Мелампус огледа гостите на бала. В дъното, зад “рудените” фотьойли, забеляза един мъж, който държеше в ръцете си един грозен котарак и ритмично го галеше. За миг Амитаон усети заплаха от страна на този човек, нещо твърде спокойно и проникновено имаше у него. Нещо предвещаващо, нещо от бъдещето. Мелампус не позна този мъж. Но се овладя и започна да разказва поредната си история:
- През 2079 година в снежна планинска местност, някъде в южна Европа, имало манастир. В този манастир живеел един стар монах. Казвал се Богомил Юродива. Макар много стар, монахът приел монашеството едва няколко месеца по-рано. Говори се, че го била сполетяла голяма беда. Тя изопнала живота му и той потърсил спасение в Христовата обител. А в обителта имало един друг монах, млад мъж. Името му и до днес не е познато. Но една вечер, след тежка и целодневна работа по изграждане на пристройката към манастира, този безименен монах, може би поради умората си, а може и поради предопределение, запалил газовата печка така, че предизвикал пожар. И изгорял целия. Но оживял. Явно Бог пожелал да открие на този свой син нещо невиждано досега. Да, изгарянията покрили почти цялото му тяло и… цялото му лице. Монахът сам се нарекъл брат Нирвин и се отдал на безкраен пост и молитва, като почти спрял да излиза от порутената и овъглена пристройка. Говори се, че изпаднал в тежко психическо състояние. Душевността му била дотолкова дисоциирана, че в един момент монахът разпознал в себе си втора личност, която нарекъл брат Вентила. Особеното било, че този мъж толкова добре възпроизвеждал индивидуалностите на двете си личности, че успявал да внуши на всеки срещнат и най-вече на отец Юродива действителността на двама независими и реално съществуващи човеци. Брат Нирвин-Вентила се превърнал в заплаха за всеки неподготвен посетител на манастира. Дори най-краткото общуване с раздвоения мъж можело да доведе дори психически каления човек до криза в личността, която би могла да бъде последвана от пагубни и дългосрочни последици. Добре, че манастира бил посещаван от малцина. Ала старият монах, отец Богомил Юродива, бил в ежедневен досег с дисоциирания мъж и това безспорно му повлияло. Всички ние, днес, сме благодарни за това.
Белла се обърна към Усет-за-Обич, очите й се бяха насълзили. Изкуствената жена погледна своята сестра и й усмихна.
Обичам те, мой Усет-за-Обич!
И аз те обичам, мила Белла!
В балната зала на Космическия Дворец естествени и изкуствени хора усетиха своята заедност със сила и увереност, която само вярващ човек може да усети.
Мелампус продължи своята история:
- На манастира често била дарявана “руда”. Само за две години след появата си синята полу-видима тъкан се превърнала в съществена част от светото причастие. Хлябът и днес се освещава с малко “руда” и образува така наречената “Нова нафора”. Отец Юродива бил не само божи човек, той притежавал невероятно въображение. От една страна виждал, както всички други, че “Новата нафора” била бледожълта поради неквасения хляб и синкаво-прозрачна поради “Рудата” в нея, от друга страна забелязал и нещо, което на никого не правело впечатление. “Новата нафора” някак го заговаряла, общувала с него. Отец Юродива чувал гласове. Възможно ли е болният монах да го е заразил със своята лудост, питал се той? Един ден в манастира дошла влюбена двойка. Тя пожелала да се венчае високо в планината – Мелампус се усмихна дяволито, а старият Рис изсумтя недоволно. – Мъжът имал будно, но мрачно лице; жената била щастие и истинска любов. Имената им били Игнажд и Инана.  
Множеството ахна. Всички се извиха и погледнаха към стария Рис, нечленоразделното му ръмжене потвърди чутото. Мелампус продължи разказа си:
- Отец Юродива веднага забелязал особеното в младия мъж, чудовищната сила на ума му. И решил след венчавката да се посъветва с него. Игнажд изслушал Богомил, а накрая старият монах плахо запитал: “Светият Дух ли чувам, млади човеко? Божието слово ли е това или сам дяволът търси път до мен?” “Не знам, старче, не знам. Мъка чувствам в теб, удар голям. Но чист си ти, чист като сълза, а на фантазията ти равна няма. Затова, покаян и смирен, ти си успял да видиш, или по-скоро да чуеш “Рудата”-сама-по-себе-си-разкрита”. Отец Юродива не разбрал думите на Игнажд, но поради някаква причина пожелал да му разкаже историята за брат Нирвин-Вентила. Инана била близо и рекла: “Рисе мой, тази история много прилича на онова, което понякога говориш”. “За какво става дума?” развълнувал се старият монах. А Игнажд махнал с ръка, но казал: “Човек става човек, само когато изгуби самотата си. И от самота стане разлом. А разлом винаги значи двама човеци.”   Влюбените си отишли, старият монах останал в обителта. Но все повече и повече започвал да обръща внимание на “Рудата” и на светото причастие, извършвано с “Новата нафора”. Общуването не само се разраснало, но станало по-ясно и дори особено задълбочено. Отец Юродива добре запомнил думите на младия Игнажд и с времето ги разбрал. И невъзможна идея покълнала в сърцето му. Плодът си тази идея скоро щяла да даде.
