Един есенен ден в Пазарджик

Една (Не)смешна история

Счупеното носи щастие, а да пипнеш коминочистач е на късмет. Ей ме на и мен— един пишман коминочистач, навръх Деня на Независимостта, нарамила стълба, кофа и кюнец, с безжична слушалка в едното ухо и телефон в задния джоб. Хич не съм за пипане, предвид факта, че съм “ красавица неземна”( разбирайте мачарок адски) със всичките тия сажди по мен и единственото, за което съжалявам е, че си махнах косматата бенка под долната устна миналата зима. Идеална Баба Яга щях да съм сега. И с черните храчки, дето бълвам, проклятията, ръсени от сърце на майчин език биха звучали доста по-правдоподобно. Щото да завършиш тоя, на пръв поглед фасулски куест с цицина на главата, два премазани пръста, сецнат кръст и синина на стратегическо място, достъпно само за благоверния, си е най-малкото достойно да призовеш два-три старши демона от Преизподнята. 

Но, всичко по реда си. Имам щастието да живея в къща с малко дворче, близо до центъра на областния ни град. Сега, провинциалисти хора сме, изостанали, предпочитаме сянката на смокиновите дръвчета и райската ябълка пред напредничавостта на соларните панели, затуй ни се налага да се отопляваме на парно с котел. Пък понеже семейната къща представлява внушително четириетажно здание, димоотводът ѝ се задръства регулярно и доста прилично с продуктите на горенето. Е, случвало се е и птичи жертви да се принасят на огнения бог, та сме вадили и съсухрените им врабчи, гълъбови и врани телца от там, ама то си е напълно в реда на нещата. Пилците търсят прохлада в жегата и топлинка в студа, та как няма да се наврат на “най-подходящото място”, за да се сдобият с тях.

 С очила за плуване и маска-противогаз на лицето, с които изглеждам като статист от дебютното видео на някоя треторазрядна индъстриъл банда, сниман с парите, събрани  от внушителната им бройка абонати в Пейтриън( мама, баба и леля), се изправям пред силите на Мрака в мазето на семейната къща. Блутут слушалката в лявото ми ухо е  за връзка с благоверния, дето е на покрива и изследва висините, в компанията на втория претендент за престола на кралството на Огъня— малкият ни син. Прекланям се пред дълбокомислието му, да качи шестгодишно дете на покрива на четириетажна сграда, за да може същото… да преброи колко комина имаме отгоре. А, и за да подвикне на комшиите “Здрасти!”, ама отвисоко. Върхът на бащината грижа и образец за възпитаване на безстрашие у отрочето е това. Вярно, Смърт на любимия ми писател Сър Тери Пратчет имаше една фраза, дето завършваше с “Ще получи урок за цял живот”, ако се нарани при доста убедителното си представяне като начинаещ алпинист. Пък и шансовете да се лишиш скоропостижно от тоя живот ако те подеме земното притегляне, след като си залитнал от оная ми ти височина хич не са за подценяване. Да бе, какво ли разбирам аз, майката—орлица, дето е предпочела да слуша “The Valley Of Death” на Sabaton във фамилмното “ Basement Of Doom” ( скоро ще разберете защо действително  е такова) и да държи кофа под “вратата към ада”, вместо да демонстрира смелост като изпъне сто и осемдесет сантиметровата си валкирийска снага по билото на покрива? Не ща, признавам си. Изпитвам значителен душевен дискомфорт от пребиваването на високи, стръмни и необезопасени с парапет места. Повече, отколкото да прекрача през портала към селенията на Хадес. Там поне не рискувам да се превърна в котешки обяд във вида на човешка пихтия, размазана по асфалта.

