Беше 7 часа сутринта. По това време обикновено хората спят, но не и индивидът, наречен Георги. Той вече бе станал и се чудеше какво да прави. Погледна по-големия си спящ брат и бързо му минаха разни мисли, които още по-бързо бяха изместени от предполагаемите болезнени последствия. Връхлетя в спалнята на родителите си с явно намерение да ги събуди.

-Спите ли – кресна Георги.

-Вече не… - отвърна немощно едва будният баща.

-Е, аз ще отида да купя закуски за всички – отвърна Георги, след което тръшна силно вратата, за да е сигурен, че родителите му няма да спят като се върне.

-Изхвърли боклука – кресна майката.

Георги профуча надолу по стълбите и с няколко бързи крачки, след като излезе от блока, вече бе на разстояние от казана, от което без проблем би могъл да вкара торбата в контейнера.

-Такаа… към най-близката закусвалня – заяви Георги и се затича.

Една фигура гледаше с втренчен поглед торбата, която полетя към казана. Фигурата бе трудно различима в сянката на казана, която хвърляше слънцето. С много бавни движения и с много оглеждане някой друг да не му вземе плячката фигурата се втурна в казана.

-Само хартийки… - изхленчи леко Айшето, – а… чакай малко, тука има трохи.

Покрай Айшето прелетя друг индивид, който леглото не може да го удържи рано сутрин. Виктор обичаше да кара колело сутрин, обед, вечер, докато вали, докато пече, дори докато яде. Виктор се бе насочил към своя блок, за да утоли жажда си, паркира своя жребец до пейката, но бе забравил катинара. „Е… толкова рано сутрин едва ли ще мине някой оттук… а и аз ще се бавя само минута…” - замисли се Виктор, след което със скоростта на светлината се скри в блока. Но той не подозираше, че някой със скоростта на тъмнината бе наблизо и бе забелязал фаталната грешка, допусната от него. Айшето се усмихна лукаво, след което под покровителството на заобикалящите го сенки се приближи.

Айшето не бе свикнал да кара колело. Справяше се сравнително добре, но винаги бе предпочитал да върви. Той гледаше на колелата по скоро като търговска стока, отколкото като превозно средство и именно поради тази причина се бе насочил към дома на Бай Киро Дамаджана. Той винаги купуваше каквото и да бе от циганите, за тях той бе като пункт за железа, но купуваше дори и пластмаса. Вятърът развяваше мръсната му коса по още по-мръсното му лице. Айшето бе радостен, бе сигурен, че ще вземе добри пари за колелото и с радост се изхрачи върху баничката на човека, покрай когото премина.

Лицето на Георги замръзна. Не знаеше дали да напсува вече едва виждащата се черна точка в далечината, или да пророни сълза по погубената вече баничка. Стоеше и гледаше как мазната храчка се стича по цялата баничка и се чудеше с какво е заслужил тази съдба. Нямаше пари за нова, затова реши да си купи боза и да лиши своя обичан брат от закуска. Изпсува едно хубаво мангала, виновен за това нещастие, и продължи към най-близкия магазин за боза.

Виктор не можеше да повярва. Искаше да си го изкара на някого, но на кого? Нямаше никого и не би трябвало да има, това бе скапаната причина, заради която той остави колелото си. Не може колелото просто да е решило да си тръгне… нали? Виктор бе объркан, не знаеше какво да мисли. Клекна и се хвана с ръце за главата, мъчейки се да измисли как е било откраднато колелото. Хиляди варианти се въртяха в главата му, но една част от тях бе невъзможна, друга вече не съществуваше, а трета просто бе нелогична, което оставяше само една възможност – било е същество от черната орда. Докато Виктор стоеше замислено, гледайки пространството, което само преди минути заемаше колелото му, до него мина Митко.  Той всяка събота и неделя разнасяше листовки по пощите на хората със своето колело.

-Рано си станал, Викторе. Колело ли ще караш?

Виктор бавно премести погледа от едно празно пространство върху друго (главата на Митко), а след това и колелото на Митко. През него преминаха много смесени чувства, но накрая спокойствието някак си надделя над употребата на остри предмети.

-Аз… такова… току-що ми го откраднаха. Качих се до горе само за малко и след като слязох, го нямаше.

-Не ти завиждам на съдбата, приятелю. Ще се оглеждам за колелото ти.

