното нещо, което ти се е случвало наскоро ?“ запита момичето, докато затваряше своята книга, изправяйки се, за да може да обърне лицето си към своят свадлив събеседник.“
Въпросът се оказа твърде неочакван, защото мълчанието на дървото се проточи повече от няколко секунди. За момент клоните и листата му се разлюляха слабо, дори без наличието на какъвто и да е вятър. Малък лешник се търкулна от клон, който бе разположен ниско в короната на дървото. Твърдата черупка се стовари върху главата на момичето със кух и силен звук, при което тя нададе краткотраен вопъл, примесен с лека болка и голяма доза изненада. Лицето на Елеонор се изкриви в неестествена гримаса, породена от внезапността на случилото се.
„Хохохохо“ прозвуча гласът на дървото, наподобявайки детски смях излизащ от остата на възрастен човек. „Това беше доста забавно, хохохо“ продължи дървото със своят чистосърдечен смях.
„Радвам се, че се забавляваш“ каза момичето с присвити устни, изразяващи лек прилив на ярост, докато с премерено движение засили своят крак към стволът на дървото, където нанесе силен ритник. Моментът в който кракът ѝ срещна целта си, момичето изпищя от болка, държейки с ръце стъпалото на кракът с който бе нанесен ударът. Болката не беше силна, но се оказа с голяма продължителност, така момичето се оказа подскачайки върху здравият си крак на едно място, докато „раненото“ стъпало беше все още в ръцете ѝ. Цялата картина бе завършена от ниският тон пригласящ „Ау, Ау,Ау.“
„Хохохохохохо“ не се сдържа дървото и отпусна цялата мощ на своят смях.
Ритникът търсещ възмездие, но в по-голяма степен бурното веселие на дървото, бяха причините мъничък жълъд да се търкулне от хралупа, разположена в средата на короната. Върпреки незначителнитие си размери и невероятният шанс за попадение, малката ядка се приземи директно върху главата на подскачащото на един крак момиче. Ритмичното „Ау,Ау,АУ“ бе прекъснато от силно „ООХХ“. Инстикнтивно, Елеонор понечи да разтрие главата си, там където жълъдът я бе уцелил, но едната и ръка все още държеше наболяващото стъпало. За секунда момичето заприлича на невръстна балерина опознаваща своите артистични способности – скачайки на един крак, държейки едното си стъпало вдигнато до корема, а другата ѝ ръка енергично разтриваше новото поражение от поредният горски снаряд. Напълно осъзнавайки, че професията на една балерина не е по силите ѝ, Елеонор , далеч от грациозно, се стовари на земята, лежейки по гръб с умерено разкрачени крака и широко разперени ръце.
„Хохохо, каквото сам си направи човек и цяла гора не може да му го направи, хохохо“ продължаваше неспирното веселие в гласът на дървото.

Бузите на момичето бяха поруменели, не толкова от първоначалната шега която дървото си бе направило с нея, но по скоро от това че тя успя сама да се превърне в комедийна сензация за едно дърво. Болка, раздразнение и срам внезапно се претопиха, изечзвайки толкова внезапно, колкото се бяхя появили. Причината беше една, момичето за пръв път чу искреният смях на голямото дърво до реката. Смехът бе пропит с мелодичност и искреност, което го правеше неописуемо заразителен. Така Елеонор се озова смеейки се заедно с дървото, нейният кикот беше нарастващ, защото сега тя не се смееше само заради неустоимият смях на дървото, но също и на своята пресилена реакция спрямо неговата шега. Така момиче и дърво, споделиха своята компания в бурен и искрен смях, разкривайки простата тайна на това, колко е лесно да си щастлив, независимо колко мимолетен е този момент, защото дори и стотна от секундата щастие – напълно изживяно – е безкрайност само по себе си.
„Е Понеделничко, изглежда днес ще се разделим и двамата в добро настроение“ изрече момичето преди да се запъти отвъд гората.
Дървото на своя ръка запази мълчание, защото не желаеше да признае, това което бе осезаемо, а именно че е прекарал весело време в компанията на това досадно и постоянно прииждащо момиче.
„Ядосан, щастлив, запитващ, мълчащ – оставаш си мистерия, Понеделничко, а аз обожавам загадките, дори били те характерът на едно дърво. До утре.“
Елеонор си бе вече тръгнала, а дървото край реката започна да осъзнава паралелите между момичето, което го посещава и споменът, който го осени, когато за пръв път чу нейното име. Приликата ставаше все по-очевадно с всеки изминал ден, но все пак всичко си оставаше догадка от негова страна, само времето можеше да покаже дали носталгично пропитото му предположение е вярно или е съвкупност от подвеждащи факти.
 

