Колебая се да напиша след заглавието „Епилог“. Звучи много окончателно. Предопределено. Изискващо. Няма да го напиша, пък ще видим до къде ще ни доведе историята. А тя е позната. Писана, дъвкана, четена, повтаряна, измисляна и преразказвана толкова пъти. Историята на Вечността, на Безкрая. Разказа за човека, макар участието му да е ограничено до догмата на Писанието. Приказка за Божественото начало, или за неговото отсъствие.

Бог. Какво е то? Фикция? Човешка молба и вопъл? Желание или предопределеност? Страдание и Радост!?

Въпроси стари колкото и човека и ще продължат поне докато го има същия този човек. Отговори няма, или поне няма да има в обозримо бъдеще. А може просто така да е драснато. Съдба! Кой знае? А трябва ли да се знае? Нима ако бъде даден един определен, категоричен отговор това няма да бъде и края на Човек? И кой ще го даде?

Ами, Бог! Кой друг има тая възможност. Но той упорито мълчи. Прави се на разсърден и недостъпен. Измъчва горкото създание, направено от глина и го изпитва. До кога ще издържи? Или ще се самоунищожи? А може и да се извиси. Да се поизравни с него. Баща му. Не искаше ли това в началото? По Негов образ и подобие! Съвършенство. И какво „сътвори“? Глинено подобие, което едвам обуваше долните си гащи. Ако въобще има гащи. Несъвършенство. Болнавост, слабост, нерешителност, уродливост и недоразвитост. Това сътвори.

Е, и от тогава се мъчи да го подобри, да го доразвие, оформи и преоткрие. Да наподоби поне малко образа Му. И подобието се окопити. Осъзна Волята, която му вдъхна и се втурна да я използва. Злоупотреби ли? Да, според Него. Просто се изхвърли, като семе на скала. И не хвана, не покълна, изсъхна и залиня. Трябваше още тогава, по времето на Ной да приключи с него. Веднъж да имаше силата и смелостта. Ако тогава го бе затрил нощните Му кошмари отдавна да са изчезнали. Но Той прояви нерешителност и позволи на Ной да се размножи. Грешка. Поредната.

Затова сега ще трябва да излезе пред лицето на Рогатия. Сам. Време беше да разреши този последен въпрос. Главния въпрос и да се махне. Беше трансмитирал всичко по-важно в едно неясно и незначително време-пространство. Сина отдавна се бореше със дребните проблеми там. Арая бе подбрала най-кадърните помощници и заедно с малко покъщнина я изпрати преди месец. Като освободи останалата домашна прислуга остана сам сред каменните колони и тежките завеси. Потискащо е, но е решил веднъж да приключи със Самозванеца и да изчезне. Така ще е най-добре за всички. И за Него също.

*  *  *

-         Почти пристигнахме – Голобрадкото е наивен, но упорит и изпълнителен.

Позволи си да се поразсее и го попита.

-         Кой от трите извора знаеш,  драги?

-         Водя Те под хълма на дървото на познанието, Боже. За друг извор не знам.

-         И защо мислиш, че Аеол извира само от там? Нима най-великата тайна може да има само едно начало?

-         Там ми е казано да те заведа, там те водя, Боже. Извинявай, ако съм незнаещ, но тъкмо тази пролет се дипломирах. Нямах време да практикувам.

-         Да, Времето. Наистина то е важно, но не само. Знаеш ли, че без пространство времето е нищо! А, знаеш ли?  А за Сингулярността какво знаеш?

-         Там няма разлика между време и пространство, Боже. Сингулярността е начало и край.

-         А преди нея, а след това? Как си с тая материя?

Последва мълчание. Младия ангел се беше изчервил като първокурсник на първата си сесия. Гледаше го с любопитство и си спомни своите първи уроци и изпити по Вечност. Дощя му се да се върне в онова славно и безгрижно време. Назад във Времето. За миг нещо силно Го затегли назад и за малко да се подаде на изкушението. Овладя се бавно, не без усилие, спомняйки си, че има още какво да свърши. После можеше да си позволи някои пътешествия, които все бе отлагал.