Та, да започнем с летописите на епичната част от нашето прозаично занятие . Подземието на къщата ни би могло да събере в себе си една средно голяма консервна фабрика, един съвсем приличен ракиен казан, един склад за двайсетина кубика дърва и още един за иглолистни пелети. По отношение на последните, с мойта житейска половинка всяка година си правим еднодневна енергизираща  физзарядка като сваляме по пет тона от тях от гаража, до избата, носейки ги на ръце, слизайки по две стълбища, обсъждайки с интерес международната политика. Когато я е строил тая къща свекър ми— доста интересна личност, веща по всички въпроси, като се почне от Войната в Залива та чак до кармичните прераждания на вегетарианците и техните потомци, я е замислил да издържи на бомбена атака. Затуй е вкопана надълбоко, ама и таваните са ѝ нависоко. Това, разбира се, важи с пълна сила и за мазето. Та за да се стигне до отвора на комина е нужно да се ползва стълба. И ето, можете да си ме представите: аматьор—философката, художника с думи, воинът на справедливото поделяне на тристаграмовия шоколад между всички членове на семейството. Радетелката за свободно изписване на Диазепам, Лексотан и други весели субстанции на майките на вечно биещите се помежду си породени хомосапиенси в предучилищна и начална училищна възраст. Та, аз съм се качила на стълбата, държейки една стара, поцинкована кофа в ръце под дупката. Металическата съдинка е едно действително правдоподобно копие на онова, в което се превръща тунингът на лъскавите на пръв поглед, ама кухи отвътре създания, когато животът( пък им редовните клиенти) ги очукват регулярно, дълго и яко. Мда, пък може и петцифрените суми, с които се хвалят, че заработват на месец, да си струват превръщането им в човешки парцали и изтривалки за богати чичковци, де да знам. Аз, с мойте мизерни две и нещо ка заплата на месец и с нагризаните кожички около ноктите какво ли разбирам от “собствен бизнес” и “инфлуенсърство”?

Както и да е, драматичната съдба на патешките гъзове със сумарен  акъл на зелена еуглена е тема на топ риалити—шоутата, пък аз телевизия включвам само като съм нощна смяна в детски интензивен сектор. Целта е нещо да бръмчи там и да не ме приспива, докато надзиравам малките си пациенти и се боря да обясня на майките им римлянки, че не, някак не върви да приспиват чааветата си в два сутринта като им бутат в устите показалци, обрали консервата с пастет за два лева. 

Горе на покрива, мойта сърдечна половинка е овързал няколко четки една за друга със сизал. Към тях е прикрепил тежестта или както я наричаме— топуза. Около четири—пет килограмово оловно топче. Да си призная, всеки път когато пред мен застават двайсетина индивида от махалата, обясняващи ми как “На Францията и на Германията е мноу хубуу, пък ний тука нищо не разбираме и те ни плащат заплатите” ми се приисква същия тоя топуз да го използвам… не точно по предназначение, ама нали уж клетва съм давала. Пред Аполон, Хигия и Панацея и всички богове и богини дето взимам там за свидетели…

Следва спускането по комина на топуза. Към мойта кофичка се посипват тонове( е, тука съвсем мааалко преувеличих, може би са няколко десетки килограма) сажди, мазилка, прахоляк… Реквиемът на Негово Величество Пелетният Пламък.  Но аз съм подготвена. “Дишай през носа, издишвай през устата.” Едно бавно вдишване, двойно по-дълго издишване. То и апаратната вентилация върви на тоя принцип, а пък като гледам колко бързо помещението се изпълва с непрогледна пушилка, може и да ми се наложи скоро да прибегна до услугите на колегите реаниматори. 

Очилата се замъглиха, тая маска-противогаз е мейд ин чайна, в час по трудово на първокласник, щото дробовете ми вече усещат много отчетливо приближаващия се край на спонтанното ми дишане.

