19 mar 2007, 21:28

ЕДИН ЖИВОТ 

  Prosa
1032 1 9
46 мин за четене

ЕДИН  ЖИВОТ

 

Днес католиците празнуват

Денят на бащата.

С този разказ поздравявам

всички добри бащи.

 

 

        Възрастният, около 65 годишен мъж, седеше на своето място до прозореца и гледаше с възторжен израз на лицето облаците, над които се носеше мощната машина, сътворена от човешкия ум и ръце. Той имаше веднага набиваща се в очи благородна осанка, с побелели, сресани назад бухнали  коси. Големите кафяви очи, които обикновено излъчваха топлина, мъдрост и лека тъга, сега бяха оживени от възбуда и вълнение. Мъжът сякаш се опитваше да прикрие тези чувства, но това не му се удаваше. Непрекъснато се въртеше на мястото си и като че ли търсеше с очи някой измежду пътниците, с когото да сподели чувствата си.  

       Пътуваше със самолет за първи път. Не беше пътувал досега, защото не му беше позволено.  Не пътуването със самолет, а пътуването зад граница. Беше дипломиран инженер, завършил във Франкфурт, но никога не беше упражнявал професията си. Сега пътуваше към този град за най-вълнуващата среща в живота си. Самият той не знаеше какво точно ще се случи там, но знаеше, че ще бъде изключително. Нима можеше някой от тези хора около него да разбере вълнението на един баща, на когото предстоеше да срещне 35-годишната си дъщеря, която не беше виждал откогато тя беше на  пет години. Беше я мечтал в безсънните си нощи, беше я сънувал в неспокойните си сънища, беше проливал тайно мъчителни бащини сълзи, беше купувал подаръци за всеки от нейните рождени и именни дни. После подаряваше тези подаръци на някое съседско момиченце и се радваше на щастието в очите му, представяйки си, че са нейните очи. Отнеха я от него, когато беше петгодишна. Защо?  И досега не можеше да си отговори на този въпрос, пък и с времето разбра, че дори да намери отговора, той вече не би променил нищо - тя отрасна без него.

         Пътуваше към града, където беше срещнал Матилде, майката на децата му, тогава в онези военни години. Синът на стария Хаджи Никола, даскал Георги, така наричаха баща му в градчето, къдете живееше фамилията му поколения наред, беше изпратил него, своя  син, да се образова в чужбина. Знаеше, че момчето обича машините и искаше той да стане добър инженер, а по-добри инженери от германците нямаше. Затова го изпрати в Германия. Стефан, като всеки млад и буден младеж, усвои с лекота езика и със същата лекота започна да усвоява инженерните науки. Тогава избухна войната. Беше някъде встрани, сякаш далеч. На пръв поглед за него нищо не се промени, само някой от колегите му понякога го гледаха с неприязън, но той беше отворен и весел младеж, омразата и обидата му бяха чужди и отминаваше тези настроения без да позволи да се отразят на отношението към колегите му.

        Тогава срещна Матилде, момиче, което учеше в друга политехника. Срещна я случайно, както са случайни повечето съдбовни срещи. Тя беше типично красиво немско момиче – синеока и русокоса, висока и стройна. Малко необичайно за немкиня, беше весела и жизнерадостна като него, затова си допаднаха, започнаха да се срещат, чувстваха се леко един с друг. Постепенно започнаха да си липсват, да се търсят, имаха нужда да бъдат винаги заедно. Докато разбраха, че чувството между тях е онова, което се нарича любов. А за двама млади, които се обичат, най-естественото желание е да останат заедно завинаги. Тогава тя го представи на родителите си –  като нея добродушни и весели баварци. Те не бяха във възторг от познанството на дъщеря си с чужденеца. Но влюбени в единственото си дете, с което Бог ги беше дарил доста късно и  на което не можеха да откажат нищо, и виждайки нейната радост, постепенно приеха  любовта им.

          Войната беше някъде далеч от тяхната младост и щастие. Липсата на някои стоки  и оскъдицата не ги впечатляваха.Чуваха новините по радиото, разбираха че Германия губи, но това не помрачаваше радостта им. Когато Стефан се дипломира, взеха благословията на родителите й  и отпътуваха за България. Пътуването беше трудно. Тогава те за първи път се сблъскаха с войната. Пътувайки през Европа, успяха  да видят опустошенията, които тя беше причинила, но и през ум не им минаваше, че много скоро войната ще докосне и техните съдби и съдбите на още неродените им деца.