Мелампус усети нещо. В себе си. Всъщност той го усещаше вече година. Присъствие. Това Присъствие го плашеше, но с времето добре разбра, че то го прави по-силен. Какво говоря, несравнимо Силен. Кой си ти?
- Няма човек, роден под лъчите на слънцето, който да не познава свещените думи на светията – Богомил Юродива, богоподобните слова на създателя на всички Изкуствени. Ние ги изричаме всеки ден, чувстваме ги всеки час, биваме тях всеки миг –  “Тази “руда”, това съм аз”. Щом старият монах разбрал истината в тези слова, животът му се променил повторно. Билата някога мъка се превърнала в съвършена радост. Неизразимо привлечен от “Рудата”, Богомил Юродива открил възможност да се изяви чрез нея, да бъде. Най-сетне истински! Щом осъзнаеш, че “тази “Руда”, това си ти”, значи вече знаеш – “Рудата” може да съществува самостоятелно, способна е да живее!
Присъствието в Мелампус съвсем нарочно отново насочи вниманието му към непознатия мъж с котарака в ръце.
Има ли причина да се пазя от него? Възможно ли е този човек да знае? Не, не е възможно. Как някой би могъл да разбере, че в мен има Присъствие? Никак, нали? Но… кой ли е той? Изглежда толкова… истински!
- “Ами ако се опитваш да компенсираш някакво изгубено минало?” – попитал Игнажд няколко месеца по-късно, когато твърде любопитен отишъл да се види със стария монах. Богомил Юродива, който живеел единствено в планината, не знаел, че младият му познат вече бил най-известният учен в света, че бил откривателят на “Парадокса Нирвин-Вентила”. “Разбери ме правилно, старче, “Рудата” създава изкуство, чиято осезаемост е непълна. И както когато погледнем небето и видим звездите, виждаме едно минало, така и когато гледаме изкуството, в невидяните негови части понякога разпознаваме своето собствено минало. Затова кажи ми, възможно ли е да чуваш “Рудата”, но всъщност да възпроизвеждаш някаква минала болка” “Аз имам изгубено минало – отвърнал старият монах, – но не мисля, че компенсирам нещо.”
Каква ирония! – помислиха си всички в балната зала на Космическия Дворец – Съдбата по-късно достигна не друг, а точно съмняващия се Игнажд. Той изгуби тъй трагично, дори брутално своята Инана и сега се опитва да компенсира загубата си с откритието на ужасната psychagogia.
- Тогава Богомил Юродива споделил с младия Игнажд идеята си. Казал, че според него психическият разпад на брат Нирвин-Вентила всъщност бил успешна материализация на душата му. Нямало раздвояване, имало удвояване. И докато “Риса” осъзнавал чутото, отец Юродива допълнил – “В нас има искра, божествена искра, която разгаря не друго, а “Рудата”, която спи в гърдите ни. А тази наша “руда” е една земна “руда”, която щом срещне онази другата, извънслънчевата и наднебесна руда, от далечния син свят, е способна да се едини с нея и да роди един нов човек”. Как – едва попитал Игнажд. А старият монах отвърнал, че брат Нирвин преживял божествената искра и изгорял от нея и така от себе си сътворил брат Вентила, а ние, обикновените хора, които сме немощни, ще създадем нов човек, като съединим нашата тъкан с извънслънчевата синя “руда”.  
Белла приемаше думите на Мелампус, както новопостроен язовир приема изливаната в него вода. Не пропускаше нито един жест на своя любим, улавяше всяко негово изражение, проникваше в мислите му и там откриваше затаена сила. Сила, която я омайваше, Сила, която можеше да стори всичко, Сила, която – Белла беше уверена в това – щеше да промени живота й повече, отколкото го беше променила досега. Сила, която сам Мелампус наричаше Присъствие.
