Една среща, двама души и начало на два нови живота

 Вчера,  на 31.01.2009 г. решихме с Мартин да опитаме пак, пък ще видим какво ще излезе. Писах на Митко следния СМС: ''Митко, ти много ме нарани. Мартин пожела да опитаме отново и аз се съгласих. Искам да започна живота си наново. Искам мъж, на който да вярвам, който да не ме  лъже и който да иска да е само с  мен. Този мъж, за съжаление, не можеш да бъдеш ти. Беше ми много хубаво с теб. Обичах те, може би още те обичам, не знам, но явно моята любов не е достатъчна. Не искам повече да ме нараняват и да наранявам заради мъже като теб. Не ме търси и задръж книгата.'' Той ми отговори: ''Съжалявам, че те нараних. Ако имаш нужда от нещо някога, обади се. Запомни, ти оставаш един от най-специалните хора в живота ми. Успех във всичко.''  

 Вечерта излязох с Иво и негови приятели и да закараме един от тях до дома му, оказа се, че това момче живее в блока на Митко. Закарахме го и аз гледах за колата на Митко и я видях, показах я на Иво. Знаех, че той е вътре. Иво: ''Искаш ли да спра, да се видите.'' Аз: ''Ооо, не.'' Тъкмо се отдалечихме и чувам - телефонът ми звъни. Гледам - Митко, чудя се дали да вдигна, защото си казах, че ако звънне, няма да му вдигна. Вдигнах, защото реших, че ми звъни, защото ме е видял, но не, той ме пита дали съм вкъщи, да дойде, да ми донесе книгата. Каза, че след 5-6 минути е пред нас. Иво ме закара и таман си казваме чао и Митко спря зад нас. Аз се качих при него. Той ми даде книгата и ми каза ''аз няма какво да ти кажа''. После ми каза, че съжалява, че ме е наранил, че не е било нарочно, с умисъл, че се е опитвал да се държи добре, донякъде е успял, донякъде - не. Каза също ''ти си знаеш какво правиш с живота си, аз нямам нищо против теб, няма нищо лошо в теб, може би единственото, което ме е дразнило или не точно дразнило е, че си много грижовна към мен, аз не го заслужавам, още не съм готов някой да се грижи за мен на 100%. Може би да не се виждаме  е по-добре, защото аз още не съм готов да съм с  теб на 100 %.''В този момент телефонът му звънна и аз тръгнах да си ходя, но той го изключи и ми каза нещо, не помня вече какво.В този момент исках само да го докосна,  да го погаля по главата и точно тръгвах да направя това и той ме прегърна. Както винаги, усещаше какво искам, аз се сгуших в него, целунах го по бузата, после си долепихме нослетата в ''целувката на ескимосите'', както правехме преди, гледахме се в очите, аз го целунах по челото. Щях да се разплача. Той говореше нещо. Не го чувах. Само чух ''успех във всичко'' и излязох с насълзени очи от колата му. Той не тръгна веднага, но после даде пълна газ и отпраши от живота ми, загуби се в тъмнината и тишината на нощта. В този момент усетих, че това между нас не е било само страст, както се заблуждавах тези дни, а една истинска любов и от страна на двамата. Но явно е писано да се случи това. В този момент сякаш изгубих частица от мен, от сърцето ми, сякаш изгубих много близък човек завинаги. Той пак ми каза, че ако имам нужда от нещо, да му се обадя. Аз имам нужда от нещо - имам нужда от него. Чудя се защо любовта има такъв край. Край като на тъжен филм. Филм, след който си с плачещи очи, но утре денят, животът продължава и ти не мислиш за филма, освен ако този филм не  е част от твоя живот.

01.02.2009 г.