           Пристигнаха в малкото, балканско градче, запазило почти непокътнат възрожденския си дух. Там всички роднини бяха известени, очакваха ги и ги посрещнаха с чистосърдечна радост и несдържано българско любопитство. Вдигнаха тежка чорбаджийска сватба, каквато не се помнеше скоро в градчето. Роднини и съседи се изреждаха дни наред да видят “германката”, задаваха й въпроси на непознатия си език, целуваха я, докосваха елегантните й, чуждоземни  дрехи, а Матилде стоеше безпомощна пред тях, неразбираща думите им, кимаше с глава, непрекъснато търсейки с поглед помощ от Стефан. Нейната безпомощност го забавляваше, а когато всички си отидеха и оставаха сами, успокояваше обърканата си млада жена и компенсираше страданията й с много нежност,

целувки и любов.

 

***

 

          В света и в България ставаха велики и съдбоносни събития – Германия отстъпваше, Червената армия напредваше победоносно от изток  през Европа, падаха правителства, създаваха се нови, в градчето беше назначена нова управа, но щастливите младоженци не се интересуваха от тези събития, отдадени на своето младо щастие. Попаднала в   непознато обкръжение и обстановка, Матилде се беше вкопчила в Стефан, а това му даваше още по-голямо самочувствие и увереност в себе си. В стария чорбаджийски дом всичко вървеше по старому. За домашната работа имаха помощница, но Матилде се впускаше да помага навсякъде, където може за радост на свекърва си - майката на Стефан. Възрастните му и сърдечни родители обикнаха бързо снаха си. Стефан разговаря със собственика на една от фабриките в градчето да започне работа. Той прие с радост младия инженер, дори го покани да започне веднага, но баща му се възпротиви. “Много бързаш, сине. Почини си няколко месеца, порадвай се още на младата си жена. После ще работиш цял живот. Все още нямаме нужда от твоята заплата.” - така беше казал  синът на Хаджи Никола, даскал Георги. Дядо му, старият Хаджия, който беше създал малка фабрика за конопени въжета и натрупал семейният капитал от нея,  беше умрял още докато Стефан учеше, но на смъртния си одър оставил за внука си едно малко гърненце пълно с жълтици. “Дайте го на Стефан, когато се ожени. За спомен от мене, да нареди булката дома си с ново.” - беше заръчал на баща му. След неговата смърт баща му, даскала, беше продал фабриката, която и без друго едвам креташе, а пък във военните години  въжетата почти не се търсеха. Парите беше добавил към семейния капитал, който се пазеше за Стефан – единствения наследник в семейството. Веднага след сватбата баща му предаде малкото имане, заедно с думите на стареца. Стефан и Матилде не бяха мислили още какво да правят със златото, но в един от първите дни след сватбата, отидоха заедно да се поклонят на гроба на стария Хаджи Никола, когото Стефан обичаше много и за когото самия той беше неговия любим внук, макар че не носеше неговото име. Никола, на името на стареца бяха нарекли първородния син, неговият по-голям брат, когото той не помнеше, защото коварна болест го покосила още преди Стефан да се роди.

          Около месец-два след сватбата, Матилде му каза, че очакват дете. Стефан не беше на себе си от щастие. Макар че идваше много бързо, семейството нямаше защо да се притеснява. Така мислеха всички и обграждаха Матилде с обич и грижи, като че ли беше крехка ваза, която може да се счупи и от най-малкото докосване.

          Всичко в живота на младите вървеше, не – плуваше, в безметежно, розово щастие и за това време Стефан винаги си спомняше с болка и сълзи, защото бяха най-хубавите месеци в живота му. До оня ден, когато...

 

***

 

-         Тук ли живее Матилде Бранд – Хаджиниколова?

          Пред вратата на къщата в сумрака на настъпващата вечер, под фенера до входа, стояха двама въоръжени униформени мъже. Уплашена от оръжията и униформите, майката на Стефан кимна неразбиращо и объркано.

-         Извикайте я, госпожо!

