Една почти банална история с четири епилога

   - Ти си глупак! Свършиха се полякините и чехкините на плажа, та си тръгнал да сваляш тия надути германки!

   - Забравяш за рускините!

   - Глупак! – Гената плюе демонстративно в пясъка и тръгва да влиза в морето.

  Не му се връзвам особено. Всяка втора негова дума е „глупак“. Паразитен израз някакъв. Обаче този път наистина ми е ядосан. Мрази да го закачам на тема рускини. Майка му е такава. Както и мрази да се говори за казарма. Със син паспорт е и знае, че след завършването ни ще получи повиквателна от Съветската армия. Най-големият му страх е, че може да го изпратят в Афганистан. Впрочем сигурен е, че ще го пратят, смята го за карма. Дядо му, руснакът, е загинал под Берлин през 45-та. Затова и  ненавижда германците. С Гената, който всъщност е „Евгений с Й накрая“, както обича да подчертава, сме състуденти. Трябваше да сме по-голяма тайфа на плажа, но кой забил ново гадже, кой не намерил пари за морето, кой се хванал да чете за поправителните през септември… И ето ни сега само двамата на къмпинг „Нестинарка“ до Мичурин. Гената е успял да измоли от „бащата“, някакъв голям шеф, семейната Лада и сме моторизирани и свободни да литнем накъдето пожелаем. Днес сме тук, утре – където ни отвее вятърът!...

  Втори ден се мъча да разтопя айсберга, разделящ ни от съседките ни по палатка - двете готини германки. Усмивки, поздрави, покани за волейбол. Никакъв шанс. Може би колегата ми е прав, че не си струва да си губя времето с тях? Аз пък съм инат. Най-сладки са трудните победи. Едната почти не излиза от морето. Висока е поне метър и деветдесет и гърбът ѝ е широк, колкото пътеката за боулинг в Японския. С два-три замаха стига до шамандурата. С още толкова до Мичурин. Трябва да е в олимпийския отбор по плуване на ГДР, ако не като състезател, то поне като масажист. По-скоро всява респект у мен, а не интерес. Другата, по-симпатичната, рисува по цял ден на плажа. Графики, карикатури – само молив. Към нея е насочено цялото ми внимание. Тъмнокестенява красавица, която не прилича на германка. Като в онази стара немска песничка – „Schwarzbraun muss mein Mädel sein, gerade so wie ich…“. Решавам да действам директно. Пристъпвам и сядам на пясъка до нея. Без да я поглеждам, започвам да говоря. На немски, разбира се. Осемте години в Алианса са направили немския ми почти перфектен:

  - Някога и аз рисувах…– нула внимание от нейна страна, но смело продължавам - …обаче вече загубих интерес. След като не ме приеха да следвам архитектура. Цветната задача се оказа невъзможна. Кой знае, може би съм далтонист? Предпочитам графиките... – Усещам как плещя глупости и се чудя за какво ли говорят професионалните „гларуси“. Тя обаче неочаквано ми хвърля един стъклено-изцъклен поглед и ми подава скицника и молив. Вземам ги, но след кратко колебание ѝ ги връщам:

  - Няма да стане…

  - Така си и мислех!  Поредният некадърен сваляч. И лъжец! – изсъсква през зъби тя.

- …няма да стане с молив 4H. Освен ако не искаш да перфорирам листа. Нека аз да си избера! - Грабвам един В от кутийката с моливи на хавлията ѝ, и се захващам за работа така,  сякаш ако не бъдещето ми, то поне следващите ми нощи зависят от това. Което не е далече от истината! Тя ме наблюдава с любопитство. В страните ѝ се появяват малки трапчинки. Най-сетне! Опитва се да надзърне в скицника, а аз се дърпам и го крия.

  - Ще ти покажа това, което рисувам, само ако науча името ти. Дори ще ти го подаря.

  - Не мога да продам името си за драсканица, която може и да няма никаква стойност. Първо искам да видя нарисуваното! – очите ѝ проблясват дяволито.

  - Диамантите в Антверпен се продават на бижутера в торбичка, без да ги е виждал.