4

 Идният ден се развиваше без типичната среща между момиче и дърво. Нейната липса, бе това което дървото бленуваше всеки път, от както тази нова ‚напаст‘ го сполетя, в частност връщането на постоянната тишина и спокойствие в неговото ежедневие. Получил своето желание, оставен сам и на мира, дървото край реката усещаше, някаква нова липса, която бе като това малко трънче, което с просто око не може да бъде съзряно, но при всяко движение – крещи със своето присъствие. Елеонор се бе превърнала в това трънче, нейното присъствие хвърляше дървото извън баланс, губейки всяка възможност за отдих и тишина, но сега нейната липса, въпреки че бе пренебрежима, съставяше хаос в пълното спокойствие, бленувано от дървото. Насъщният парадокс изпълваше дървото с раздразнение, но в същото време и с очакване.
Вече бяха изминали няколко от дни от последната им среща. До дъното на своите листа, дървото бе пропито с опасения, че нещо може да се е случило с момичето, което го посещава редовно. Подобни мисли го тормозиха, те означаваха, че е започнал да се безпокои за момичето, което не бе изявена черта в неговото същество, а промяната бе наред с най-страшните неща, които могат да се случат на едно дърво.

„Ехо, Понеделничко тук съм, най-накрая“ с леко пресипнал глас от далеч, момичето оповести своето присъствие в гората. Приближавайки се достатъчно, за да бъде забелязана от дървото, Елеонор изглеждаше по-странно от обичайно. Голямо впечатление правеше косата ѝ, изглеждаща като поле на революция. В ръце, Елеонор държеше ниска пейка с основа която позволява само един човек да стои върху тази миниатюрна индивидуална пейчица, която някои дори биха нарекли – портативно-компактно стъпало. През рамото на момичето бе усукано солидно въже. Веднага след като съзря малката пейка и въжето, дървото край реката с шокиран вик изрече:
„НЕ, даже не си го и помисляй !!“
„За какво говориш, Понеделничко ?“ запита момичето, докато приближаваше.
„Говоря за това, което си си наумила да правиш, използвайки тези предмети.“
Момичето погледна надолу в ръцете си към пейката, след което завъртя погледа си настрани към въжето.
„Ааа, за това ли говориш, няма да е никакъв проблем, даже смятам, че така ще е по-добре и за двама ни“ усмихна се момичето.
Дървото отново изрече с висок и непоклебим глас:
„Напълно ти забранявам, да го правиш!!!“
„Виж го ти, генерала, как раздава заповеди“ вече почти стигнала до дървото се усмихна момичето.
Без да обръща каквото и да е внимание на сериозният тон, който дървото използва, Елеонор се захвана с това което си бе наумила. Малката пейка бе поставена в страни с явната цел да бъде използвана в последствие. С рязко движение,  момичето успя да преметне въжето, около много здрав клон, който не беше на много високо. След като го направи, дървото се затресе, все едно имаше земетресение, което бе засегнало само това единствено дърво.
„Умолявам те, не го прави, твърде си млада за това“ тонът вече не беше императивен, а загатваше искрена молба.
„Точно, за това го правя, защото съм млада, а детето в мен има нужда да полети“ отново се усмихна момичето.
„Ако имаш някакви проблеми, сподели ги, нека ги обсъдим, мога да ти помогна, защо си решила да го направиш ?“
„Проблеми ? Не мисля, че имам някакви сериозни проблеми, бях малко болна последните дни, но иначе нищо особено, а причината поради която го правя е това че кората ти е до смърт неудобна, та за това реших да го измисля по този начин.“
„Каква незначителна причина да прекратиш живота си“ с хлипащ глас изрече дървото.
Момичето вече бе прехвърлила второто въже около същият клон и привършваше бързата конструкция на малка люлка.
„Да прекратя живота си ?! За какво по таласъмите говориш ?!“ запита момичето с намусено лице.
„Като видях въжето и тази малка пейка, помислих, че се готвиш да правиш бесилка“ гузно призна дървото. След този си коментар и двамата запазиха мълчание. Тишината, бе толкова осезаема, че можеше да бъде усетена с дланите на човек, като нещо привидно за физическият свят на досегът. Неловкостта на тишината, беше засилена от неутралната песен на няколко щурчета, които нямаха понятие от наелектризираната атмосфера. Няколкото мига, за дървото бяха безкрайност, а за момичето неистово усилие да сдържи експлозията от смях, която се затъркули нагоре по нейното гърло. Качвайки се на новата си люлка, Елеонор се отласна няколко пъти, набра скорост, с едната си ръка хвана за въжето а с другата, започна да се държи за гърлото имитирайки душащ се човек.
„Кислород....ааааахххх....въъздууххх..ааааа...“ изричаше с хрипане, докато изпълняваше своето представление на душащ се човек яхнал люлка. Краят на представлението бе, нейното отпускане върху страничната част на въжето, затваряйки очи, отпускай се напълно, докато люлката бавно забавяше своят ход. Дървото, продължаваше да бъде мълчаливо, наблюдавайки сатиричната траги-комедия в негова чест или по-скоро в ущърб на неговата такава. Изведнъж момичето отскочи от едвам движещата се люлка, приземи се грациозно на крака и разпери своите ръце във въздуха, извиквайки:
„Тя е жива !!!!!“ след което смехът рукна от цялото и същество.
Осъзнавайки, че оправдания и обяснения не са нужни, дървото загърби своята ранена гордост и се присъедини към парадът на веселеито, което в основата си бе негово дело.
„Трябва да отбележа, че косата ти оприличава събор на анархисти.“
„Много смело говориш за прически по време на пролет ? Есента и зимата, когато си плешив, темата „стил коса“ на дневен ред ли е ?
„Половин година с чудна прическа и шест месеца стилно гологлав, са обстоятелства които са отвъд моят контрол. Но мога да те уверя, че дори през периодът с разкошната прическа си има своите недостатъци.“
„Какви ще да са тези недостатъци – въздишките на дамските дървета, които не могат да споделят твоята компания, поради очевидната причина – занижена подвижност ?“ засмя се момичето.
„Романтичните наклоности и всички спохождащи ги усложнения, са присъщи на вас хората, аз говоря за нещо по-сериозно.“
„Какво може да бъде по-сериозно от това ?“ силно зачудено попита Елеонор.
„По време на тази половин година, когато природата ме дарява с това прекрасно покритие от листа ......“ „Ух колко суетно дърво“ засмя се момичето докато прекъсна дървото „... кхъ, кхъ“ продължи дървото все едно не беше изобщо прекъсвано „когато гордата ми корона от листа е своят разцвет, аз се превръщам в лятна резиденция по неволя. Различни видове птички свиват гнезда по върховете на моите клони, всякакви други животинки си позволяват престои върху мен вариращ от дни то цял сезон. Но най-голям проблем са катериците. Пролет и лято, за тях съм като частна вила, а есен и зима се превъщам в склад  за ядки и плодове. От къде мислиш, дойде заветният лешник, който порази скалпът ти ? Хохохохо, колко забавно беше, само като се сетя, хохохохо.“
„Да, целогонидшно се занимаваш с невероятно сериозни проблеми. Горкото дърво, трябва да започнеш да ги таксуваш“ изрече Елеонор докато галеше кората на дървото, целейки саркастично да изрази своето съпричастие. Докато ръката ѝ се движеше нагоре-надолу, малка трескичка се заби в дланите ѝ.
„Ааааах“ изпищя момичето. „Човек дори съчувствието си не може да сподели с теб, без да се нарани.“
„Може би не си била искрена“ прозорливо отвърна дървото. „Явно бе добра идеята ти да конструираш тази беси...., имам предвид люлка, да люлка.“
„Ех, пълен си с потенциал, Понеделничко.“
„Не само потенциал, не забравяй, че съм зареден до дупка с лешници, жълъди и всякакви други плодове и ядки“ при което момиче и дърво едногласно споделиха своят смях.