         Привлечена от силните и категорични гласове, Матилде вече сама беше застанала зад свекърва си, която се обърна към нея с неразбиращ поглед, търсещ помощ. По този поглед униформените мъже подразбраха, че младата жена отзад може би е въпросната Матилде, започнаха да и говорят нещо, но тя се опитваше да им каже че не ги разбира. От това те се увериха, че това е германката, която търсят, избутаха по-възрастната, дръпнаха младата и заключиха ръцете й в белезници. От изненада жената дори не можа да извика. После с насочени в гърба й оръжия мъжете я подкараха пред себе си.

-         Ама чакайте, защо... чакайте, бе, хора... как така...

         Никой не отговори на обърканата възрастна жена, която подтичваше  след тях. Матилде се обърна няколко пъти, но мъжете я побутваха с дулата на автоматите да върви по-бързо. Завиха в първата уличка, където ги чакаше военен джип, набутаха младата жена вътре, машината запали и потегли в неизвестна посока.

          Обезумяла от страх и ужас, тичешком майката на Стефан се върна в къщи, където на двора се щураше Стефан, озадачен от липсата на двете жени. Когато го видя, майка му изпищя и се свлече на земята.

-         Взеха я... откараха я... заминаха...

-         Чакай, мамо, спокойно. Кого са откарали? Кой?

-         Матилде...

Майка му с ужасени очи сочеше към улицата и той проумя по-скоро

инстинктивно, отколкото с разума си, че се е случило нещо страшно. Почти понесе майка си към къщи, за да се успокои и да му разкаже какво е станало. Едва успя от накъсаните думи на ужасената жена да сглоби картината на случилото се. Баща му се вайкаше, щураше  се безпомощно наоколо и не знаеше какво да прави. Стефан  грабна дрехата си и излезе тичешком.

-         Отивам в полицията – извика той от вратата.      

Стигна до сградата, където се помещаваше полицията все така

тичешком, задъхано изкачи няколкото стъпала, дежурният не можа да го спре и той се отправи направо към стаята на началника. По това време, когато вън беше вече почти нощ, тук  нямаше никой. Обърна се към дежурния и тогава го позна – беше съученик от по-малките класове на  местната гимназия. На пагоните му блестяха звездички.

-         Здравей, Стефане! Чакай, успокой се! Кого търсиш, защо си тук по

това време?

Стефан не помнеше името му, но хващайки се като удавник за сламка

бързо и трескаво му разказа какво се е случило. Младият мъж го гледаше съчувствено и като че ли гузно.

-         Нямам право, но баща ти ме е учил, ще ти кажа, Стефане, пък дано

ти помогне. Получи се заповед отгоре: всички  германски поданици, които се намират на територията на населеното място, да бъдат арестувани и откарани в областния град. Говори се, че ще ги пращат в Русия, като военнопленници. Може и да не е вярно...

          Но Стефан вече летеше към къщи. Когато стигна, разказа каквото беше научил на родителите си, още шокирани до смърт от случилото се.

          - Сине, успокой се. Аз утре ще тръгна за София. Имам стари партийни приятели там, ще ги търся. Ще видя дали могат да направят нещо. Пък ти вземи бричката и тръгвай за Русе, чакай там, те там трябва да спрат, граница е... Дано успеем, сине...

          Баща му преглъщаше сълзите си, за да му даде кураж. Стефан отиде в тяхната спалня облече се, извади гърненцето с жълтиците, уви ги в една кърпа и ги даде на баща си.

-         Вземи това злато, тате, дано помогне...

          Не можа да сдържи сълзите си и широките му рамене се разтресоха в скута на баща му. После хукна към навеса, където държаха старата бричка. Макар и стара, баща му винаги я поддържаше в ред и готовност, с няколко пълни туби резервен бензин, защото с нея често се налагаше да помага на роднини и съграждани, когато трябваше да пътуват спешно нанякъде, най-често по доктори и болници.

          - Вземи тези... дрехи... сине.... Те... я откараха... така... пък то... студено... – майка му подаде вързоп с дрехи хълцайки.

          Взе вързопчето, запали бричката и потегли в нощта.