  - Оооо, бил си в Антверпен? И си купувал диаманти? – прави се на изненадана.

 - Не. Продавал съм. Затова ако не науча името ти, никога няма да имаш удоволствието да видиш нарисуваното на този лист. По-скоро бих го хвърлил в морето на русалките!

   - Добре де! Успя да ме заинтригуваш. Името ми е Мая. Дай да видя! – настоява тя.

  - Ето, че не боли – продължавам да рисувам и да крия листа – През май ли си родена? 

  - Как пък реши?! – вече се усмихва насреща ми – Ааа, заради името! Значи, ако следвам логиката ти, и си роден през октомври, трябва да се казваш Октомври?

  - Близо беше, но не позна. Нито месеца, нито името.

  - И ти не позна за месеца. Не ти ли е хрумвало, че може родителите ми да се ме кръстили на богинята на маите Майа?

  - Ама да, разбира се! Как не се бях сетил! Тя трябва да е жената на Кетцалкоатъл?

  - Че защо да не му е жена?! Е, платих цената, сега ще си получа ли драсканицата ти?

 - Разбира се! Ето! – подавам ѝ скицника, а тя гледа ту нарисуваното, ту мен невярваща.

  - Това е… невероятно. Мислех, че лъжеш. Ти... Какво е това? Прилича на…

  - Прилича на затворите на Пиранези – подсказвам ѝ аз – но не е затвор. По-скоро е част от пътя към затвора. Две зими рисувахме съдебната палата в София в часовете по рисуване. Упражнявахме перспективата, светлосенките. Тези арки, с пчелните пити по тях, са ми се набили в главата за цял живот. По памет  и за пет минути – толкова!

  - Пиранези… Но разбира се! Фантазиите на тема затвори… Как не се сетих! Значи си ги виждал? Извинявай, наистина си те представях за... За някой друг… Мислех те за… Ужасно ме е срам!... А как е твоето име?... Боже, Пиранези!... Как не го познах!

  - Е, ако искаш да ме наричаш Пиранези, нямам нищо против.

  И двамата едновременно прихваме да се смеем. Ледът е разчупен и се топи бързо от горещото августовско слънце. Нататък е лесно…

  Няколко часа по-късно знаем много един за друг. Мая  е дипломант в Академията за изящни изкуства в Берлин, специалност Графичен дизайн. Това обяснява познанията ѝ за италианския художник. Показва ми папка с нейни работи. Дори и част от черновата на дипломната си работа. Има задача да разработи лого и пълна концепция за реклама на Кувейтските авиолинии. Показва ми как полумесецът се превръща в летяща птица. Показва ми и няколко варианта за художественото оформление на различни самолети. По някое време приятелите ни се появяват при нас. Запознаваме ги. Високата германка е Ингрид. И тя като Гената се държи резервирано към плажното ни запознанство. От време на време придърпва художничката настрани и на някакъв непонятен за мен южногермански диалект обсъждат нещо оживено. Не е трудно да се досетя, че обсъждат нас. Действително е била професионална спортистка. Но нещо се е случило и е изхвърлена от националния отбор. Не искат да споделят какво, а аз и не настоявам. Сега Инге е помощник-учител в детска градина. Разказвам им и за нас двамата с Гената. Спестявам им някои неща за него, като онова за паспорта му и за дядо му. Следват часове на плажна безгрижност.

  Вечерта сме в дискотеката по пътя за Мичурин. Колегата се отпуска и започва да ухажва Ингрид на руски. Нищо, че стига едва до рамото ѝ. Какво ли не могат да направят няколко водки за международните отношения! Танцуваме, забавляваме се. Късно през нощта се прибираме по палатките. Решаваме да сме добри момчета и да не разместваме спалните чували още първата нощ. Но Гената възбудено обещава:

  - Обаче утре Съветската армия ще превземе Райхстага! Да не съм Евгений с Й, ако...

 - Ако Съветската армия и утре изпие толкова водка, най-много да превземе тоалетната.

  - Глупак... - промърморва той и заспива с дрехите.

  - Лека нощ и на теб!