Въпреки че не бяха прекарали толкова много време заедно, при поредната им раздяла, дървото край реката започна да усеща неспокойствие и нетърпение, които бяха явната причина, дори и за него, че срещите с Елеонор не бяха вече това истинско мъчение, както в началото. Очакванията сами по себе си са вълнуващи приключения, завършващи с екзалтирани въодушевления – споходени от огледалният образ на покриващи се очаквания и реалност, или разочарованието от катастрофата, която е дисонансът между тези очаквания и същността. Независимо от двата изхода, дървото беше наясно, че това ново усещане загатва за промяна, а промяната бе проклятието от което всички дървета потреперват, само и единствено при самата мисъл за него. Така дори и с възможността за благоприятно развитие, изходът винаги клонеше към минорната тоналност.

5

 Поредната среща състояла се между дървото край реката и момичето, бе по-различна от предходните такива. Присъщата бодрост и ентусиазъм, характерни за всяко пристигане не момичето, този път бяха напълно заличени. Нейните крачки описваха, пределно усилие, загатващо очевадна липса на енергия и отпадналост.
„Не изглеждаш добре“ Отбеляза дървото.
„По същият начин и се чувствам“ бе провлаченият отговор на Елеонор, докато с трудности положи тялото си върху, малката люлка изградена от нея.
„Разкажи ми някоя история, Понделничко“ с тон съдържащ нотка на молба пророни момичето. Запазвайки баланс върху люлката ѝ се стори непостижимо деяние, за това без да каже нищо повече тя легна в основата на дървото, полагайки главата си върху един от изпъкналите корени, чакайки историята, която бе пожелала.
Дървото оставяйки смутено, от измъченият вид на момичето, както и от рязката промяна в отношение и държанието ѝ, реши да не създава допълнителни трудности и започна да се рови из съзнанието си с единствената цел, а именно да намери подходяща история.