                

***

 

          Пътуваше с максимално възможната скорост, защото се боеше, че може да пристигне късно. На гарата в Русе пристигна на другия ден. Обикаляше около всеки пристигнал влак, влизаше и търсеше. Не знаеше какъв ще е влакът, дали няма да е товарен. Това продължи още два дни. Изтощеното му тяло имаше нужда от сън, беше студено, но той спеше в колата на пресекулки, не можеше да се отпусне и в съня се беше превърнал в слух. Стряскаше се щом  чуе шума на тракащи по релсите колелета и хукваше към влака, за да го огледа и провери. И все не вярваше на себе си, че е проверил добре и се ужасяваше, че е изпуснал влака, че тя вече пътува незнайно накъде и той никога повече няма да я види. Беше брадясал, посивял от недоспиване и омърлян от въргалянето в бричката, но не обръщаше внимание на това. Чакаше и с всеки час надеждата го напускаше. На третия ден, когато обикаляше около поредния пристигнал влак, най-после видя, че по прозорците на три от вагоните са залепнали много лица.Уморени и бледи лица с тъжни и жадни очи. Вратите на вагоните бяха заключени и той не можеше да влезе. Обикаляше около тях без да може да направи нищо. “Господи, тя може би е там! Господи, помогни ми. Смили се над нея, Господи. Ти знаеш, тя няма никаква вина.” Влакът стоеше вече часове, а той обикаляше, правеше знаци на хората вътре, но те не разбираха какво иска той и какво могат да направят. Тогава написа името й на един лист и тръгна от прозорец на прозорец. Държеше листа и чакаше, а очите му молеха за помощ. Докато на един от прозорците лицата се отдръпнаха и на него застана само нейното лице. Беше неузнаваема. Изтощена и бледа, с дълбоки кръгове под очите. Единственото, което можеха да правят беше да се гледат безмълвно от двете страни на закования прозорец и да оставят сълзите им да текат безмълвно. Той се приближи и ръцете му започнаха да галят стъклото. Тогава някой го дръпна грубо.

-         Забранено е! Махай се!

Беше въоръжен. Други двама въоръжени мъже се качиха във вагона.

Видя, че я дръпнаха от прозореца, След малко излязоха подкрепяйки я, а тя вървеше с белезници между тях, извърнала глава към него. Той хукна към нея, но въоръжения го догони и го хвана за ръката.

-         Стой! Нямаш право!

-         Матилдеееееееее... Обичам теееееее...

Гласът му ехтеше с цялата безнадеждна болка на  едно разкъсано,

обичащо сърце и всички присъстващи се обърнаха втрещени. Откъсна се от ръката, която го държеше и хукна след нея, но един изстрел зад него проеча и той се закова. Беше предупредителен изстрел във въздуха. Видя, че двамата въоръжени мъже я бутнаха в една от вратите на гаровите служби, на която пишеше “Началникъ” и застанаха от двете й страни, насочили оръжието си. Гаровият перон беше застинал в неподвижен кадър.

          Стефан стоеше, вперил поглед във вратата, зад която изчезна тя. Не можеше да остане така, тръгна към вратата, макар да очакваше всеки миг изстрел в гърба. Тогава вратата се отвори и тя излезе. Беше без белезници, вървеше към него, а двамата въоръжени мъже не я последваха. Приближаваха метър след метър един към друг. И двамата очакваха куршум в гърба, но нищо не можеше да ги спре, нищо друго нямаше смисъл, само това разстояние, което се скъсяваше бавно, като че ли времето беше спряло. Движеха се протегнали един към друг ръце, но толкова трудно, сякаш в краката им имаше олово. Бяха на две ръце разстояние, оставаше малко, най-после протегнатите ръце се докоснаха, той направи последна крачка, ръцете му я очакваха и тя се свлече безпаметна в прегръдката му. Той я притискаше силно, очаквайки изстрелите. Нищо не се случи. Тогава невярващ вдигна отпуснатото й, безжизнено тяло на ръце и го понесе към бричката. Положи я внимателно върху седалката, тялото й гореше в огън и трепереше, очите й бяха затворени. Той целуваше лицето й и трескаво мислеше какво да прави. Обезумял от ужас, че може да умре в ръцете му, той взе бутилката с вода, плисна върху лицето й. Тя бавно отвори очи. Извади от вързопчето с дрехи, които майка му даде, дебел топъл пуловер, сложи на краката й домашно плетени вълнени чорапи и с усилие успя да я облече. После я зави с вълненото одеяло, с което се завиваше нощем. Тресяща се се от студ тя се сви на кравайче. Тогава изтича до първия човек, който се изпречи насреща му и го попита къде наблизо има лекар. Човекът обясни и той подкара. Позвъни на вратата, отвориха му и той я внесе на ръце в кабинета. Объркано и разтревожено се опитваше да разкаже какво се е случило. Лекарят измери температурата – беше малко над 40 градуса. Стефан разказваше какво се е случило и това, че не са от града, и  че трябва да се върнат в своя град.

