Емоция

Замръзвах.  Трябваше най-после да свикна със студа да спра да треперя! Обаче когато просто мислиш, нищо не се случва. Липсата на промяна ме вбеси и легнах на земята, ядосана, престана да ме интересува дали ми е студено. Там долу не беше толкова ужасно! По-скоро приятно, отпуснах се и погледнах към светлината на лампата. Първо беше прекалено бяла, ослепителна и си мислех: "Ама, че гадост! Що за глупост правя!?!". Обаче после противното изкуствено слънце се превърна в миниатюрни летящи и разноцветни извънземни. Каква красота! За миг не виждах нищо друго, освен тях. Един, два... ДЕСЕТ безформени извънземни петна. Летят и те объркват, защото, дявол да ги вземе, са много бързи. 

Но макар и ми се виеше свят от всички тях, запазих концентрация. Игнорирах ги и втренчих поглед точно над мен. Гледах най-хладнокръвно как лампионът пада право надолу и като стрела се забива в гръдния ми кош. Какво странно чувство! В кръвта ми се вля адреналин, защото беше като истинско. Лампионът ме проби и спря в пода. Но беше застанал накриво! Чувствах го, знаех, че е така, БЯХ СИГУРНА, защото го усещах да вибрира в мен.

Туп... туп... туп. И то в ритъма на сърцето ми, защото лявата страна на лампиона не беше продължила надолу, а беше спряла точно отгоре му. 

Прескрасно! Жива съм, нищо ми няма, просто имам сърце от стомана, а наоколо летят извънземни.