“Много отдавна, имало едно младо дърво, което било тъкмо разчупило пелерината на почвата, показвайки себе си пред широкият свят за пръв път. Там в светът над почвата, всеки звук и всяка светлинка, били причина за възхита, всяко насекомо и птица опиянявали сетивата му, всеки полъх на вятърът носел нови и разнообразни миризми, всичко било ново,нечуто и невиждано. С времето младото дръвче започнало да расте. Всеки сантиметър височина, разкривал нова перспектива на вече познатите неща, караща ги да изглеждат като напълно нови и непознати. Постоянната промяна, била храната на младостта – която е винаги гладна с любопитство. Времето минавало, разкривайки своите тайни, посредством промяната, която спохождала младото дърво. Първите негови приятели били цветята, не много високи, но за сметка на това с прелестни одежди и вълшебни аромати. Неспирният бяг на сезоните, отдалечил младото дърво от неговите първи другари, сега то вече било високо колкото големи храсти. Тези храсти се оказали новите приятели на дръвчето. Въпреки че бурността и любопитството все още били силни в него, дръвчето започнало да осъзнава, че промяната не е само хубава или лоша. С напредването на годините, поредните приятели – храстите, били изгубени, тъй като вече се намирали в полите на все още растящото дърво. Тъгата по тях била мимолетна, защото сега дръвчето вече било в компанията на своите побратими. „Нещо изгубено, е нещо спечелено“ било мотото, което дървото приписало на промяната. Сезони и години, гонейки едни други, били довели вече порасналото дърво, у дома – там между другите дървета, където разговор и мълчание били еднакво приятни. Незнайно дали съдбата била решила да си направи шега или промяната не бе готова със своите уроци, вече порасналото дърво продължило да расте с неимоверни темпове, задминавайки и най-високите си приятели и другари, всеки сантиметър разлика бил заглъхващото ехо на неговата самота, която го карала да чувства постоянно терзание. В съзнанието му изникнал спомен за другите изгубени приятели – цветя и храсти, наред с най-близките му такива, но вече безвъзвратно заличени – другите дървета. Растежът на дървото бил фантастичен и огромен. Краят на пакостта, която си били скроили съдбата и промяната, се съзирала във върхът на дървото опиращо в тавана на небето. Там горе, където неговият плач напоен с тъга и вик отровен с ярост, отеквали в нищетата. На предела на силите си, без сила и воля да продължи съществуването си, дървото чуло шепот, прерастващ в овации и поздрави. Няколко погледа около него, разкрили неописуемо чудо: луната, слънцето и безброй звезди приветствали своят нов познайник. Тези титани отвъд небето, знаели безкрай приказки, отвъд най-съкровеното въображение. „Нещо изгубено, е нещо спечелено“ повторило си колосалното дърво, докато с ентусиазъм слушало безспирните истории на луна, звезди и слънце.“

След като обърна погледът си към Елеонор, дървото край реката съзря спокойният ѝ сън. Денят бе съпътстван с умерено подухване на вятъра, но там близо до реката, въздухът бе по-прохладен. Бавно и безшумно, дървото заклати короната си, посипвайки момичето с одеяло от зелени листа.
Няколко часа дълбок сън за момичето, оприличаваха секундите разхождащи се по циферблат на часовник за дървото край реката. Елеонор се събуди с огромна енергия, изскачайки като ужилена от оса. Енергичното събуждане на момичето беше като експлозия, запращаща постелята от зелени листа във всяка възможна посока.
„ПОНЕДЕЛНИЧКО, няма да повярваш колко добре се чувствам. А какъв чудесен сън сънувах. В него имаше едно дърво, което беше малко и имаше много приятели, но после порасна и ги изгуби, и продължаваше да расте, и расте, и расте, та стигна до върха на небето, и беше тъжно, но после се сприятели с звездите и слънцето, и те му разказваха истории, и то най-накрая беше щастливо“ изстреля момичето на един път, борейки се за въздух, който беше неналичен от прекалената и възбуда приличаща на малко дете прекалило с мечтаната захар.
Когато дробовете ѝ имаха нужното количество кислород, момичето осъзна, че около нея има необичайно голямо количество листа.
„Хмм ? Понеделничко, знаеш че още не е Есен, защо си ги пенсионирал тези листа ?“
„През мен премина, рояк пчели, които бяха наситени с разнообразен прашец, та заради тях кихнах.“
„Аха, дърветата кихат ?“ съмнително изгледа момичето.
„Ами, те и не говореха – според теб, но виж се сега, с кого разговаряш ?“
„Когато си прав, си прав, въпреки че винаги си прав, защото не можеш да легнеш“ засмя се момичето.
„Без съмнение, вече си по-добре.“
„По-добре ?! Усещам страхотен прилив на енергия, толкова че мога да се покатеря до върхът ти за секунди!!!“
„Какво да направиш ?“ порицателно запита дървото.
„Да обиколя гората за няколко секунди, да това имах на предвид – да обиколя гората за секунди!!“ бързо отговори момичето, осъзнавайки присъствието на някаква невидима граница, която последното ѝ становище бе прекосило.
„Няма да е лоша идея, ако го направиш и се запътиш у вас.“
„Така и ще стане, Понеделничко.“ Каза Елеонор, докато се запъти да обходи гората, след което щеше да поеме по пътят водещ към домът ѝ.
„Внимавай да не се спънеш в бурените“ едвам доловимо изрече дървото, към момичето, което бе стигнало краят на гората.
„Какво каза, Понеделничко ?“ Извика момичето, обръщайки се да чуе отговорът на дървото, но продължавайки да върви напред, препъвайки се от същите тези бурени, за които я бе предопредило дървото.
„Нищо не казах, просто кихнах“ провикна се този път дървото.
„Тогава на здраве или на хлорофил“ извика Елеонор.
 