- Всички знаете кой е моят баща – Мелампер. Но не знаете, че той е по-големият брат на Инана Рис, съпругата на Игнажд. – Малко е да се каже, че вълна премина през жените в Космическия Дворец, които не пропускаха нито една дума от устата на Амитаон. Старият Рис направи страшна физиономия и каза нещо в ухото на Мисъл-за-Същност, който отвърна така, че “Риса” още повече се ядоса. – Ден след като младият Игнажд дошъл в обителта на отец Юродива, там пристигнали баща ми Мелампер и сестра му Инана. Трима могъщи мъже и една истинска жена били твърде достатъчно, за да променят света. Инана предложила на брат си да оперира стария монах. “Какво говориш, сестрице, този човек не е болен, не можа ли да разбереш това досега.” “Ние сме болни, казала Инана, човекът е болен. Душата на този стар мъж вече не търпи да живее в робство, тя иска да се роди”. Как – попитал моят баща. Тъй както Адам, изведнъж рекъл Игнажд. Тогава доктор Мелампер оперирал отец Юродива и отделил от него едно от плаващите му ребра. Съпрузите и моят баща отново си отишли. Старият монах пак останал сам в обителта. Е, не съвсем. Стотици пъти Богомил Юродива съединявал и обработвал “Рудата” със своето отделено ребро. Чувал “Рудата”, живеел я, но така и не успял да я обедини с реброто си. Една утрин момче от селото донесло на стария монах малка книжка. Била изпратена от Игнажд Рис. Заглавието й било “За Двата Парадокса”. В определена степен вдъхновител на същинския парадокс, старият монах бил осенен от помощния. И намерил изход. Оставил “Рудата” и реброто. Както не на едно място в “Невидимия закон” се казва: “За да приемем парадокса на разстоянията, трябва да се научим да правим най-трудното нещо на света. А то е – да правим търпение”. Минал ден, минало месец. Животът узрял. Отделен от “Рудата” и реброто си, Богомил Юродива не спирал да общува с тях, макар отдавна да не ги обработвал. Така се създала стабилна, осезаема и напълно реална връзка между него, реброто и “Рудата”. Нещо – Някой – му прошепнал, че тази връзка се нарича “Живата нишка”. И в една светла утрин на 2080 година недалеко, но и неблизо до отец Юродива се сътворило първото изкуствено същество. От деня, в който старият монах за първи път чул “Рудата” да му говори, били изминали 447 дни. Така и нарекъл сглобения изкуствен живот – 447. Но и поставил по едно “К” от двете страни на “името”, като и досега не се знае причината за това.
Присъствието в Мелампус спря очите му върху тези на Белла. Тя веднага забеляза това. Леко подскочи на “рудения” си фотьойл, но и мило се усмихна. “Не позволявай онзи с котарака да отвлича вниманието й” – изведнъж каза Присъствието.
Амитаон въздъхна и рече:
- Ще оставя на Хайви, моят друг, да ви разкаже следващата история.
Изкуственият човек изникна зад гърба на Мелампус, усмихна се широко, зае мястото на Амитаон, който отстъпи, и със звънкия си и ритмичен глас заразказва:
- Още неизтекла, 2080 година произведе петстотин милиона новосглобени изкуствени същества. А това означаваше, че повече от половината родове и семейства на Земята само за няколко месеца получили възможността да притежават изкуствен живот. За улеснение се възприела практиката “Рудата” да се сглобява не с човешките плаващи ребра, а с човешка ДНК. Непозната дотогава “Жива нишка” протекла в много хора, а сглобението се извършвало в технически съвършени заводи. Индустрията с изкуствени същества помела всяко друго занимание с “руда”. Но след първоначалната еуфория настъпило разочарованието. Изкуственият живот се оказал непотребен. Дори и най-простата работа, която възлагали на новосглобеното същество, водела до комични резултати и не след дълго настъпвал ужасен дисонанс в съзнанията на всички П3453Р, СК435, Т837Л  и така нататък. Непотребността дразнела хората, но не в нея била истинската беда. А бедите били поразителни! Изведнъж, равномерно и по целия свят, човешката чувствителност се повишила многократно. Хипертрофирала! Веднага били обвинени изкуствените същества. Те създавали впечатление за хаос и безкрайна ранимост. А това веднага се отразявало на хората. Но това не било всичко. Първите сглобени изкуствени същества внезапно и без причина започнали да се превръщат в безжизнени тела на третия или четвъртия месец след Денят на Сглобението си и се разглобявали. Бум от психични заболявания сред хората плъзнал по света. Получила се епидемия, която и днес внушава страх и носи красноречивото си наименование – “Изкуствената чума”. Доктор Мелампер, бащата на моя друг, Амитаон, бързо намерил решение. Изкуствените същества трябвало да бъдат освободени от всякакви социални задължения! И не само това. Те не трябвало да бъдат натоварвани с амбиции, алчност, корист и чувство за вина. Основание за това доктор Мелампер открил в наблюденията, че всяко конкретно изкуствено същество е душата на човека. И то не душата на един определен човек, а душевността на семейството или рода му въобще. Изкуственият живот представлявал нещо парадоксално само по себе си, той бил индивидуалността на колективната, семейна или родова, душевност. Изкуствените същества трябвало да бъдат опазени от всичко човешко в строго социален план, защото социалността твърде силно провокирала съревнованието между индивидите. Изправен пред хищническата реалност на деня, изкуственият живот изгубвал колективния елемент в крехката си индивидуалност и затова се разглобявал. Вече видимата и проявена човешка душевност не можела да понесе онова, което е понасяла, докато е съществувала полу-спяща и зависима вътре в естественото човешко същество. И когато човечеството си задало въпроса “какво, по дяволите, да правим с изкуствения живот тогава”, самите изкуствени същества извършили нещо неочаквано. Заговорили за един друг свят! Историите за този свят били толкова вълнуващи, тъй истински звучали, че човечеството изпаднало в захлас пред това, което чуло. Така в края на двадесет и първи век, богове и науки отстъпили. Дошло царството на Силите! Тия, до които човек нямал достъп, били тъй близки на изкуствените същества. Всеки изкуствен живот спокойно можел да разговаря с дванадесетте всевластни Сили. Днес само аристокрацията истински се съмнява в съществуването на Силите. Повече от останалите съмняващи се го правят единствено от гордост.