  На следващия ден отново сме заедно на плажа. Продължаваме да се опознаваме с Мая. Говорим си за литература, за музика. И лъсват разликите между двете култури, между двете страни, между живота в тях.  Пита ме за книгата, която разнасям с мен на плажа. Лъдлъм и „Ръкописът на Чансълър” са непознати в ГДР. Когато ѝ разказвам за сюжета, за Щатите, за ЦРУ, тя не може да повярва, че тази книга е издадена отсам Желязната завеса. Ставайки въпрос за завесата, абсолютно шашната е, че по време на празници границата с Югославия се отваря и отивам да се видя с братовчедите си в Македония. След Голямата война дядо ми е избягал в България, а братята му са останали в окупираната от Сърбия Македония. Мая не вярва и на дума от казаното.

 - Какво тогава правиш още тук? След като имаш такава възможност?!

- Как какво? Тук са приятелите ми, тук са родителите ми, тук се влюбих за първи път...

- Ти си... Ти си... – усещам в погледа ѝ тъга и празнота. Не се доизказва.

- Знам. Глупак съм. Така казва и Гената.

- Не, не! Не съм казала това! Знаеш ли, Пиранези е лежал за кратко в затвора заради политически донос. Това оставя отпечатък в цялото му по-нататъшното му творчество. Не е само серията фантазии на тема затвори. От този момент нататък всичко при него става по-мрачно, добива по-тъмни краски. Сякаш за цял живот е останал в затвора.

- Значи е бил слаб духом! Ако човек е силен по дух, дори и в затвора може да се чувства свободен – опонирам аз.

- За един престъпник, това може и да е вярно, но не важи за хората на изкуството! Те са по-чувствителни, по-фини…

- И по-слаби, може би?! – прекъсвам я аз - Хайде да не преиграваме! Ами Хемингуей? Ами Джек Лондон? Ами О`Хенри? Той също е лежал в затвора. Но това не е попречило разказите му да си останат едни от най-човеколюбивите и жизнеутвърждаващи!

- Искам да кажа, че един творец, за да е пълноценен, трябва да е свободен! – не отстъпва Мая – Да може да пътува. Да не е спиран от граници! До попива от различните култури и да ги използва в творчеството си!

- Глупости! Жул Верн не е напускал никога кабинета си, а е познавал много по-добре от всички света! И различните култури! Да не говорим, че е имал и поглед в бъдещето!

  Спорът се разгорещява. Никой от нас не отстъпва. А да се спори на немски, не е най-доброто усещане за околните. Младата полякиня до нас възмутено ни жъжка и шъшка нещо. Успокоявам я на български:

- Спокойно, панна! Няма да превземаме Полша! Поне не и тази нощ!

  Не се успокоява. Може би е очаквала точно обратното? Тогава от морето излизат Инге и Гената.

- Какво ще правим тази вечер? – пита той.

- Гледам този афиш на входа с нестинарите в Българи. Ама ни трябва трезвен шофьор.

- Това е идея. Няма проблем с пиенето. Питай момичетата!

  Следващият час се налага да разказвам на новите ни познати всичко, което знам за нестинарите. След онова за периодичното отваряне на границата, продължението за боси  танцьори върху огнена жарава окончателно ме превръща в очите на Мая в изпечен лъжец. Все пак са заинтригувани. Решават да проверят разказаното. Отиваме!

  Балкантурист в сърцето на Странджа планина си е кич на кичовете, както и да го погледне човек. Ама хваща окото на чужденците. Особено ако и предлага аборигенски танци върху огън. Автобус с руснаци, автобус с поляци, и няколко коли с неорганизирани самодейци като нас са паркирали пред ресторанта. Сервитьорите ни спретват набързо една маса на края на поляната, с ултиматума, че докато не обслужат групите, хич да не чакаме вечеря. Гената поръчва две бутилки „Столичная“, няколко швепса и „когато станат, четири шопски”. „Ехей, Съветската армия, как ще превземаш довечера Райхстага?!” – ми се ще да го питам, но не го правя. Само му напомням, че той е шофьорът и че е добре да ни върне живи и здрави в къмпинга. Инге и Мая трескаво обсъждат нещо на техния си южногермански диалект. Зацепвам по някоя дума. Споменават границата. Аха! На разклона преди селото ни беше спряла милиция и граничен патрул за паспортна проверка. Пътят за Малко Търново е в граничната зона, но Българи е преди зоната. Явно това коментират.