6
 

Вървейки по обичайният си маршрут до дървото край реката, Елеонор бе изненадана от внезапно разразилата се буря. Познатият ритмичен полъх на вятърът се бе превърнал в чудовищно течение от разярен въздух. Бидейки по средата на сяот път, момичето се зачуди дали няма да е по-добрa идея, да се запъти обратно у дома и да отложи поредната среща с нейният нов приятел по неволя. Докато тези мисли ангажираха съзнанието ѝ, натежалото със сиви облаци небе, се озари с чутовна ярка светлина, която за миг напълно заслепи Елеонор. Непосредствено след гигантската светкавица последва очакваният гръм. Силата на неговата поява, разтърси цялата земя, а звукът остро преряза слухът на момичето. Само стотна от секундата, бе моментът на объркване и дезориентация, след него последва чувството на зла поличба, която бе като горчив вкус в устата, който не може да бъде премахнат. Несъзнателно, момичето забърза своята крачка към крайната си цел.

Достигайки познатото място до реката, пред Елеонор се разкри гледка, която бе кошмар изтъкан с нишките на реалността. Дървото край реката, бе обхванато в оранжево-червен, пируващо-съскащ огън, който бе подсилван от неспирният порив на чудовищният вятър. Двете въжета на импровизираната ѝ люлка, бяха облени в пламъци, приличащи на два огнени езика.Бе пределно ясно, че чудовищната гръмотевица бе стоварила цялата си мощ върху приятелят на Елеонор. Нямаше никакво време за вайкане и чудене. Тялото на момичето се движеше непонятно на нейната воля. С тичащи крачки, тя се оказа до реката. Шепите ѝ бяха допрени една до друга, все едно готова да измие своето лице. Малкият обем на нейните сдвоени шепи, започна да загребва речната вода, плискаща я върху горящото дърво.

„Махай се от тук, веднага. Твърде опасно е за момиче, като теб“ с привидно спокоен глас в който звучеше пропукване, породено от тревога и неспокойствие – което не бе свързано с неговата собствена сигурнсот, а с тази на момичето.

Елеонор не обърна никакво внимание на това, което и бе казано и продължи с още по-бързи движения, да гаси одеждите от огън върху нейният приятел. Около минутa ѝ бе необходима да осъзнае  че със сегашните си действия няма да постигне нищо, така без какпка мисъл момичето се засили и скочи в реката.
„Чакай !!“ с вече пропукал се глас изкрещя дървото. „Можеш ли да плуваш ?“
В своята спешност, Елеонор бе пропуснала простият факт, че не може да плува, но това нямаше значение, след като животът на нейният приятел бе върху карта, която очевидно беше губеща.
С неистово усърдие и стремеж, момичето започна да пръска, колкото се може повече вода, върху пламналото дърво, използвайки хаотичните движения на ръцете и краката си. Промяната в количеството вода, което бе изпръсквано се промени драстично, но все още, резултатът от нейните усилия, бе като миражът за студен кладенец в сухата пустиня. Неспирните струи вода и несъзнателната мощ на нейната воля, изцедиха последните капки сила, тъящи се в нейните мускули. Сърцето и умът, крещяха „ОЩЕ,ОЩЕ!!“, но тялото бе достигнало своят предел, засрамено от своята неспособност, отказващо подчинение на нейната воля. Уморените крайници се отпуснаха и чак сега Елеонор осъзна, че самата тя се намира в ситуация, равна по опасност с тази на горящото дърво. За миг, момичето се запита как се е озовала тук. Липсата на каквато и да е сила в нейните крайници, предотврати картината – типична за всеки удавник: викове, спазмични движения, отчаяна борба за въздух. Очите на Елеонор се затвориха, не поради причината, че тя бе приела своята смърт като свършен факт, но защото не искаше в последните си секунди върху очите ѝ да бъде гравиран образът на нейният приятел, бавно и мъчително губещ своят живот, под тягостната прегръдка на върлуващият огън. Тялото на момичето бавно се спусна в студената вода, за да срещне своята съдба. Но пътят към дъното на реката се оказа кратко пътешествие, тъй като нейните пети докоснаха пясъчният свод преждевременно, оставяйки чистото ѝ лице над нивото на водата.

Необичайната буря, реши да прекрати своята екстравагантност, състояща се от само вятър и светкавици (придружавани от гръмотевици). Очакваният дъжд плисна като из ведро. Елеонор все още беше в реката, неподвижна и изтощена. Върху лицето ѝ се стекоха дъждовни капки, които прикриха сълзите, стекли се по бузите ѝ. Плачът, започнал от тъгата по безнадеждната ситуация, се превърна в плач на облекчение и неистова радост. Последните пламъци със синьо-лилави отенъци, вече избледняваха. Там където бе вилнял огънят, бяха останали тъмни петна от изгорена дървесина. Въпреки огромните поражения, дървото край реката, не бе загубило своята величественост и все още си оставаше впечатляваща картина. Краткотрайната миризма на сгур, бе моментално заличена от всеобщо харесваното ухание на земя напоена с дъждовна вода.