-         Момче, успокой се. Жена ти има инфлуенца, но е млада, ще

издържи пътуването – говореше му спокойно възрастния мъж, виждал какво ли не в кариерата си.

          Лекарят й постави една инжекция, даде й да изпие някакво прахче

-         Сега ми помогни да я пренесем в къщи да поспи, а когато се

събуди, надявам се, че ще бъде достатъчно добре, за да продължите пътя си.

         Стефан попиваше спокойният глас и думите на лекаря като изгарящ  от жажда пътник. Надежда, че този кошмар може би най-после ще свърши, покълваше от думите в изтерзаното му до смърт сърце.Той я вдигна на ръце и докторът ги заведе в една от стаите близо до кабинета. Имаше две легла. Положи я на едното, като я уви добре с няколко одеяла. Когато видяха, че спря да се тресе и се унесе в сън, докторът каза:

-         Това е добре, сега тя ще спи, а и ти също трябва да поспиш

няколко часа. Имаш нужда от сън.

Стефан не чака повече, легна на другото легло, вперил поглед във

вече по-спокойното й лице. Неусетно клепачите му се затвориха и умореното му тяло се предаде на съня.

          Изтощени от преживяното, умората и болестта спаха дълго. Когато на другия ден се събудиха, Матилде вече беше по-добре. Докторът й даде още едно прахче, постави й още една инжекция и като им даде още няколко прахчета за из път и наставления, каза, че могат да тръгват спокойно.

         Пътуваха без проблеми. Матилде спеше почти през цялото време. Когато пристигнаха в къщи, където вече ги очакваха, бяха посрещнати с много сълзи и радост, че всичко вече свърши. Баща му разказа за ходатайството на старите партийни приятели, които бяха успели да се доберат до министъра и да издействат освобождението на немската снаха на стария приятел. Златото на дядо Никола беше свършило работа. Матилде беше спасена от военнопленическия лагер, но над нея висеше проклятиета на нейното поданство. Тя беше немкиня в една комунистическа държава. Министърът “добронамерено” беше предупредил, че ако не се откаже от своето поданство и не стане българска гражданка, вероятно ще има още проблеми и беше дал необходимия формуляр, който да подпише. Стефан разбра, че тези хора не се шегуваха, но знаеше също, че Матилде не би се отказала от своя род и родина. Няколко дни мисли какво да прави. Но вследствие на болестта, Матилде получи кървене. Стефан я откара в близкия град в кабинета на чичо си, който беше лекар-гинеколог, също като него завършил в Германия. Той направи кюртаж. Стефан, Матилде и цялото семейство преживяха тази загуба като смъртта на живо дете. Смехът и радостта за дълго изчезна от дома им.

          В тези тъжни и трудни дни Стефан взе решение да извърши предателството. Мислеше, че го прави за нейното спокойствие и добро. Не знаеше, че това ще обърка завинаги живота му. Един ден й поднесе формуляра и почти небрежно й обясни, че това е неизбежна процедура, свързана с узаконяването на нейното пребиваване в България. Всъщност това беше почти истина. Тя стана “българка”, но онова, което тогава той не й каза беше неговото предателство спрямо нея, скрито зад нейното предателство към родината й.

 

***

 

          С новата власт дойде национализацията, паричната реформа. Нямаха собственост за национализиране, но малкият семеен капитал се стопи. Стефан трябваше да работи. Навсякъде му отказваха, когато видеха немската му диплома. Директорите на предприятията бяха комунисти, които мразеха всичко, което идваше от запад. Такава беше политиката на тези хора – на отрицание, страх и омраза.  Баща му отиде в училище при стария колега-директор, но и той се боеше да го назначи. Посъветва ги да се поинтересуват дали няма начин Стефан да се яви на приравнителни изпити и да получи българска диплома. Направиха го. И така инженерът с немска диплома, стана учител по математика в гимназията на градчето.