На поляната гори клада. Висока е. Ще се наложи да почакаме. Разливам водка по чашите и вдигам наздравица за международните отношения. Германките не схваща намека ми. Какво пък! Компанията е добра, водката също, има ли значение тостът?...

Два часа по-късно кладата се  е превърнала в жарава. Представлението започва. Тъпан и гайда огласят поляната Музикантите са възрастни светлооки мъже. Обикновени бели ризи, тъмни панталони, галоши. Имат вид на обикновени местни селяни. Танцьорките пък са две девойки. Кой знае от кое хореографско училище са ги докарали? Еднакви везани ризи, с еднакви шевици, еднакви стъпки, еднакви жестове, еднакви изкуствени усмивки. Балкантурист...

   Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм.  Тъпанът подканя танцьорките и те, отначало плахо, а после все по-уверено прелитат над жаравата като птички. Не ходят, а се носят във въздуха. Но някак си все гледат отстрани да минат, по късата хорда на кръга да го направят. Въпреки това успяват да впечатлят чужденците. Избухват аплодисменти. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Ритъмът на тъпана ме унася. Искрите от жаравата като неспокойни светулки литват нагоре и се сливат със звездното небе. Вторачен в тях, неусетно губя представа за време и пространство. Изведнъж нещо се променя. Гайдата проплаква жаловито и някак фалшиво с един последен тон, и спира. Гайдарят я е захвърлил на тревата, събул е галошите си и запретва крачоли. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Усещам вибрациите на тъпана във вътрешностите си. Възрастният гайдар влиза в жаравата, сериозен, съсредототочен, полупритворил очи. Танцьорките се дръпват. От усмивките им няма и помен. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм.  Един от сервитьорите тича към ресторанта. След малко на поляната изскача целият кухненски персонал – уморени жени на средна възраст във възмръсни бели престилки. Бършат ръце в тях и оживено шушукат „Прихванал го е, прихванал го е!“ Някои се кръстят набожно. Нещо се случва. И то не е по програмата. Последна едва се дотътря белокоса старица. Носи икона. Тика я в ръцете на нестинаря. Възрастният мъж продължава танца с иконата. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Напрежение и мистика витаят във въздуха. Това вече определено не е Балкантурист…

   Изведнъж нестинарят излиза от кръга и в ритъма на тъпана със ситни стъпки идва право към нашата маса. Виждам лицето му отблизо. Очите му са се обърнали в орбитите си, изпаднал е в транс. Идва, спира пред Мая, вдига високо иконата във въздуха и натъртено, сякаш е клетва, изрича „Не влизай в огъня! Ще изгориш! Не влизай в огъня! Ще изгориш!“ После се връща в жаравата.  Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Трататата-Дум-Дум-Думм. Прави още едно последно пресичане, излиза от другата страна и там пада като посечен. Сервитьорите се втурват да го вдигат. Тъпанът спира своето думкане. Настава паника и олелия. Едва сега забелязвам, че Гената е далеч от нас. Правел е снимки от различни ъгли и се е отдалечил.

   - Какво ми каза старецът? Какво?! – дърпа ме Мая.

   - Нищо особено. Каза да не влизаш в огъня.

   - Не, не! Кажи ми точно! Дума по дума! – видимо е притеснена.

   - Точните му думи бяха  „Не влизай в огъня! Ще изгориш!“ И го повтори.

   Виждам как Мая видимо пребледнява. Инге я прегръща и двете тръгват към тоалетната. Говорят си нещо припряно и уплашено.

   Връщането към Мичурин е хем напрегнато, хем тъжно. Напрегнато, защото водката вече е хванала Гената и той шофира бавно и съсредоточено, здраво стиснал волана. Германките пък мълчат омърлушени на задната седалка. По някое време Мая моли да спрем. Лошо ѝ е. Спираме и слизаме. Тя повръща на пътя. А почти не е пила.

