Емпатия

   Болка, болка, болка.

   Наистина не искам да мисля за болката, направо ме отчайва неспособността ми да отвлека вниманието си от нея. Но как да обясня... мислите са нещо, което ние създаваме, а болката е нещо, което ни се случва. Само едното подлежи на контрол. Сега ме е страх да мисля твърде много, тъй като знам, че няма как нещо приятно да мине през главата на умиращ човек.

   Днес просто така се случи, да мина през Улицата на художниците – едно от онези емблематични градски гета, с крещящо опасен вид, които по презумция избягваме, но през които винаги минават най-преките и удобни пътища към вкъщи, залъгващи преуморените крака. И така, аз минах оттам, смирена от атмосферата на безизходица; тъкмо преполових Улицата и тогава се появи онзи човек. Веднага разбрах какво ще се случи и примирението избута страха. Ето нещо, което ми беше спестено.

   Друго обаче не ме подмина, гадна шега на съдбата. Намушка ме с нож. Нож! Винаги съм мразела ножовете именно по тази причина – неизменно като ми попадне един си представям как пронизва плътта и по гръбнака ми преминава тръпка на отвращение. Дори една краставица не мога, пардон, не желая да обеля, защото се чувствам жестока – все едно жива я дера. Колкото и глупаво да звучи.

   Можех да мина и без намушкването, но вече ме бяха ограбвали веднъж и се бях заклела втори път да не се давам на престъпник. Ритнах го, опитах се да го ударя, одера, пак се опитах да го ритна, и естествено виках с пълно гърло за помощ. Ако си спомням добре, го и наругах, или просто ми се иска да съм го напсувала, вече не съм сигурна. Явно реакцията ми го е изненадала поради абсолютно незастрашителния ми външен вид, но... Не знам. По едно време, точно в същия момент, в който разбрах, че няма смисъл в борбата и би имало смисъл в отстъплението, той извади ножа си и ме намушка. Направи го ей така, между другото, все едно пронизваше пластмасови кукли у дома за развлечение.

   Все едно не му пукаше.

  Опита се да ми вземе парите, но се затрудни с твърдата кожа на преградата между отделенията в портмонето, затова направо вдигна чантата ми от земята и я помъкна със себе си. Сбогом, учебници по биология, история и математика, сбогом бележник и ученическа карта, сбогом остатъци от гума по дъното на подплатата.    Ако трябва да бъда честна, никак няма да ми липсвате. Взе ми и телефона от джоба на дънките. Беше хубав телефон. Не беше като онези джаджи, по които се вманиачават в момента в училище – само екран и без копчета – но аз си го харесвах. Просто нормален, добре функциониращ телефон. Получих есемес малко преди да свърна в уличката, но не го погледнах. Кой ли ми го е пратил?

   Може би Рони, най-добрата ми приятелка. Но не искам да мисля за нея сега.

   По принцип обичам вкуса на кръвта. Не че съм вампир или нещо подобно, не, разбира се, че не. Спомням си веднъж, през един особено студен декемврийски ден, когато хапех устни от студ и притеснение заради резултатите от едни изпити. Първоначално се процедиха само няколко капчици, които случайно попаднаха в устата ми. Вкусът беше приятен, металически, някак си освежаващ. Ето защо засмуках отворилата се раничка, докато кръвта в нея не секна. Усетих как незначителното количество се спусна по гърлото ми и се зачудих какво ли ще стане сега с нея, къде ще отиде.

   Но най-вече обичам кръвта, защото е единствената течна форма на живота. Живот в банка, живот в чаша, живот, който струи из цялото ни тяло, както горивото поддържа семейната кола в кондиция.

   Миналата година имахме урок по биология за видовете кръв. Беше ми интересно и исках да запомня разликите между артериалната и венозната, но естествено всичко забравих. От училище нищо не се помни, повярвайте ми. Преди малко се опитах да се надигна, за да видя откъде кървя аз, но много се уплаших да не ме заболи отново. Когато наркоманчето, или какъвто и да беше онзи фантом, ме намушка, бях опряна о стената и се опитах да се изправя, но ме заболя по такъв начин, който не може да се опише с думи. Паднах. Сега съм като парализирана – не мога да мръдна. Но кръвта ми изтича. Тази, полепнала по ръката ми е, е по-скоро рядка, аленочервена, миризлива. Онази, която попива по дрехите ми и образува топла локва по гърба ми е тъмночервена, гъста и безшумна. Артериална или венозна? Артериална...?... венозна...?...