Всичко бе свършило, така както бе започнало – изненадващо и внезапно. За момичето и дървото инцидентът бе няколко мига разтегнати в безкрайността, няколко мига разкриващи истинската стойност на една връзка лишена от логично обяснение, но белязана с осезаема и неспомената емоция, надхвърляща царството на егоистичността. Елеонор бавно излезе от реката, крачките и натежали от попилата по дрехите вода. Дясната ѝ ръка се допря до част от обгорената кора на дървото, докато лявата ръка се спря върху нейното сърце. Очите и бяха затворени, докато лицето разкриваше лек сподавен плач.

„Много се изплаших, Понеделничко.“ През нежното ридаене изрече тя. „Никога преди, не съм изпитвала толкова силен страх и тревога !“

Дървото запази своето мълчание. Болката от върлуващият огън, не можеше да се мери с изненадата, която това момиче му бе предоставила. Жертвоготовността, без капка предразсъдък и колебание, проявата на толкова голям кураж, който изглеждаше не може да бъде присъщ на толкова крехко същество. Тези и редица други мисли препускаха в съзнанието на дървото край реката. Единственото, което то успя да изрече бе:

„Върви си сега и ела утре по същото време“ красноречието с което бе изречено това, не остави никаква мисъл за оспорване или дискутиране. Така без да допълни нищо, момичето тръгна с уморена крачка по пътят към дома, който този път щеше ба бъде по дълъг от обичайното.

7

Идният ден не бе оставил никакви следи от вилнялото бедствие. Птиците отново бяха свободни да споделят своите песни, животни и растения бяха ангажирани с нормалната си рутина. Момичето бе спазило заръката от вчерашният ден и сега стоеше безмълвна пред дървото край реката. Тишината бе разкъсана от умереният глас на дървото.

„Елеонр, това беше името на една жена, която съдбата случайно доведе тук, на същото това място. Когато чух твоето име нещо ме озари, но не бях сигурен какво е. След вчера, вече съм убеден, че тази Елеонор, която познавах и ти сте по някакъв начин свързани.“
„Пра-пра баба ми се е казвала, като мен“ вметна момичето.
Дървото продължи със своят монолог, не взимайки на предвид коментарът на момичето.
„Много отдавна си мислех, че разговорът между човек и дърво е присъща черта на природата, нещо което е даденост. С времето осъзнах, че само определени хора могат да чуват и разговарят с дървета, същото се отнася и в обратната посока, не всяко дърво може да говори и бъде чуто от хора. Единственият човек, до преди твоята поява бе Елеонор. Човек споделящ множество черти с теб, дори смея да твърдя, че по държание и манталитет, двете изглеждате като идентично копие. Беше минало много време от както контактувах с Елеонор, двамата опознахме един друг доста добре. По същото време, огромна компания бе решила да строи увеселителен парк, тук където се намира нашата малка гора. Един ден без никакво предупреждение, множество хора с брадви и огромни триони нахлуха, като чума не отвръщаща на каквато и да е молба. Множеството белези и прорези по стволът ми са точно от тази случка. Преди всичко да беше свършило, Елеонор се появи и се изправи пред всички тези мъже, които бяха „въоръжени до зъби“. Дори и за миг, тя не трепна, не бях напълно на ясно с нейните доводи и изисквания, но след часове екзалтирани викове, закани и заплахи, мъжете се отдръпнаха, обърнаха се и повече не се върнаха. Сломяваща воля на един единствен човек срещу толкова много, беше проява на невиждано от мен до тогава величие.“
Докато говореше, дървото бавно размърда своите покрити с белези корени, които бяха видими на повърхността, откривайки малка вдлъбнати в почвата, която до сега бе останала скрита от очите на момичето.
„Когато и последният човек с брадва и трион, беше само спомен, аз споделих моята безкрайна благодарност. В знак на признание и поднесох това цвете, което расте само под опеката на моите корени. От ударите с брадва, когато получих тогава, цветето бе прорязано наполовина, но неговата жизненост не бе отнета. Тя прие моят подарък, но настоя да вземе само едната половина от цветето, защото другата такава можела евентуално да ми потрябва.“