   - Искаш ли повървим малко? Да глътнеш свеж въздух? До къмпинга има-няма два километра – предлагам аз. Съгласява се. Махвам на Гената. Инге се качва отпред и тръгват – Какво се случи? Какво толкова те разстрои? Не разбирам.

   - Този старец… Уплаши ме. Така беше обърнал очите…

   - Не ти вярвам. Думите му те уплашиха. Щом не искаш, не ми казвай! Добре ли си?

   - Малко по-добре, благодаря! Утре може би ще ти разкажа. Но сега не мога...

   Вървим в нощта и мълчим. Каквото и да кажа, ще бъде не на място. Пресягам се и  хващам ръката ѝ. Тя не се дърпа. Вървим ръка за ръка. Животът е хубав!

   В къмпинга ни чака изненада. И то каква! Ладата на Гената е на входа до КПП-то. Капакът на двигателя ѝ е смачкан, а самата бариера лежи пречупена на асфалта. Пишман-шофьорът  ѝ се вижда зад прозорците на КПП-то, угрижено увесил нос. При него има  няколко човека. Двама милиционери – капитан и старшина, който пише нещо,  охраната на къмпинга – младо момче, и някакъв костюмар на неопределима възраст. На челото му пише „Аз съм ченге”. Съдено по съотношението на силите, Гената трябва да е престъпник поне от ранга на Жоро Павето! Прошепвам на Мая да не спира и да върви в палатката, а аз решавам да променя съотношението на силите и влизам в бунгалото на охраната, бодряшки поздравявайки:

   - Добър вечер! Аз съм...

   - Знаем кой си! – прекъсва ме грубо капитанът – И ти ли си употребил алкохол?

   - Пил съм, не съм употребил – правя се на отворен аз. Смелостта идва с „употребата” на алкохол все пак! – Обаче затова се прибирам пеша!

   - Ей, момченце! Внимавай как говориш с властта! – сопва ми се милиционерът.

   - Тъй вярно, другарю капитан! – изпъвам се в стойка „мирно” със сериозен поглед, вперен в портрета на стената. От него с влажен поглед ме гледа Тато. Онзи не знае как да реагира. Чуди се – будалкам ли го или наистина му имам страха. С крайчеца на окото си забелязвам кривата усмивчица на цивилното ченге. Такъв не можеш го излъга!

  - Сядай и пиши показания! Всичко! От – до! С кой, защо, къде, как, а бе всичко!

   Сядам и пиша. След тридесет секунди съм готов. Подавам листа. Капитанът чете, а лицето му придобива цвета на добре узрял патладжан.

   - Какво е това бе, келеш?!

   - Показанията, другарю капитан! „Посетихме с гражданките на Германската Демократична Република Ингрид и Мая, в скоби не им знам фамилиите, и състудента ми Евгений Маринов ресторанта на Балкантурист в село Българи, за да гледаме нестинарски танци и за да развиваме интернационалните връзки с гореспоменатите гражданки” – декламирам на висок глас и по памет написаното – С кой, къде, защо...

   - Тодоров, остави! От тук поемам аз. Вие тръгвайте! Старшина, актът е готов, нали? -цивилното ченге се надига от ръба на масата, на който е седял до сега.

   Опа! Предпочитам униформените. Най-много някой шамар да изядем. С цивилните човек никога не знае до къде може да се стигне...

  В този момент телефонът звъни тревожно. Момчето от охраната вдига. Всички го гледат с очакване. Като във второразреден гангстерски филм от трийсетте години!

   -За Вас е – подава слушалката на цивилния.

   - Слушам... Да... Да... – гърбът му едва забележимо се опъва. Ченгета! Дори и по телефона, когато говорят с началник, застават в стойка „мирно”! – Да... Да... И него... Да... Слушам! Ще бъде направено! Лека нощ!

