Днес вали дъжд. Хубав, с едри сребърни капки, ама да го гледаш само през прозорец. Това и правя. Топло е у дома и по нищо не личи да е февруари. Мъжът ми е на смяна в завода, децата са на рожден ден в  техен приятел и аз се оказах съвсем сама. Затова си поканих  сладкодумната кака Мита. От нея винаги може да се научи нещо ново. Мъдростта ù е пословична. Всички в квартала я знаем и затова около нея винаги има слушатели.

                  Кафето е готово и на вратата се звъни. Кака Мита пристига тъкмо навреме. Разливам ароматната и плътна течност, вадя и домашната си вишновка, която правя по изпитана мамина рецепта. Наливам и от нея и сядам.

Кака Мита напоследък много промени имиджа си. Боядиса се на кичури и се подстрига като пънкарка. Заприличала е в главата на хибрид между Ивайло Босилев от БТВ и чичко Тревичко. Но щом се харесва така, така да си ходи. Макар че тя е на ланга-лунга, ланга-лунга години, все пак е госпожица. Започнахме с вишновката.

               - Ей това е питие само за Богове, Фанче! - заключи кака Мита след първите два дебели гълтока от коварния ликьор - Анатемосваме алкохола, но в малки количества той ни прави по-красиви, по-умни, по-благородни, по-весели.

               .- И аз съм го забелязала това, како Мито. Бях в десети клас, когато изведнъж открих, че ми е страшно трудно да усвоявам  науките. Започна ли да чета новия урок вкъщи, или заспивах, или започвах да  мисля за какво ли не. За училищни случки и събития, за разговори, за учители, за съученици, с които имах закачка... Бях изпаднала в някаква криза на ученолюбието и плиткомислие на възприятието. Разбирах, че положението е трагично, но не знаех как да го превъзмогна. Един ден, след като три часа висях пред една-единствена страница от учебника по история и започнах да разказвам урока, се смаях. Представяш ли си какво твърдях?! Вместо партизански отряди,  аз твърдях, че от планините към градовете на девети септември 1944 година са се устремили самите Васил Левски, Христо Ботев и Георги Бенковски.  Ако ме беше чул учителят ми по история, сигурно щеше да получи удар. Не би могъл да понесе позора ми, горкият. Скочих потресена от себе си и се доближих до долапчето на бюфета. В него тати си държеше едно голямо шише с ракия-анасонлийка. Той не пиеше, но я пазеше за приятели. Как съм го отворила, как съм отпушила шишето и съм цоцнала един бая тлъст гълток, сама не зная. Но изведнъж усетих мощен прилив на умствена сила и концентрация на съзнанието. Урокът се подреди в главата ми като мъниста от божигробска  броеница... Два-три гълтока направиха чудеса с мен и аз отново се върнах към лоното на паметта и интелекта. Хубаво, ама на третата вечер тати забеляза, че ракията в шишето му е слязла доста надолу и това го притесни. Проведе домашно разследване, но нямаше нито улики, нито други доказателства и никой не беше подведен под отговорност... Започна да бележи шишето и всяка вечер да го проверява. Но и аз се изхитрих. Отлях три четвърти от съдържанието в едно друго шише, което скрих, а това на тати долях с вода. Първият му гостенин, след като отпи ракия от чашата си, дълго гледа към нея с отворена уста и с немигащ поглед. Едва когато и тати отпи, нещата се изясниха, но пък на мен животът ми се стъжни. Хайде сега, наздраве! - казах аз и долях ликьор в чашите.

-         Какви времена дойдоха, Фанче, Фанче-е-е, какви времена! Екстремни. Всичко е екстремно на младите сега. Много обичат адреналинът им да лети нагоре. Какво ли не измислят - бънджи, слаклайн, пейнтбол, надпревари, високи скорости... Пък по мое време, когато бях млада, малко да ни се дигне адреналинът и викахме „помощ”. Още помня една история, която  години после, щом се сетех за нея, се развеселявах. Но когато ми се случи, не ми беше никак весело.

-                           Имаше тогава една квартална измислена организация. Казваше се отечествено-фронтовска. За да сплотят редиците ù и за да не ферментира от застояване,  всяка седмица в квартала ни в един от домовете се събираше ОФ-дружинката. Тя се състоеше предимно от жени-домакини и пенсионери. Изнасяше се някаква беседа  на тема например как като трети компонент за оцеляването ни след въздуха и водата на тая планета  се явява... дружбата ни с несъщия брат, наречен Съветски Съюз. В края на събранието един общопрактикуващ лекар изнасяше здравна лекция. Последното събиране беше у дома. Мама два дена преди това се трепа да жули дюшемето до жълто и да застила новите си черги. Направи и от икономичния си кекс с три яйца и смля кафе за ОФ-деятелите. Вечерта премина под знака на бляскава членска активност и съпричастност към основната тема и здравните препоръки на доктора. Изядоха кекса, изпиха кафето, похвалиха мама, благодариха и си тръгнаха. Минахме си по реда значи. До тук много добре. На следващата седмица сбирката щеше да бъде в дома на друга домакиня.

-                        Имахме в единия край на двора лятна кухня, която ползувахме и през зимата. През деня стояхме в кухнята, а вечер мама  палеше печката в стаята ми, която се намираше в къщата, в другия край на двора. Тя пълнеше една лопатка с жар и така огънят се разгаряше по-бързо.