   Днес ни дадоха домашно по психология. Есе на тема „Емпатия”. Не че е кой знае колко важен предмет, но винаги съм гледала да правя добро впечатление точно в часовете, които не ми се удават. Ентусиазирах се за това есе, защото обичам да пиша. Но не зная какво е емпатия. Чувала съм един-два пъти тази дума, но значението ѝ ми е неизвестно.

   Това щеше да е първата ми работа вкъщи – щях да се прибера, да метна чантата на леглото и да измъкна дебелия тълковен речник на чуждите думи от шкафа за книги. Или просто да включа компютъра, да напиша думичката в търсачката и да разбера почти моментално. Въпрос на секунди.

Но сега никога няма да разбера какво означава тази дума. И ме хваща яд, от който очите ми се насълзяват. Божичко, ако имах три минути добавено време, това щях да направя, кълна се – да погледна в речника за думата емпатия.

   Не искам да умирам със съжаление.

   И ето че пак си причинявам болка...

   Емпатия, емпатия, емпатия, звучи толкова приятно, като вкуса на кръв в устата. Шепна си я на различни езици, представям си как би звучала на английски... френски... руски... испански... японски...

   Рони. Направо си я представям в момента. Тя пукната пара на дава за значението на думата емпатия. Виждам ни ясно като облаците, които наближаващата нощ оцветява в мастиленосиньо.

Имам много малко време.

   – Я ми кажи сега, защо си даваш такъв труд? – пита Рони, развеселена от дебелия прашен том, който съм домъкнала от домашната библиотеката. –Това е само някакво си есе по психология.

  – Просто искам да направя добро впечатление – мърморя аз, внимателно поставяйки речника на старата дървена маса.

  – Какво, какво, не чух, я повтори?!

  Повтарям.

  – Ей сега ще ти покажа как АЗ правя впечатление – изкисква се Рони и сякаш къдриците ѝ с цвят на потъмняло злато заблестяват като усмивката ѝ. Тя придърпва към себе си лаптопа, написва нещо в търсачката и ѝ излиза резултат от „Уикипедия”.

  – Емпатия.

  Рони невъзмутимо преписва няколко изречения на карирания си лист и тържествено плясва с ръце. – И ето, уводът ми е готов. Сега да потърсим малко доказателствена част...

   Аз въздъхвам дълбоко и поклащам глава.

  – Не ти ли се струва, че темата заслужава малко повече внимание?

  – Внимание? И откъде накъде? Аз сега научавам какво значело емпатия! – изсумтява Рони, докато преписва нещо от някакъв форум директно върху листа.

  – Емпатия... ако не друго, звучи красиво.

  Рони ме поглежда изпод вежди.

  – Съчувствам ти за времето, което ще загубиш, мъчейки се да правиш впечатление на някаква си даскалка.

  – Така ли? – разсеяно отвръщам. – Аз пък някак си нямам търпение да изгубя това време...

  И разгръщам речника.

  Емпатия.

   Тя – Рони – би ми съчувствала и в момента, виждайки ме как отчаяно искам да разбера значението на тази незначителна за нея дума, изведнъж придобила такава огромна роля в живота ми – ролята на предсмъртното желание.

   Пада нощта, виждам я навсякъде около мен. Следя немигащо как небето посинява под ударите на отлитащите часове. Виждам как облаците изтъняват и се подреждат в редици. Рисувам знака за равенство на оголения си корем – блузата ми се е повдигнала, може би докато онзи ми измъкваше телефона от джинсите. Средата на едната от двете успоредни линии пропада във вдлъбнатината на пъпа ми, мистериозната долчинка, както казва Рони. Не знам какво му е толкова мистериозното на пъпа.

   Може би емпатията е вид равенство? Нещо като противоположност на расизма и дискриминацията. Но не, звучи твърде приятно, за да е нещо толкова тривиално. Това е най-специалната дума на света и не искам да е свързана с каквато и да била политика... Просто трябва да е нещо над всичко, дори и над мен. Логично, щом почти никой не знае значението ѝ.

   Емпатия, какво си ти?

   Тази нощ има звезди, значи утре няма да е ветровито. А Луната е жълта като пита кашкавал, цялата надупчена и ухилена до уши, навярно защото не мизерства тук, на земята. Каква е вероятността след смъртта да отиваме на Луната?