  Сега погледите са приковани в цивилния. Той прави многозначителна пауза, като оглежда един по един всички присъстващи. Най-после процежда:

 - Вие двамата сте свободни. Старшина, връчи акта на лицето Маринов! Колеги, вие останете за малко! Охраната, я ти премести катастрофиралия автомобил, да не пречи. Утре сутринта връщаш ключовете и документите на автомобила на шофьора!

   Излизаме навън. Едва сега виждам зачервените очи на Гената. Плакал е.

  - Биха ли те?

  - Не... Аз... За колата... И за това какво ще каже бащата...

   Каква  стана тя! Уж Райхстага щяхме, пък... Виждам пред себе си едно уплашено момче. Сега се сещам, че беше казвал, че е тръгнал на училище на шест. Смятам, смятам... Ами че той още няма деветнадесет. Дечко...

   - Ех, Гена, Гена, какво направи?!...

   - Изложих се... По цял ден бариерата е вдигната, откъде да предполагам, че нощем я пускат... Прощавай!  Утре тръгваме...

   - Разбира се. Така е редно. Другото ще почака за по-добри времена...

   Сбогуването на другата сутрин е кратко. Давам телефона си и адреса си на Мая. Тя не ми дава нищо. Казва, че е напуснала студентското общежитие и че тепърва ще си търси квартира. Щяла тя да ме потърси, когато се приберат след десетина дни. Утре-вдругиден  щели да мръднат за малко нагоре към Варна. Излишно е да питам дали ще се видим някога пак. Знам отговора. Ръкуваме се едва-едва докосвайки се.

   Някъде около Созопол Гената нарушава мълчанието:

   - Ще дойдеш ли до нас да помагаш за пред бащата?

   - Ще дойда. Ще му кажа, че съм те пекъл вързан на онази жарава и съм ти наливал водка в устата. После съм ти опрял нож, за да шофираш Ладата и да се блъснеш нарочно в бариерата! Ама не знам дали ще повярва...

   - Глупак! – процежда през зъби той.

   Оставя ме на ж.п. гарата в Бургас, барабар с палатка, раница и два спални чувала, и отпрашва без да каже нищо. Дали не беше до тук това приятелство? Онова среднощно иззвъняване на телефона не ми дава мира. Какво пък?! Животът продължава...

Епилог 1.

   Два дни по-късно ежедневието ме е грабнало. Работя при един матричар, частник. Сглобявам светлоотразителни триъгълници. Плаща добре. Вечерта се прибирам скапан. Сестра ми ме посреща:

   - Брат ми, цял ден те търси някаква германка.

   - Каза ли нещо?

   - Да, но нищо не разбрах. Всеки път ѝ казвах пак да се обади. На руски.

   - Браво! Колко е хубаво да си имам сестричка секретарка!

   Хвърлям един бърз душ и се закотвям до телефона. Към девет звъни. Мая е.

   - Здравей! В София съм. Пристигнахме сутринта с нощния влак. Търсих те, но... След час и половина часа пътуваме за Берлин. На гарата сме. Ако искаш...

   - Искам! Стой там и не мърдай никъде!

   Прелитам разстоянието до гарата за рекорд. Но все пак отнема време. За малко да не позная Мая. Със сплетена на плитки коса е, с джинси и карирана риза. Хлапачка! А бях я виждал или по бански с вдигната коса, или с широката басмена рокля и с пусната коса. Не се сдържам и я прегръщам. Тя е леко  притеснена. Прегръщам и Ингрид, за да замажа конфузията. После оставяме плувкинята при раниците, а ние се дръпваме настрани.

   - Как така? Нали щяхте към Варна?...