Бавно местещите се корени разкриха малко цвете, чиято симетрична половина липсваше. Бледо жълтият оттенък на централната част прирастваше от чисто лилаво до наситено виолетово в краят на цветчетата. Няколко от цветчетата бяха овъглени до пепел, други имаха малки след от обгаряне. Осакатеният вид на цветето под корените на дървото, не придаваше чувство на тъга и съчувствие. Дори с всички тези щети по себе си, цветето имаше успокоително и умиляващо въздействие.
„Знам че не е много“ продължи дървото „но това е най-ценното нещо, което имам, за това бих желал да ти го подаря. В крайна сметка твоята пра-пра баба се оказа права, както в повечето случаи, когато спорехме.“
Елеонор се загледа в разнебитеното цвете. Погледът ѝ бе фиксиран, така сякаш бе изпаднала в транс. ‚Не е ли същото, като това у дома ?!‘ прелетя в умът ѝ. В очите ѝ рефлектираше образът на едно опостушено цвете, но сърцето подсказваше, че цената на това нищожно на поглед същество е много по-голяма от външният му вид. Нежно с върховете на своите пръсти, Елеонор изрови основата на цветето, отделяйки го от земята с огромна буца пръст в неговата основа.
„Благодаря ти от сърце, Понеделничко ! Обещавам да го гледам и пазя.“
„Другото, което забравих да споделя“ отвърна дървото „е това, че след случката с твоята пра-пра баба тя ми даде име, което е много необичайно за нас дърветата. Моето такова, с благословията на твоята прародителка, е ‚Елой‘. Според нея това име означава – войн. Момичето се изправи с цвете в ръце, погледна дървото и изрече:
„Елой Понеделничков, не звучи толкова зле, какво ще кажеш ?“
Дървото край реката, усети искреното задоволство в гласът на момичето, което потуши всяко желание за протест и разправия.
„Предполагам не е най-лошото такова.“  С нотка на съгласие отвърна Елой.
„А сега, ако ме извиниш, драги ми Елой Понеделничков, ще те лиша от своето присъствие, тъй като трябва да се погрижа за този приятел.“ Каза Елеонор, докато вдигна високо цветето в ръцете си.
„Не е нужно всеки път, когато се обръщаш към мен да използваш цялата сила на новото ми име, само Елой, ще е достатъчно.“
„Ще го имам в предвид.“ Вече с гръб към дървото, запътила се към дома, извика момичето.

8
 

Следващият ден бе последният такъв за момичето. Нейното прибиране в истинският ѝ дом, който бе отвъд безброй поля и планини , вече бе настъпило. В нея се таеше осезаемо чувство на тъга от неизбежната раздяла с новият ѝ приятел, но както всяко препятствие в живота, трябваше да се срещне лице в лице с него.

Дървото край реката, забеляза приближаването на Елеонор. На рамото и висеше компактна платнена  чанта, а в ръцете си държеше малка саксия. Когато се приближи до дървото, момичето с огромна детска усмивка повдигна саксията и показа две отделни части на лилаво цвете, долепени една до друга придаващи чувството за завършеност. Въпреки че изглеждаше цяло, двете страни на цветето носеха белезите от разрухата на своите епохи, едната част бе с малки прорези, а другата обуславяше деянията на огън без контрол.
„Знаех си, че ми е познато това цвете“ отвърна момичето.
„Не мога да повярвам, че след всичкото това време, тя го е запазила живо“ без да успее да прикрие възхитата си изрече дървото край реката.
„Май съм забравила да ти кажа, но днес е последният ми ден тук, така че повече няма да мога да те видя, за това трябва да увековечим, това наше познанство.“
„Как ще направим това ?“ запита учудено Елой.
„Със снимка, разбира се“ готово отвърна Елеонор.
От своята платнена торба момичето извади, средно голям фото апарат, който обърна наобратно, така че лещата сочеше към нея и Елой.
„Не ми казвай, че ще употребиш вашият толкова нашумял способ – самозаснемане“ с нотка на разочарование изрече дървото.
„Първо – наричат го Селфи, второ – нямам никакво намерени да използвам този ‚способ‘, както ти го нарече.
Изричайки това, момичето се отдалечи на няколко крачки, започвайки да изгражда малка кула от камъни. След като височината бе достатъчна, Елеонор постави фото апаратътът отгоре, провери няколко пъти през обектива, това което се виждаше през него я задоволи напълно. Момичето натисна няколко бутона и с атлетична крачка се запъти до Елой, вдигайки високо саксията с виолетовото цвете.
„Сега се усмихни, или там каквото прваят дърветата за снимка“ авторитетно заръча момичето.
Секунди преди заснемането, един от клоните на дървото се снижи, все едно прегръщаше момичето и нейната саксия. Мимолетната светкавица без знакът, гласящ че снимката е вече факт. Фото апаратът на момичето, бе от тези, които проявяват снимката в същият момент, когато тя е направена. Държаща между двата си пръста, все още не проявилата се снимка, Елеонор чевръсто клатеше ръката си нагоре-надолу, след няколко секунди на лицето и грейна усмивка, след което тя обърна снимката към Елой.
„Виж, Елой Понеделничков, колко добре сме излезли“ екзалтирано изрече момичето, докато показваше снимката.
„Сбогуването с някого, винаги е било проблем за мен, за това искам само да ти кажа, че бе необятно удоволствие да бъда в твоята компания, няма да споменавам първоначалните търкания, защото те направиха самото изживяване още по-цветно и пъстро“ усмихна се Елеонор.
„Трябва да бъда честен. Не съм вярвал, че ще го изрека на глас, но се радвам, че се запознахме Елеонор“ започна дървото, което бе прекъснато от изненаданият писък на момичето.
„Аааааааа, това е първият път който ме наричаш с името ми.“
„Не знаех, че е от толкова голяма важност за теб“ продължи дървото. „Също като теб, сбогуванията са ми твърде сложен ритуал, имайки на предвид, че това ще е второто ми такова, за целият ми живот. Надявам се да успееш да запазиш характерът си непокътнат в среда, където промяната е нужна, но често налагана на сила, поради ред причини.“
„Твърде дълбоко вникваш в тази временна раздяла“ отвърна момичето докато ръката ѝ погали кората на дървото. „До нови срещи, Елой Понеделничков“ бе последното което Елеонор продума, запътвайки се към краят на гората със съксия в ръце.
„До сетно виждане, Елеонор“ бяха заветните слова на дървото край реката.

