Един ден в София
Вече няколко пъти решавам да се „грабна“ от провинцията и да посетя София – столицата на България. Голям град, има какво да се види, даже списък си направих с местата, през които исках да мина. Първите пъти, когато идвах, обикалях основно по туристическите дестинации, включени към „100-те национални туристически обекта“ – НДК, Боянска черква, Александър Невски и т.н. Тях вече ги познавах и затова, след като бях събрал всичките печати от книжката (7 или 8 общо), се насочих към други места от града. Бях сам, не исках никой да ми казва къде да ида и колко да стоя, нито да ми губи времето. Още като слязох на гарата, си взех еднодневна карта за пътуване за всички линии – 4 лева, много по-изгодно, отколкото за всяко качване да давам по 1,60. Та този разказ е за последното ми идване, което беше на 10 юли 2018 година. Хванах сутрешния влак, който беше в 7,10 часа от Пловдив, имаше и някакво закъснение, бях си взел геврече за изпът за 60 стотинки, но старичко и жилаво на вкус. Пътуването мина сравнително бързо, но се изнервих, когато един нахален господин, докато съм бил в тоалетната, седнал на мястото ми и когато го питах дали мога да седна до него (седалките бяха двойни), с цялата си наглост ми заяви да съм си потърсил друго място, че той си сложил торбите. Влакът беше пълен и други места почти нямаше, но не исках да се разправям – седнах до един друг сърдит чичко, но поне не ме изгони и той. Нямаше как да пътувам прав още 2 часа.
Имах няколко книги, които съм пуснал за продажба в интернет, но сделка до момента все още няма. Бях решил, че мога да ги занеса в някоя книжна столична борса, където изкупуват книги и така слязох от влака на гара „Искър“ (до там си бях взел и билет). Исках да пробвам в книжна борса „Искър“, но за съжаление ударих на камък. Информираха ме, че човекът, който изкупувал преди книги, вече не държи помещение там – трябвало да му звънна по телефона и да ида да ги предложа у тях (носех книгите със себе си); как ли не. Този вариант отпадна. Тъй като на гара „Искър“ и наоколо не намерих място, от което да си купя еднодневна карта, поех риска и се качих без билет в трамвай – оглеждах се постоянно за контрольори, до място, по-близо до цивилизацията и от което мога да си купя. Така пътувах, пътувах и аз не знам колко, докато видях метростанция. Слязох там (разминах се без глоба, но то такива пущинаци бяха, че надали въобще има контрольори там) и от метростанцията си купих въпросната карта. После вече беше по-лесно; по графика, който си бях изготвил, трябваше да стигна до Сердика, където, според интернет, също имало борса за книги – трудничко я намерих, но после разбрах, че не е имало и смисъл, беше затворена. Знаех още едно място – на ул. „Хан Крум“, но вече бях ходил там преди и цените, които предлагаха за нови книги, бяха смешни; въобще не си направих труд да ходя втори път. Примирих се, че явно книгите са се „спасили“ и ще си ги прибера вкъщи; поне ги разходих до София.
После трябваше да хапна – колебаех се между Макдоналдс, KFC, но в крайна сметка с метрото „скокнах“ до Софийския университет; помня, че зад него в уличката правят много хубави тостери. Взех си с шунка и кашкавал плюс айрянче за 2,80 лв. общо. Като се нахраних (заваля малко, докато ядях и се наложи да се скрия под един навес), тръгнах по следващата спирка от графика – на ъгъла между ул. „Марин Дринов“ и „Васил Априлов“ се намирала последната останала в България видеотека – с класическите видеокасети като едно време. Нямаше как да си наема касетка (исках да си припомня детството в това отношение и как през 90-те като малък си наемах филми за видеото), защото вече нямах видео вкъщи (имах всъщност, но работеше трудно, захапваше лентите и т.н), а и не бях от града, нямаше как да я върна, нямах и абонамент. Но не се и наложи, защото въпросното „мазе“ с надпис „видеоклуб“ изглеждаше запустяло. Явно вече няма нито една работеща видеотека в страната. Имаше оставен телефонен номер за връзка с евентуалния собственик (Спиридон), имаше и някакви останали касети вътре, доколкото можах да видя през мръсните стъкла на прозорците, но нямаше смисъл да звъня - исках просто да вляза да разгледам ако работи, но уви. Интересът ми към този видеоклуб дойде от един репортаж, който гледах в интернет преди 1-2 години.