   - Размислихме. Нещата се промениха. Няма значение! Извиках те не за това. Просто онзи ден се разделихме набързо и... И не успях да ти благодаря. А искам да ти благодаря... За всичко... Мълчи! Не ме прекъсвай! Моля те!... Нямаме много време! След малко влакът тръгва... Онази нощ не спах. Премислях всичко. Всяка твоя дума... Минах през лед и през огън. Мислех те за друг. Грешала съм. Мълчи, моля те! Аз съм виновна. Не можах да се отпусна. Напоследък виждам заплаха у околните. И когато те срещнах, не можах да позная доброто. Бяхме намислили нещо с Инге. Но думите на онзи старец ме уплашиха... И променихме плановете си. Не ме питай!... Сам ще разбереш... някой ден... А може и да не е старецът? Може би спорът с теб да е причината да се откажа? Онзи спор - за свободата, за затворите, за творците... Кой знае?... Искам да ти благодаря! И да ти подаря нещо. Днес обиколихме София. Красив град. Намерихме и немския културен център. Има много добра книжарница! Първо мислех да ти взема Пиранези... Все пак той ни запозна... Но ми се стори прекалено мрачен. Затова ето ти нещо по-ведро! С пожелание да опиташ отново! Човек не бива да спира да опитва!

   Подава ми луксозна книга с Музея Гугенхайм на корицата. Биография и реализираните проекти на Франк Лойд Райт. Не е забравила първия ни разговор!

   - Сварваш ме неподготвен. Няма какво да ти подаря...

   - Подари ми два дни! И онази рисунка от първия ден! Как я нарече? „Част от пътя към затвора”... Но пътищата винаги имат два края… Може да не е „към“, а „от“?... Влакът тръгва след малко. Трябва да вървя. Жалко, че стана така... Можеше да е по-различно...

   - Мая... Ще те видя ли някога пак? – все пак се осмелявам да задам незададения в къмпинга въпрос.

   - Кой знае? Може би само онзи несли... как беше?...

   - Нестинар...

   - Точно така – нестинар... Може би само той знае. Важното е, че не влязох в огъня... И не изгорях...Върви! Не ни изпращай до влака! Трябва да тръгвам.

   Навеждам се и я целувам. Прегръща ме и отвръща на целувката ми. Страстно. После ме отблъсква. Обръща се и се затичва към Ингрид. Грабват раниците и изчезват към перона, без да се обърнат. А аз стърча в чакалнята на гарата с книга в ръка...

Епилог2

   Месец и половина по-късно срещам Гената в кафенето на института. Правя се, че не го забелязвам, но той ме дърпа за ръкава:

   - Чакай малко! Искам да те помоля нещо. Може ли да не казваш на колегите за издънката с колата?

   - Няма да казвам. Обещавам. Как мина с баща ти? – питам само от куртоазия.

   - Всичко е наред. Отървах акта и книжката, но кола няма да видя до Нова година. Наказан съм. Но колата е в Бургас, а аз съм тук. Така че няма значение.

   - Значи онова телефонно обаждане...

   - Да. И това ще те помоля да не се разчува. Той не е директор на завод, както всички знаят. Все пак той отърва и теб.

   - Какво е направил?!

   - Отърва те. Няма да ти пишат в досието, че си помагал на германките да преминат незаконно границата с Турция.

   - Какво...?! – Тук  губя дар слово. Мигам в неудомение. Гената ме гледа нагло.

   - Не забравяй, че ти предложи да ги водим до граничната зона! Да разузнаят постовете, може би? Чух ги после как говорят „Гренце, гренце“. И аз съм учил малко немски! Така че не ми се прави на света вода ненапита! А ти какво си мислеше? Че са на почивка? И че е помъкнала  онази и дипломната си работа на почивката и половината си графични работи ей така за кеф? Глупак! Носеше ги, защото бягаше и това ѝ е най-ценното! Ами Инге? Знаеш ли защо е изхвърлена от националния отбор? Не знаеш. Брат ѝ е избягал във Федералната република. Знаеш ли кога ще пуснат такава на състезание зад граница! На куково лято! Не ми го каза тя. Има откъде да го науча! Какво си мислиш, че не са ги очаквали на границата? Не се чуди! Те сигурно вече са в затвора. Или на друго място.... Граница е това! Забрави ги! Радвай се, че ти си чист!

   Мълча и не вярвам. Наистина ли съм чист? След като съм спал в една палатка с този? Чист ли съм? След като сме яли от  една чиния! Чист ли съм? След като съм споделял мечтите си с него!... Не искам да повярвам, че това се случва. Връщам лентата назад. Той не чу предсказанието на нестинаря. Не знае и че сме се видели с момичетата в София. По-добре е и да не знае!