-Да… благодаря… аз ще пообиколя малко да видя дали не е някъде тук.

Митко яхна колелото си и тръгна към следващия блок. Докато препускаше, по пътя забеляза друг познат на име Георги.

-Добро утро.

-За някой е добро, за други чука на дърво.

-Какво… няма значение, някой е откраднал колелото на Виктор.

-Наистина ли? Кога?

-Преди няколко минути. Качил се до горе за малко и като слязъл...

-Много лошо. Ще се оглеждам за него. Ти днес пак ли на разнасяш по пощите?

-Да… пари трябват все пак. Ами ти къде се изцапа с кал – посочи Митко изцапаните му панталони.

-Реших да изкарам аз да си похапна една баничка и точно над мен прелетя ято птици.

-Не ми казвай… наистина ли го направиха ?

-Все едно бях на война и бях обстрелван от самолети. Не остана място по нея, която да не бе побеляла. Така се ядосах, че я хвърлих настрани и завъртях торбата, която се закачи на ръждива тръба и поредната баничка се изхлузи със засилка в калта пред мен. Сега ми остана още една баничка и отивам да си купя боза и да мога да им се насладя на спокойствие

-Имал си интересна сутрин. Хайде, аз ще тръгвам, че още много блокове имам.

-Да… приятно разнасяне и до скоро.

Митко не получаваше много за тази работа, но не се оплакваше, всяка пара му бе добре дошла. Също така понеже ползваше колело, му бе доста приятно да я върши и дори му бе като развлечение. Все едно му плащаха да се забавлява. Най-накрая стигна поредния блок и се приближи до пощите. Загледа се в един циганин, който с наслада си ближеше сладоледа, най-вероятно купен с пари от току-що продадено колело. Не сметна, че е нужно да му обръща повече внимание и просто продължи да прави това, за което бе дошъл. Митко се славеше с изключително бързи рефлекси. Говореше се, че веднъж е успял да убие змия с голи ръце, преди тя да е успяла дори да изсъска. Въпреки това единственото, което Митко успя да чуе, бе издрънчаването на веригата и черната точка в далечината.

-Тоя сериозно ли…? Той наистина ли…? Как...? Кога?  Мамка му!

Георги с блаженство отвори бозата и след като се огледа, че никой не минава, че няма тръби и локви около него и небето е прочистено от пернатите лайновози, той изкара баничката. Направи повторен оглед на терена и захапа баничката. Все още не бе отхапал от нея, но вече се чувстваше на седмото небе, усещаше едно невероятно спокойствие. В този момент спокойствието му бе изтръгнато от устата му. Той отвори очи и мерна впитите черни пръсти в баничката. Не можеше да направи нищо, тя бе изгубена, единственото, което издаде, бе тъжен стон. Георги не можеше да повярва. Четири банички за по-малко от 30 минути.

-Е, поне ще си пийна боза - успокои се донякъде Георги.

Затвори очи и бавно започна да надига светата напитка. Сетивата му бяха изострени. Чуваше как падат листата от дърветата, как тече водата по канала, стъпките на мравките дори, чуваше и колелото на предполагаемия крадец. Отдръпна се от улицата, усмихна се и отвори очите си. Бе сразен от празнината в ръката си. Тъмнината бе надделяла. Георги стоя няколко секунди, след което целият квартал бе оглушен от неговите гласови струни.

Митко и Виктор стояха пред пейката на блока с тъп поглед в дървото пред тях.

-Баща ми ще ме пребие – отрони тъжно Виктор.

-Да… мен също – добави Митко.

-Твоя е в Африка с корабите, а и като се върне, най-много да ти купи ново.

-Не, аз имах предвид, че твоя ще ме бие.

-Защо? – озадачи се Виктор.

Георги бе наближил почти блока си, където двамата му другари се оплакваха.

-Ами твоя баща се оказа и мой и те излъга, че колелото ти е откраднато, за да го даде на мен. – отвърна спокойно Митко.

-Моля? – потресе се Виктор.

-Откраднаха ми баничката и бозата – кресна Георги ревливо.

И двамата се стъписаха от ужас.

-О, боже – отрони Виктор.

-И бозата ли? – едва изрече Митко.

-Това е ужасно, може ли да направим нещо? - добави Виктор.

-Вземете бухалки!

До края на деня двете колелета бяха върнати на собствениците им, а Георги бе останал с празен стомах, но странно удовлетворение от деня.