-         Жалко, драги. Жалко за пропиляното ти време на скамейката. Жалко и за изгубеното време на професорите ти. Жалко за всички. Сега разбирам, че съм му поотпуснал края на обучителния процес в Градината. Май пристигаме, а?

-         Салве Нострум – голобрадия се поклони на съществото в основата на хълма. Алената му мантия се вее на вечерния бриз и го прави да изглежда величав. Евтин трик. Пристъпи уверено нагоре по познатата пътечка и със един смразяващ поглед възпря двамата пазванти с внушителни тризъбци. Зад Сатана на почтително разстояние стои Мефисто с тъмните си очила и широкопола шапка. А до него в аурата на мека протоплазма ту чезне, ту се проявява една дребна и уплашена душа на смъртен. Душа без тяло. Смъртен с претенции за божественост. Ето го къде е Фауст. Само това ли си ми приготвил, Нечестивецо!?

-         Може би и аз трябва да те поздравя, Рогатий? Или да ти се поклоня доземи? Какво ще кажеш за едно хубаво излизване на върховете на обущата ти, а?

-         Спести си хумора, брадат козел! Всички го познаваме, но тук няма да ти помогне.

-         Че то остана ли нещо друго? Ти, какво можеш да ми предложиш? Виждам една грешна душица, дето още не се е затрила из  митохондриите си. Само това ли имаш Бляскавий?

Аления поаленя още повече. Очите му засвяткаха и заплашиха да подпалят краищата на алената роба. Завихриха се неподозирани енергии, които никой не знаеше от къде ги е изкопал.

-         Да видим ти какво си ни подготвил, одъртяваш и оглупяващ некадърнико?

-         Да предположим, че съм скътал някое асо в ръкава. Нали не мислиш, че ще дойда съвсем безпомощен? Безспорно човешката душа до която си се добрал, несъмнено с подлост е предимство. Но дали е достатъчно? Твоето число не беше ли две, а?

-         Тогава ти заложи на три – очите на Бляскавия бяха изскочили от орбитите си и се стремяха да прогорят плътта Му. – Започни с наддаването.

-         Да видим. Имам три завета с тленните.

-         Кои завети? С оня ли никаквец Ной, дето един свестен кораб не можа да построи? Или със самозвания Мойсей? Пълен провал! Но дори да ги приемем не виждам третия.  А моята душа е цяла, покорна и лесно обръщаема. И без Извора ще ми свърши работа.

-         Не споменавай името му, нечестивецо. Не си достоен да оближеш и последната му кал! – прогърмя гласа Му. – И ако някога отново бликне няма да си тук да се насладиш на истините и вечностите му. Това как ти се струва? – показа Третия завет, който несъмнено бе убягнал на Сатана.

Очите на Бляскави помръкнаха, а робата му изведнъж се оказа от не толкова качествена материя. Знаеше си, че е евтин аксесоар, какъвто може да се купи на всеки ъгъл в сферата на грешните.

-         Саможертва!? И кой е тоя Авраам? Какви са тия подли ходове?

-         Даа, ето още един недоучил и пропаднал студент! През цялото време беше Аврам. С едно „А“. Но кой да внимава. А и как да предположиш, че сред всичките издевателства, уродливи престъпления, отцеубийства и обикновени шантажи един Аврам ще пожертва сина си. Да, дори не се наложи да го убива. Беше достатъчна готовността му. Е, прежалих един от овните си, но това свърши работа.

Говорейки така неусетно се извисяваше и сянката му се губеше в последните отблясъци на Фот. Друг еон няма и всички те изпадаха в непреодолим ужас от настъпващия мрак. Само той продължи да се извисява все по-високо и по бързо, оставяйки ги в мрака на заблудата си.

-         И когато един ден се самозадоволите в похотта и безчестието си спомнете за Мен, за Сина, за всичките верни и предани Вечни. Те ще дойдат пак за да почистят мръсотиите ви!

Порта 17 на Изход 21009 бавно се затваряше, когато прелетя през нея и остави всички нечестивци да се взират безпомощно след него.

Край