9

 


Завръщайки се у дома, Елеонор си постави важната задача да намери подходящо място за цветето подарено от Елой. Струваше ѝ се че, такова цвете не трябва да вирее в ограниченото пространство на една саксия. Задният двор в нейната къща бе с впечатлявщи размери, така че намирането на правилното място се оказа начинание, по-лесно от колкото ѝ се струваше в началото. Нежно присаждайки виолетовото цвете, в главата ѝ нахлуха мисли за нейният приятел – дървото край реката.

Скоро след засаждането на цветето, Елонор получи обаждане, което бе чакала от много време. Това обаждане, означаваше, че я чака приключение извън страната, за период от година. Част от приготовленията ѝ за заминаването, включваха подробният инструктаж за специалното внимание от което се нуждае виолетовото цвете в градината. Така започна, чаканото от нея  заветно приключение.

Периодът от година извън страната се изниза бързо и неусетно, като всяко нещо, което носи огромна радост и щастие. Пътуването обратно, вече бе прераснало в поредната мечта, защото няма по-хубаво място от дома. Стеченията на обстоятелствата, позволиха на Елеонор, първо да посети имотът на пра-пра баба си, чието име бе наследила, това означаваше възможността да зърне своят приятел край реката. Оставяйки багажът си в къщата, Елеонор веднага се запъти към гората. Пътят до там я изпълни със спомени, носещи привкус на различни емоции. Стигайки до познатото място, тя се затича и развика.
„Елой, изненада, ето ме отново.“
Очакваният отговор не се появи, гората запази монотонността на своята тишина.
„Познато начало.“ Продължи момичето.
„Мина само година, нима вече си забравил своята дружка Елеонор ?“ закачливо запита момичето, докато леко чукна кората на дървото със своят юмрук. Там където юмрукът ѝ се стовари, част от кората се обели и падна глухо на земята. Тишината продължаваше да настоява за своето присъствие.
„Понеделничко, явно си имал и по-добри дни“ загрижено отбеляза момичето.
Никакъв ответ. Нито дума, нито движение. Първоначалната превъзбуда от срещата, прерасна в притеснение, което на свой ред сви стомахът на момичето, това на свой ред означаваше – лоша поличба. Елеонор се отдръпна няколко крачки назад и пред нея се разкри картината, която първоначално не бе възприета от нейните очи. Последвалата гледка, стъписа момичето. Дървото край реката бе приело бледо сив оттенък, клоните му бяха безжизнено увиснали, корените – напукани и смалени, а кората на дървото – готова да се отдели при най-нежният полъх на вятъра. Нямаше две мнения по въпроса, нейният приятел вече не беше на този свят. Подсъзнанието ѝ вече бе възприело този факт, така сълзите изваяни от тишината бликнаха по нейното лице. Разумът бе като маратонец завършващ късно след шампионът, когато рационалното ѝ съзнание, свърза двата края, нейният плач вече не бе тихите сълзи, а живият образ на печал върху изкривеното от болка лице. Мисълта за тази загуба, беше още по-болезнена, защото подобно развитие на събитията, никога не бе минавало през нейният ум.

Инстинктивно ръката на Елеонор се запъти, към дървото, търсеща последният досег с вече изгубеният ѝ приятел. За нейна изненада, тя намери снимката, която бе направила преди година. Това малко утешение, помогна с борбата срещу незатихващата болка от загубата.

Краят на пътешествието ѝ се оказа напълно неочакван, споходена от толкова злочеста съдба. Това събитие остави Елеонор напълно изтощена, чакаща с огромно нетърпение, вече толкова нужната почивка в собственият ѝ дом. Завръщайки се, тя усети някаква промяна, която беше трудно да различи, тъй като всичко беше същото както го бе оставила. Стъпвайки в задният двор, Елеонор нададе кратък и остър вик от изненада. Там където беше посадила цветето, сега растеше малко дърво. Със снимка в ръка, тя се запъти към младото дърво и виолетовото цвете в неговата основа.
Гледайки снимката, Елеонор изрече:
„Ах, Елой Понеделничков !!“
„Да, това е моето име“ дойде гласът от младото дръвче.