Намирам се в килия. На стената има шест прозореца. Пред всеки прозорец стои пазач-жена. Къде съм? В килията вкарват още хора, същите като мен - със сиви, посърнали лица и торби, в които има тухли. Къде съм? Жената пазач от първия прозорец крещи да се разредим, защото няма въздух. Къде съм? В килията влиза мъж-пазач, който изпълнява заповедите на 50-годишните жени-пазачи. Грижи се за реда в килията, но бързо излиза. Къде съм? В килията вкарват някаква жена. Тя малко разбутва другите, проправяйки си път до мен, на третия прозорец. Къде съм? Лицата на другите от сиви стават  червени. Не харесват новодошлата. Вадят тухли от торбите си и започват да целят жената до мен с тях. Какво става? Къде съм? Жената също вади тухли от торбата си и ги запраща към другите. Защо? Те са по-силни от нея и я повалят на земята.
Докато кръвта и червата ù се пилеят по пода, аз правя една крачка напред и се залепям до прозореца. Защо съм тук? Обувките ми лепнат по пода - стъпил съм в кръвта... или червата на жената - не мога да преценя. Тя става и си тръгва. Защо съм тук? Докато обяснявам на надзирателката от трети прозорец, че не знам защо съм тук, тя ме пита дали си нося документите. Вадя една тухла и й я подавам. Защо? Къде съм? Защо съм тук? Какво става?
Жената-пазач ми връща тухлата и ми казва да се подпиша долу, вдясно. Подписвам се. Искам да се махна от там. Вкарват още хора, а мястото свършва. Няма въздух. Права е, няма въздух.
Питам надзирателката дали е нужно да е толкова тежко... Не ми отговаря.
Не разбрах защо бях там и какво се случваше, но ме освободиха. Не мисля за другите, които останаха. Прибирам се. Хвърлям тухлата в купчината, при останалите. Пия кафе.