“Без паника!”— разправяше едно време Дъглас Адамс. Обаче сякаш съм си забравила самообладанието, окачено някъде вкъщи подобно на  хавлията на героя му Артър Дент. И не стига, че сетивата ми едно по едно бият отбой и предприемат тактическо отстъпление пред мощта на сипешите се сажди, ами и очевидно милия ми житейски спътник не умее да връзва възли. Защото в мига, в който решавам да се закашлям, след като ме е налегнала проклета пристъпна кихавица, върху ми се стоварва кофата, почти догоре пълна с чернилка, в която току—що се е забил петкилограмовия топуз. 

Даже не знам дали да се шокирам. Че главата ми е дебела съм наясно от дете. Още тогава нашите разправяха, че с инат като моя мога да прокопая тунел до отсрещната страна на Земята само ако реша. В случая, устойчивостта на черепния ми покрив на устремени към пробиването му тежести е ключова за запазването на ясен разсъдък. 

Злото никога не идва само. Кофата ме шибна по кратуната, създаде ми доста оригинална, но пък и безобразно подранила смолисто черна Хелоуинска премяна, обаче ми наруши и крехкия баланс докато стоях на стълбата. То вярно, че са пет стъпала, обаче колко далеч са от земята… Или пък аз си тежа на мястото повече от необходимото, кой знае? Да си педиатър, писател, метълист и философ, пък и домакиня едновременно изисква немалко усилия. Няма как да издържиш, ако си петдесет кила напикани гащи. Дам, да пишеш за магьосници—балансьори не е като самият ти да бъдеш такъв. Има известна разлика. Като между Северния полюс и Екватора. 

Животът е борба— бий се или бягай. Клише, но истина. Един колега—писател беше казал: “Клишетата са истини, които са се уморили да се обясняват”. Подкрепих го с две ръце, които в момента висят безжизнено, докато аз псувам на майчиния си руско-украински диалект. Провидението, стълбата, топуза, кашкавалените си крака и  всички зли дяволи, дето ме събориха върху котела, след като ме фрасна кофа с парче олово в нея по тиквата. Не, не беше само туй. Анимационното ми единение с Майката Земя завърши с това, че стълбата също падна върху ми, а подир нея и няколко отломки от тухли, очевидно отчупени при въртенето на въжето с тежестта из комина.

Да рева няма смисъл. Само ще ме заболи още повече и без това цепещата се от нарастващия по темето ѝ оток , глава. Коминът  не е изчистен, сечивото, с което това трябва да се извърши е необходимо да се върне на оператора му.

Тежко, като слоновете на Анибал, шестващи през Алпите, изкачвам стълбите до тавана. Детето, като ме вижда, се разпищява, а реакцията на моичкия е повече от безценна:

“Кво става, Айше?”— е гениалната catch фраза, с която ме посреща мъж ми. Оставам безмълвна за не повече от две секунди. Все пак съм жена, че и писател. Думите сами се посипват от устата ми. Благословия и проклятие.

“Другият път като решиш да осъществяваш или поне опиташ да извършиш непредумишленото ми убийство, моля ти се да е с нещо, след което трупът ми да е разпознаваем. Вярно, не съм “Мисис Вселена”, ама и не съм прекарала месец зазидана в стената, че да ме превръщаш в таласъм.”

Мъжо ме огледа преценяващо отдолу-нагоре и рече мъдро:

“ Ши извиняваш. Днеска аз ше ходя за бира. И довечера ще гледаме квото ти кажеш.”

Действително, как да отговориш на тия три, обезоръжаващи и сриващи всякаква съпротива, изречения? Правилно, аз също не се сетих какво да кажа освен:

“Вържи го тоз топуз с десет възела. Няма да те ощастливя да останеш вдовец, преди да сме изгледали  всички епизоди на най-ужасяващия възможен сериал: “American Horror Story” с участието на Азис.

Та така. Алея на книгата за мен нямаше, имаше “Пътят на самурая”, а именно— бушидото на никога неотказващия се, при никакви обстоятелства и капризи на съдбата, воин на успешното завършване на всяко начинание. Па макар и с риск от фрактура на черепа и някой и друг прешлен…