          Годините минаваха, но Матилде все не успяваше да зачене. Едва след шест години се роди синът им Георги, а след още три дойде и малкото им момиченце. Нарекоха я Николета, на името на стария дядо Никола, чието злато беше спасило живота на майка й. Стефан учителстваше, сближи се отново със своите предишни съученици и приятели, ходеха заедно на лов през почивните дни или играеха вечер бридж. Матилде не можа да забрави преживения ужас от онези първи месеци след сватбата им, от онзи кошмар, когато щеше да загуби свободата, а може би и живота си. Някакъв страх я отдалечи от хората, стана мълчалива и вглъбена в себе си. Дните й минаваха изпълнени с грижи за децата и Стефан й липсваше. Почувства липсата на приятелите си, на близките си, на хора, с които да разговаря, да се весели, липсваха й екскурзиите и излетите сред природата. Живееше изолирана, защото не можеше да възприеме тукашните нрави, не разбираше хората, не можеше да се сближи с тях. Оставаше си различна, далечна чужда. Улисан в своята работа и в мъжките развлечения с приятелите и хобитата си, съпругът й не й отделяше достатъчно време. Тя говореше често за Германия, казваше, че иска да посетят родителите й, да заведе децата при тях. Писма от тях пристигаха рядко, но във всяко писмо те питаха кога ще видят отново любимото си единствено дете и своите непознати внучета.

          Стефан направи постъпки за пътуване на семейството в Германия – беше му отказано категорично. Времето минаваше, а носталгията на Матилде ставаше все по-дълбока. Пътуването до Германия като че ли се превърна в идея-фикс за нея. Когато говореше със Стефан , тя винаги се връщаше в спомените от детството и младостта си и тяхното време след запознанството им. Той направи още безрезултатни постъпки за пътуване зад граница, като изтъкваше желанието на възрастните родители на Матилде да се срещнат с внуците си, опита и с връзки, за да успее да пробие някак си “желязната” стена на изолацията. Отново и отново безрезултатно. Накрая се получи отговор, че “българската гражданка Матилде Хаджиниколова  може да пътува за Германия с едно от децата си”.  

          Този отговор беше най-неочаквания, който можеха да получат. За Стефан това беше неприемливо, за Матилде – единствената и може би последна надежда да види вече доста възрастните си родители, на които едва ли оставаше още много време на този свят. В семейството им започнаха дълги спорове и разправии, придружени със сълзи. Накрая тя се затвори в себе си и почти не говореше с никого. Единствено по необходимост говореше на децата с някаква неописуема и дълбока тъга на обречен на вечен затвор човек. Тази тъга и обреченост се предаваше от майката на децата. Стефан установи, че те стават затворени, мълчаливи и уплашени и започнаха да странят от него. Виждаше, че щастието им си отива от тях, а не виждаше възможност да го задържи. Не трябваше да допусне животът на децата да се превърне в страдание и болка покрай вечно тъжната им майка. Накрая взе решение и даде съгласието си. Каза й сама да избере с кое от децата ще пътува. Тя светна от радост и естествено избра за своя спътница малката принцеса Николета. Тя я наричаше Лете. Разказваше на децата си със светнали очи за Германия и за техните други баба и дядо, които живеят там. Смехът отново се върна на лицето й. Това, че Георги няма да пътува с нея, като че ли не се отрази на радостта й, защото знаеше, че раздялата им ще е за кратко. Когато тръгна, второкласникът  плака много дето майка му го оставя и той няма да пътува с нея и малката Лете. Раздялата на гарата на семейството беше сърцераздирателно. Дошлите да ги изпратят роднини триеха сълзите си дълго след като влакът тръгна. Никой още не знаеше, че те бяха заедно четиримата за последен път. Влакът бавно потегли. Матилде махаше от прозореца, а Лете пращаше въздушни целувки с малката си ръчичка. Това беше последният спомен на Стефан за тях. Влакът набираше скорост и се отдалечаваше. Георги стискаше до болка ръката му, с другата махаше на майка си, която вече не виждаше сълзите му и не чуваше хлиповете му. Влакът изчезна от погледите им. Стефан вдигна Георги на ръце и за тях започна трудния живот на двама самотни мъже. Един самотен съпруг, обичащ съпругата си и едно момче, на което предстоеше да израстне без майка.