   - Ама наистина си глупак! – изхилва се за последно той.

   - По-добре глупак, отколкото мръсник!

   Гледам го в упор. Радостен съм, че това е краят на едно... погрешно познанство.

Епилог 3.

   Двадесет години по-късно с приятели сме в едно хотелче на Пампорово. Късно вечерта децата и жените са по стаите. Останали сме само мъжка компания пред камината. От дума на дума идва ред и на казармата. Юри е служил в поделението в Приморско и разказва как редовно са ги вдигали под тревога да гонят източногерманци.  

   - Всеки  германец  на юг от ММЦ-то е бил непрекъснато следен. Ако не е в ресторанта, ако не е на плажа, ако не е в стаята си, значи е изчезнал. И ни вдигаха под тревога да ги гоним.  

   - И колко хванахте? – любопитства Веско.

   - Николко! Задачата беше не да ги хващаме, а да ги подплашваме. Да вдигаме шум и да ги избутваме към кльона. Там граничарите са ги отстрелвали като зайци. Даже състезания са си правели. Имало е тайна директива германци живи да не се оставят. Чехи, унгарци, наши – да, но не и германците! Директива от Берлин. От посолството са плащали на граничарите по хиляда лева на убит! Как е нямало да правят състезание?...

   - Стига бе! Казармени партенки! – не вярва Веско.

   - Партенки друг път! Караха ги в поделението с УАЗ-ките в чували. Лично съм ги виждал. Викаха военен съдебен лекар от Бургас. Аутопсия, отпечатъци, снимки. После труповете изчезваха. Не знам къде...

   - Добре бе, Юри, с теб се знаем от двайсет години. Защо чак сега ни го разказваш? – не се сдържам аз – Защо не преди пет години, преди десет години? Айде при соца такива работи не се говореха. Ама защо чак сега?!

   - Да не мислиш, че е лесно? Има неща, за които и след толкова години е трудно да се говори...

   Мълчим.

   - Такива бяха времената – въздъхва философски Веско.

   Дървата в камината пукат и хвърлят искри. Спомням си за онази нестинарска жарава. Прав е бил Евгений – били сме глупаци. Толкова неща не сме знаели. И сякаш чувам отново онези думи - „Не влизай в огъня! Ще изгориш!”  Едва след толкова много години разбирам какво са означавали...

Епилог 4.

   Обявяват конкурс за разказ на тема „Нестинари”. Споменът за Мая и за онзи възрастен нестинар ме блъска с пълна сила. През всичките тези години тя не се обади и не написа нито ред. Колебая се. Имам някакво мрачно предчувствие. Решавам да я издиря. Ей така, само да се уверя, че е добре. Във века на информацията издирването не би трябвало да представлява някаква трудност. Нищо, че знам само малкото ѝ име и това, че е завършила графичен дизайн. Пускам търсачката. Не мога да повярвам, че толкова много немски графични  дизайнери носят нейното име. И да я видя, едва ли ще я позная. Няма да стане така! Може да е в Америка, или Австралия? Решавам да проверя Академията за изящни изкуства. Германците са педантични. Публикували са пълен списък със завършилите. В търсената година няма абсолвент с име Мая. Няма и в следващата година. Няма и в по-следващата. Няма и в предните години. Може да съм объркал училището? Може да е Дрезденската академия? Проверявам и нея. Нищо! Проверявам и училището в Потсдам. Отново нищо. Невъзможно е! Освен ако... Не искам и да си го помисля. Може би Мая е опитала още веднъж? Някъде, на друго място да премине през огъня... „Човек не бива да спира да опитва!“ Сякаш чувам отново думите ѝ… „Един творец, за да е пълноценен, трябва да е свободен! Да може да пътува. Да не е спиран от граници! До попива от различните култури!” Човек, който мисли това, никога няма да спре да опитва! И само се моля – дано да е успяла! Дано за отмъщение, за това че е успяла, ЩаЗи да са я заличили от списъците! А не заради нещо друго! Защото това другото може да е само едно - сбъднатото пророчество на нестинаря...

декември 2015