   Може би това е емпатията – пътуване до Луната.

   Дали има нещо емпатично в смъртта?

   Дали Рони някога е изпитвала емпатия? Изпитвам емпатия, звучи добре.

   Ами ако е чувство?

   А защо всъщност свърнах към Улицата на художниците? Ако коремът ми не кървеше, щях да се надсмея жестоко сама над себе си. Видях нещо интересно до един от контейнерите за боклук. Беше странен и блестящ като острие предмет. Работата е там, че винаги съм завиждала на онези мои съученици, които все намират по джобовете си или на улицата пари, на момичетата, които като малки черни свраки изравят изпуснати бижута от пясъка и на децата, които все си отмъкват нещо от морските дълбини или храсталаците в междублоковите пространства.

   Най-интересното, което аз съм намирала, е напръстник. А сами по себе си напръстниците са ми абсолютно безразлични.

   Отидох до контейнера, вдигнах предмета, оказа се капачка, изхвърлих я, рекох си, че тъй и тъй съм се озовала на краткия път, нека продължа по него веднъж, за разнообразие.

   И погледнато реално да, разнообразих се. Такова нещо се случва веднъж в живота, но се оказа, че не си струвало чакането.

   Часът е... някакъв вечерен час, маловажна цифра.

   Не трябва ли нощем Улицата на художниците да гъмжи от народ? Така казват всички, че след залез слънце се събирали всякакви отрепки – наркомани, проститутки, бездомници, дилъри... Но няма никого. Абсолютно сама и безпомощна съм, и се чувствам измамена.

   Защото в крайна сметка се оказва, че това е просто една изоставена улица и може би моят нападател е попаднал на нея също толкова случайно както аз.

   Очите ми са изравнени с асфалта и виждам размазано как котки и плъхове щъкат наоколо, душат пръските кръв и се шмугват незаинтересовани зад кофите за боклук. Две мишки плуват като видри в дупка с размера на кратер.

   Едно малко куцо кученце обаче се приближава до мен. Още пале, длъгнесто, с неестествено големи крака за все още неразвитото му тяло. То издава тихи скимтящи звуци, почти като шепот. То е едно от многото улични кучета, които хората отравят, по които хората мятат камъни и обидни думи, за които има стотици интернет групи и организации, настояващи за затварянето им в приюти и за изтребването им. Защото това кученце, което души кротко косата ми, е убиец. То хапе хора и малки деца, разнася болести, живее като паразит, въди се по улиците и е заплаха за беззащитни момичета като мен. Защото, знаете ли, не друг, ами кучетата ни причаквали по улиците, за да ни убият, за да ни пронижат със зъби без причина.

   Очите ми отново се навлажняват, взора ми съвсем се е размазал, вече не различавам небето от земята. Но усещам мокрия, заразен език на кученцето да се плъзга по изтръпналите ми ръце, по обезкървеното ми лице и пресъхналите устни.

   Единственото същество, което прояви милост към мен тази последна нощ не е безобидният човек, а опасното куче.

   Дали има емпатия в това?

   Вече не ме интересува колко е часът, дали е ден или нощ. Усещам болката като разтопен лед, който се разлива по тялото ми, вкочанява го, разнася се, отлита, връща се, но или е по-слаба отпреди, или аз вече съм далеч. Може би пътувам...?

   Очите ми са широко отворени, но не виждам нищо. Взорът ми се мени от катраненочерен към мъгливосив, размазан, неясен, но все пак на още дишащ човек. Дочувам някой до мен да произнася божието име. Нещо като: „Исусе! О, Боже!”. Нещо такова. Може да е ангел, който се моли, или човек, който не може. Знам, че някой ме носи с леко треперещи ръце. Вдигнал ме е над земята и ме носи незнайно къде.

   Надявам се само да не е изплашил малкото кученце.

  Поглеждам нагоре и за миг апокалиптичната тъмнина се разкъсва, за да видя широката сянка на някакъв гигант, който ме държи здраво, и чиито блестящи плътни устни се движат.

   Атлас? Или просто земен минувач?

  Не мога повече да контролирам клепачите си. Те се спускат, съвсем бавно, като тежки театрални завеси. Каква ли ще е публиката, когато отново се вдигнат?   Мъртва ли ще съм... или жива?

   Ще разбера, когато отворя очи.

   Може би тогава някой ще ми обясни какво е емпатия...