 

***

 

          Матилде повече не се върна в България. Какво се беше случило там, Стефан разбра много по-късно. След като мина единият месец, колкото беше разрешението й за пътуване и тя не се върна, той с ужас разбра, че се е случило нещо изключително и че той няма да ги види скоро, а може би никога. Не получаваше писма. Той и не очакваше. Познаваше системата и знаеше, че дори и тя да му пише, те никога няма да стигнат до него. Страхът на властта от всичко, което идваше отвъд Желязната завеса, беше патологичен. Тези хора не биха позволили да се осъществи никакъв контакт. Той дори не се и надяваше.

          Годините минаваха. Георги растеше, беше вече в гимназията. Родителите на Стефан си отидоха, сломени от мъка за неговия провален живот и за малката внучка, която растеше далеч от тях и за която непрекъсната говореха и скришом плачеха. Времената постепенно се променяха. Един ден най-неочаквано се получи писмо от Германия. Стефан не вярваше на очите си. Шокът му беше толкова голям, че той приседна и не смееше дълго да го отвори. Мисълта, че се е случило най-страшното сви сърцето му. “Иначе ТЕ не биха пропуснали това писмо през цензурата...” – мислеше той и се почувства толкова зле, че едва успя да извика на Георги. Момчето дотича бързо от стаята, където учеше уроците си и виждайки баща си, който се беше хванал за гърдите и сочеше телефона, разбра мигновено какво трябва да направи. Обади се в “Бърза помощ”, каза адреса. Пристигнаха незабавно - градът беше малък, и почти всички познаваха учителя по математика от местната гимназия. Откараха го в болницата. Георги ги изпрати и каза, че ще отиде в болницата веднага след тях. Когато се върна в дневната, видя на пода неотворения плик. Отвори го. От него се изсипаха снимки. Георги ги вдигна и за първи път след читиринадесет години видя как изглежда майка му и малката Лете, за които имаше само вече неясни спомени и остарели снимки. Прочете писмото.

          Взе го и отиде в болницата. Казаха му ако иска да изчака, защото сега баща му спи и не трябва да го безпокоят. Изчака. Когато баща му се събуди, го пуснаха. Влезе и той му зададе въпроса, който знаеше, че ще му бъде зададен:

-         Къде е писмото?

Подаде му го. Знаеше, че ще се развълнува, но знаеше също, че ако

не му го даде, тревогата на баща му ще бъде още по-голяма. Писмото беше хубаво. Лицето на баща му засия и от очите му започнаха да се стичат сълзи. “Те са живи, здрави и са добре. Благодаря ти, Господи.” Като че ли товар падна от раменете му. За първи път след много години в тази нощ, след първата си сърдечна криза, Стефан заспа щастлив.

          Кризата беше овладяна, но лекарите предупредиха, че сърцето му е вече увредено и трябва да се пази. Годините минаваха все така самотно, но понякога получаваше писма от Матилде. Разказваше му за живота им, за Николета. Тя вече беше девойче и във всяко писмо имаше и нейно писъмце. Тези писма бяха най-скъпото, което имаше. Матилде започна да му изпраща колети, изпращаше дрехи за него и за сина си, но никога не разказа какво се беше случило, защо не се върна. Той не посмя да я  попита, защото знаеше, че това може да спре писмата им. Георги завърши гимназия и влезе в казармата. Стефан остана сам. Пишеше им дълги писма. Живееше с тези писма и с работата си. Когато Георги отслужи, постъпи в университет. Времената се бяха променили. Ледовете между двата блока бяха започнали да се топят. Когато беше в трети курс, направиха постъпки за пътуване на Георги до Германия - разрешиха му. През лятото Георги излетя за Франкфурт. Стефан тръпнеше от вълнение. Представяше си срещата на сина си с майка му и със сестричката му след толкова години. Опитваше се да си представи какви са били чувствата им, вълнението им, сълзите им. Вълнуваше се мислено с тях и чакаше Георги да се върне, за да му разказва. Дойде и този ден. Посрещна сина си на летището. Нямаше търпение да чуе за всичко, което се беше случило. Докато пътуваха с влака, Георги разказваше впечатлен и развълнуван.