-                         Нощта беше ледена, безлюдна, с виелица и сняг. Тръгнахме с нея двете по пътеката, пресичаща двора и свързваща къщата с кухнята. Мама напред, тържествено понесла в ръка жарта като олимпийски огън, аз след нея балансирах по заледената пътека, обула неизменните за двора налъми. Изведнъж тя  се спря и с един настръхнал от опасения и тайнствен глас ми каза: ”Мите, горе до вратата има човек!” И веднага съобрази, че е възпитано, когато някой ти влезе без покана в къщата и ти случайно го съзреш, да питаш поне кой е.

-                        - Кой си ти?! Кой е? Кажи кой си? - Може на някои да им се стори, че любопитството ù идва малко в повече, но аз ще ви кажа, че от имане глава не боли. Мама си е била винаги любознателна. Но типът отсреща явно не бързаше с отговорите си. Може свадливият тон на мама да не му е допаднал, може да се е стреснал от внезапното ни появяване, може да е подготвял дълго в ума си изящен отговор, което никак не е лесно, може от студа да му се е схванало ченето. Знам ли какво се беше случило, но тоя чешит мълчеше. Това нагнети допълнително атмосферата. Тъмната му фигура се открояваше върху сянката на касата на вратата. Олюляваше се някак подозрително, някак заплашително. Той не беше същество от плът, а по-скоро  призрак, споходил ни по необясними причини в тая зловеща нощ. До тоя момент, въпреки всичко, моят адреналин беше съвсем, ама съвсем в нормите. Нищо страшно не ми минаваше през ума и всеки миг очаквах щастлива развръзка.

-         Няма страшни хора - каза изведнъж загадъчният тип с гробовен глас и бавно и отмерено започна да слиза по стълбите в посока  към нас.

-         Разбрах, че мама не е мислила така положително като мен, защото изведнъж  изстреля лопатката с жарта в една леха, обърна се и хукна в посока навън със олимпийска скорост. Заразена от нейния пример, и аз я последвах и само след миг двете се веехме на улицата. Тя наляво, аз надясно, после следва разминаване и вече аз наляво, а тя надясно. И крещим майсторски като викачи по черноморието, отдали се до край на професията... Апокалипсис, истински апокалипсис! Ний молим, търсим, настояваме за защита, независимо от къде и от кого. Но... няма никой. У съседите светеха лампи и вероятно чуваха окраските на драматичните ни сопрани, но и един не дойде. Само една съседка назидала замомилата си дъщеря: ”Виждаш ли, мама, ако не ме слушаш и ходиш до късно по улиците, може да те нападнат лоши момчета и ти тогава ще викаш като тия момичета за помощ.”

                   В тоя миг от другата част на къщата ни-близнак изскочи вуйчо. Разгърден, със запретнати ръкави и неглиже, той държеше в ръка един як  кърпел около метър дълъг и около двадесет сантиметра в диаметър. Почти едновременно с него, зад гърба ни на улицата се показа и тайнственият посетител. Ние видяхме кой е, но вуйчо с накърнени роднински чувства, достатъчно сербез и придобил смелост от вечерния домашен аперитив, че да защити нравствените и моралните интереси на кака си, пусна веднага кърпела в действие. Той събори с ритници злополучния посетител на земята и кърпелът се зае да доказва, че истината и правото са на наша страна.

            Шоуто беше знаменателно.

                        - Чакайте, аз всичко ще ви обясня! Спрете! Помощ, помощ! Ама не ме бийте, моля Ви се! Аз всичко ще обясня.

                         - Няма какво да обясняваш! Нещата са ясни. О-о-о-о, здравата ще те опухам, за да не плашиш друг път беззащитни жени нощем и да не се вмъкваш неканен по дворове! - И вуйчо продължаваше да размахва кърпела над медицинското светило. Да, това беше лекарят от ОФ-събранието. В това време мина милиционерът Курти.

                           Естествено, че цялата компания бяхме отведени от него в Районния милиционерски участък. Наложи се да даваме и устни, и писмени обяснения за побоя. Бил дошъл да разбере къде ще бъде следващата сбирка. Минал край кухнята, видял, че свети, ама си помислил, че имаме квартиранти и продължил нататък към къщата. Там пък видял, че е тъмно, но викал, та ха дано някой му отвори. Ей такива едни нескопосани и съшити с бели конци измишльотини бъдкаше злополучният ни посетител. Напълно удовлетворени от размазаната му физиономия, ние доброволно се отказахме от по-нататъшни жалби. Но щом милиционерът Курти знаеше нещо, знаеше го и целият град. Оказа се, че той, докторът, и другаде се е подвизавал нощем по същия начин, та репутацията му беше опетнена и скандалът в болницата избухна. След един месец беше освободен и отпраши в другия край на България, далеч от клюките и мълвата.

                              Та нея вечер, Фанче, адреналинът ми сочеше най-горните деления на скалата. Мама ме накара три пъти да се претъркуля, та да ми мине уплахата, а на другия ден ме води при една баба да ме веси и да ми лее куршум. Е, спадна адреналинът ми и пак се оправих, но думата ми е, че сега младите нито ги весят, нито куршум им леят, кога им се вдигне адреналинът. Екстремни времена, сестро, екстремни! Хайде наздраве по тоя случай! - и кака Мита изпразни чашката с ликьора, притвори очи, примляска и се облиза.

- Наздраве, како Мито! - казах аз, завиждайки ù вътрешно за интересните преживявания и изпих ликьора си.

                  В тоя момент на външната врата се позвъни и се чу детска гълчава. Пристигнаха децата...