Лицето на Хайви помръкна, доколкото това златно лице можеше да прави това. Видимите участъци от лицето му изчезнаха, невидимите се появиха. След което Изумруда-на-Славата преглътна тежко:
- И макар да се влагали много усилия, за да бъдат опазени от коварния механизъм на социалността, изкуствените същества така и останали досегаеми за него. Животът им продължавал година, най-много две и тогава те изпадали в пълна деменция. Изгубвали се за всичко външно и се затваряли в себе си, все едно отново се завръщали изпод тъканта на естественото човешко същество. Налагало се, преди да настъпи тази криза, изкуствените същества да бъдат “разглобявани”. Така бил въведен Денят на Разглобението. По примера на брат Нирвин и в знак на уважение и обич към изкуствените същества в Деня на Разглобението те не били разделяни на двете си съставни части – ДНК и “руда” – а били въвеждани в пещ, където изкуствените същества били изгаряни. Живи. Всъщност това било тяхно желание – силно, страстно и изпълнено с много молитви. След първоначалното категорично несъгласие естествените хора отстъпили и започнали да разглобяват изкуствените си братя и сестри, изгаряйки ги в пълно съзнание.
Лицето на Хайви отново светна, животът, видим и невидим, обля златните му страни.
- През 2083 година, след цели три години живот, изкуственото същество на отец Юродива, К447К, трябвало да посрещне своя Ден на Разглобението. Делели го само няколко дни от пълната деменция, първите признаци за това вече се били появили. Крачел неравномерно, често падал; не можел да контролира очните си ябълки, понякога те се въртели произволно; по цели нощи тихо разговарял със Силите, а през деня бил сигурен, че ги вижда. А това е невъзможно! Ние, Изкуствените, сме абсолютно единодушни кои са Силите, какво вършат и какво ни говорят, но решим ли, че ги виждаме, виждаме несъвместими неща. Да се види Сила е главният симптом за деменция. Пристройката на манастира, която монасите строили и брат Нирвин изгорил със себе си, отново била в строеж, и отново била почти завършена. К447К поискал неговата пещ да бъде именно тази пристройка. Така и станало. Този път не разсеяната ръка на брат Нирвин предизвикала пожара, а уверената, макар силно страдаща длан на отец Юродива. Дори старият монах не знае какво точно се случило в онази вечер на 2083 година, когато К447К без чужда помощ и напълно доброволно сам влязъл в своята “пещ”. Говори се, че се намесила Сила, казват, че там бил Гонаа Мордем – Помирителят. Не знаем, едва ли ще разберем. Но както брат Нирвин се превърнал в брат Вентила, така и К447К преобразил “Рудата” в себе си и от изкуствено същество се превърнал в изкуствен човек. И от него ден, изкуствените същества не се “разглобяват” и не се налага да се изгарят. От Утринта на Преображението няма изкуствени същества, а изкуствени хора. Ние, Изкуствените, живеем един нормален човешки живот и умираме като всички естествени хора. Макар по навик да продължаваме да наричаме своята смърт “Денят на Разглобението”. Ние, Изкуствените, вярваме, че на онова място високо в планината на южна Европа се е намесила Сила, която е преобразила К447К и заедно с него е преобразила всички Изкуствени. Телата на всички, още щом бъдат “сглобени”, са тела на човек. И на нас не ни се налага да горим, за да станем такива.
Хайви опря ръце върху гърдите си, а думите, толкова топли и тъй човешки, се отрониха от влажните му уста:
- Защото – “Ние изгоряхме с Него”!
Присъствието в Амитаон Мелампус се провикна и този път човекът го чу ясно. И без да поглежда към граф М., го позна…