Тъй като видеоклубът също беше на доста забутано място, се наложи отново да се кача на първия автобус, който дойде, докато стигна отново „цивилизация“. Качих се, но уви, в грешна посока и стигнах Подуяне ... пак някакви пущинаци, но добре че имах карта за неограничено пътуване. Слязох и отидох на отсрещната страна да хвана в обратна посока. Метнах се на трамвай (не помня кой номер) и пътувах много дълго, докато видя метростанция (с метрото по-лесно се оправях) – почти обиколих крайните квартали на София, но беше хубаво – панорамна обиколка. Тогава се качи и контрола, провери пътниците, но естествено, на нередовните не казаха нищо, само ги подминаха с усмивка – бяха жени и очевидно се страхуваха да се конфронтират. И така пътувах до поредната метростанция, която видях, за да стигна отново до СУ, откъдето поех в търсене на ул. „Г. С. Раковски“ 136 и музея на Яворов, който даваха преди години в предаването „Ясновидци“. Стигнах, знаех ориентировъчно къде се намира, знаех и че работи от вторник до събота – затова не направих и въпросната екскурзия в понеделник, исках да видя и музея. Уви, и тук нямах късмет. Уредникът бил на „Яворови четения“ в Поморие ако не се лъжа, иначе музеят си работил редовно, увери ме една от жените, която нямаше ключ да ми отвори. След толкова години чакане да го реставрират, да уредят всичко и да заработи, пак не успях да вляза – исках много да видя роклята на Лора, оръжието, с което се е самоубила, бюрото, на което е писал поетът... Но явно не беше писано да е в този ден и при следващо идване отново ще направя опит да се добера до вътрешността. Трябва да кажа, че това беше мой втори опит, първият също неуспешен – третият може би ще е на късмет.
Исках да мина през „Александър Невски“ да запаля свещичка, но много щях да се отклоня, а имах още за обикаляне. С метрото стигнах до централна гара, откъдето хванах трамвай №10 за Илиянци. Бях ходил и преди и много ми беше интересно да гледам чукарите, през които минава, докато стигне. Някак тези места ме завладяват. Отидох на Илиянци с идеята да си купя някаква дрешка или най-вече обувки; в моя град не успях да си намеря такива, които да ми харесат достатъчно. За първи път всъщност посетих въпросния стоков базар в нормални климатични условия, досега винаги е било зима и сме треперили от студ, като сме идвали с приятели. Тъй като бях жаден, си взех лимонова оранжада от една сергийка – струваше 1 лев, но много освежаваща, с парченце лимон вътре. После, събрал сили, се отправих на шопинг. Тук е моментът да кажа, че много трудно намирах wi-fi в цяла София – СРАМОТА. Не можех да си проверя фейсбука и пощата и това ме изнервяше, чувствах се като изолиран от света. Обикалях сергиите, но и тук почти нищо не си харесвах; само някакви китайски боклуци, колкото да не си гол. Вече почти отчаян, тръгнах да си ходя към спирката, когато видях голям рекламен надпис на магазин за обувки МАТСТАР – любимият ми. Надявах се, че в столицата ще е по-голям и ще има повече асортимент. Влязох, разгледах и те ме чакаха – новите ми обувки. Винаги дрехите си ги купувам така – не ги избирам аз, а те мен. Стояха и ме чакаха – бели, моят номер и секси. 40 лева. Пробвах ги, направо „заспаха“. Успокоих се, че явно идването ми не е било съвсем напразно, поне си бях взел нещо за спомен. Имах идея след Илиянци да отида и до централните софийски гробища; обичам да разглеждам гробища и надгробни плочи, а на софийските никога не бях ходил. Но прецених, че вече ще стане много късно, бях изморен, с доста багаж (книгите, които не успях да продам и обувките), а влак имаше след 1 час някъде. Хванах трамвая, който ме стовари право пак на гарата. Исках също да ида и до Обеля, но ще остане за другия път, трябваше да се прибера, защото вече исках да гушна гаджето си. А честно казано самотните екскурзии не са най-добрия заместител на липсата на любовна ласка. И така на гарата си взех билет, отправих се към коловоза, от който тръгваше влакът – 12И, и както сутринта, и сега имаше половин час закъснение. Бях седнал сам в купе, при което един 75 годишен дядо реши, че трябва да си приказва с някой – започна да ми надува главата с история и политика, и аз се чудих вече защо целия ден ми върви с толкова лош късмет – не успях в почти нищо, освен в купуването на обувките. Преди да се кача пък, докато отключат влака, някакъв наркоман дойде да ми иска пари и нахалстваше, докато не станах и демонстративно си тръгнах – добре че не тръгна с мен. Във влака скоро в купето дойдоха три циганки и дядото веднага стана и си смени мястото – „по-малкото зло“, рекох си аз, поне циганките не ми надуваха главата. Че и влакът беше пътнически, пътуването – около 4 часа без малко. Естествено, дамите нямаха билет, но кондукторката, наплашена от това че „ще я глобят“, като ги хванат без билети (все едно някой друг освен нея щеше са ги провери), ги заплаши с полиция и незнайно откъде, извадиха и си платиха билетите до Ихтиман.
Пътуването след това си продължи по нормален начин; аз бях доста изморен – ранно ставане, обикаляне цял ден, слънце, и се прибрах вечерта късно. Видяхме се с „любов“ за малко и легнах да спя. На другия ден бях на работа и отидох с новите обувки – всички ги забелязаха и казаха, че са много хубави.
Янко Трендафилов
© Янко Трендафилов Todos los derechos reservados