-         Друго е тате. Различно е. Много са напред. Друг е животът им.

Мама е прекрасна и е добре. Работи, има много приятели и занимания, ходи всеки ден на плуване. А Николета вече има собствено ателие и кола, и учи скулптура. Разказа ми, че когато се научила да пише, написала писмо и поискала от мама да я заведе до Дунав, за да го пусне в бутилка за нас, вярвала, че ще го получим и прочетем... Тя е много весела и красива, татко, и още помни няколка българскки думи.

           Раменете на възрастния, едър мъж се разтресоха. Оттук нататък пътя им мина в мълчание. Писмо от малката принцеса... Колко го беше мечтал и чакал! Колко пъти нощем беше гледал звездите и си беше представял как спи в своето малко детско креватче и се усмихва насън. Неговото малко момиче беше порастнало без него...

          Когато пристигнаха в къщи, Георги продължи да разказва впечатленията си. Стефан го слушаше с вълнение и разглеждаше с интерес новите снимки, които беше донесъл. Николета приличаше на майка си, в онези години, когато се запозна с нея – млада и жизнерадостна. Болката от пропуснатите години с най-близките му същества отново сви сърцето му. Той даде воля на сълзите си.

-         А защо не се върнаха тук, разбра ли?

Зададе най-после въпроса, който го гризеше като червей вече тридесет години.
Застанал до прозореца, обърнат с гръб към сина си чакаше да чуе истината както осъдения чака да чуе присъдата си.

-         Да, тате. Мама ми разказа. Няколко дни след като пристигнала в

Германия, я извикали в полицията за проверка. Тогава разбрала истината. Казали й, че е родоотстъпница и я предупредили, че ако се върне в България, никога повече няма да я пуснат да премине границата на ФРГ.  След дълги колебания, решила да остане. Като българска гражданка, подала молба за германско поданство. Дълги години й било отказвано. Тя каза да ти предам, че... не ти се сърди. Аз също не й се сърдя, тате...

          Стефан мълчаливо тръгна към стаята си. Тази нощ не заспа. Пушеше цигара след цигара пред отворения прозорец.

         

 

***

 

          След още десетина години през които Стефан подаде напразно няколко заявления да посети Германия, най-после му разрешиха и днес той пътуваше. Докато си спомняше целия си живот, самолетът беше преодолял разстоянието и предстоеше кацане на летището. Предупредиха ги да сложат коланите. Машината се приземи. Слезе, взе багажа си и докато траеше проверката на документите му, се опитваше да надникне отвъд преградата и да ги види. Знаеше, че ще го чакат. Формалностите свършиха и с пътната чанта в ръка, той тръгна към изхода заедно с общия поток пътници. Посрещачи и пътници вървяха насреща. Погледът му пробягваше по лицата и търсеше познатото лице.

          Внезапно я видя. Това сякаш беше Матилде – такава, каквато я помнеше на прозореца на заминаващия влак, влакът който отне част от живота и щастието му. Тридесет и пет годишната Николета тичаше насреща му с протегнати ръце. Той също протегна ръце, за да притисне детето си след тридесет години.

          Приближаваха метър след метър един към друг. Той очакваше куршум в гърба, но нищо не можеше да ги спре, нищо друго нямаше смисъл, само това разстояние, което се скъсяваше бавно, като че ли времето беше спряло. Движеха се протегнали един към друг ръце, но толкова трудно, сякаш в краката им имаше олово. Бяха на две ръце разстояние, оставаше малко, най-после протегнатите ръце се докоснаха, той направи последна крачка, ръцете му я очакваха, но тогава очакваният 40 години куршум от оная гара улучи сърцето му...Светът с невероятна тежест се стовари върху него и той разбра, че никога няма да стигне до протегнатите й ръце...

          Младата жена го притисна до себе си, но той се свлече в краката й, преди да усети прегръдката.

          - Татееееееееееееееее   

          Тя се хвърли върху него на земята. Хората се отдръпнаха надалеч

           На аерогарата във Франкфурт останаха да лежат вкопчени в здрава прегръдка две тела - един мъртъв възрастен мъж и една ридаеща млада жена.     

           Две от безбройните жертви на войната.

 

19.03.2007г.       

 

 

© Даша Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??