На планетата Скарбос ставаше нещо странно и невиждано - днес съдът трябваше да вземе решение за престъпленията на скарбосеца Фрост – зъл гений с извратени идеи за убийства. Макар и роден в друг свят, Фрост приличаше на земляните - беше висок и строен галеп с тънки пръсти, дълги и здрави като метал нокти, дебела и силна опашка, по която имаше множество рогчета, остри като бръснач зъби, костни израстъци за самозащита по главата, и омайващ, но и смразяващ поглед, на който другите не можеха да устоят. 
Той беше перфектната машина за убиване - същество, което не знае що е състрадание, милост или пощада. 
  Шест години той беше всявал страх в душите на галепите - убивал бе безмилостно всеки, изпречил се на пътя му, не правейки разлика между мъже, жени или деца, гаврейки се с тях по жесток и неописуем начин, но преди две седмици късметът му беше изневерил и той бе допуснал да бъде разкрит, хванат, упоен и държан в 20-метрова яма до деня на присъдата.
  В късния следобед Фрост вече беше в съда. Сградата бе внушителна - изградените от катараново дърво стени бяха високи над петнадесет метра, подът беше гладък като стъкло, но обрисуван с множество цветове, прозорците бяха издълбани под формата на неправилен шестоъгълник, а завесите, които ги покриваха наполовина, бяха изплетени от перата на мекрисиите – птицeподобни същества с пет глави и само едно око.
  Фрост бе коленичил по средата на залата, окован във вериги, с ръце зад гърба, заобиколен от десетки галепи, които го гледаха с презрение, но и страх:
- Знаеш ли защо си тук, Фрост? - попита съдия Лорис - млада женска от същия вид, която трябваше да реши съдбата на убиеца. Висока и стройна, облечена в дълга тъмно лилава рокля с ръкави и яка, съдийката приличаше повече на божествена скулптура, отколкото на създание от плът и кръв.
- За да гледам прекрасното ти тяло и да му се наслаждавам. - отвърна ù подсъдимият и я стрелна с поглед, обещаващ болезнена страст.
- Как си позволяваш?!! - извика един от по-възрастните заседатели, който обиден от държанието на Фрост, дори се изправи на крака, но бързо беше успокоен от колегите си и отново зае своята позиция на високия стол, на който седеше.
- Да започваме. - отвърна Лорис, видимо не обезпокоена от думите на психаря.
 Тя направи няколко крачки, застана от дясната страна на огромното си бюро, натисна един бутон с крак и сякаш от нищото във въздуха започнаха да се появяват като мираж кадри от престъпленията на убиеца:
- Както виждате, уважаеми заседатели, тези изображения показват злощастните галепи, попаднали в клопката на този... - тя отправи пренебрежителен поглед към убиеца и отново се върна към работата си - ... или поне това, което е останало от тях. - продължи Лорис след като видя снимката на отрязаната глава на Томак, намерена при разследването сама. 
- По случая няма свидетели, но те не са ни и нужни - ти сам се признаваш за виновен, нали така, Фрост?
- Не мисля, че съм направил нещо нередно, съдия, просто се забавлявах. – прошепна той с благ тон, но думите му предизвикаха смут между заседателите, които се оживиха и започнаха шумно да коментират. Галепите бяха спокоен и миролюбив народ, затова постъпки като тези на Фрост бяха непростими.
- Мисля, че чухме достатъчно, господа заседатели. Някой иска ли да каже нещо? - попита Лорис и погледна към заобикалящата я публика.
- Разкарайте този мръсник колкото се може по-бързо от тук! - извика галепът, който се беше възмутил от дързостта на злодея по-рано. Малка част от седящите също започнаха да коментират на висок глас постъпките на обвиняемия, но Лорис им даде знак с ръка да замълчат, след което надигна леко дългата си роба, която се завлачи след нея, застана пред Фрост с ръце зад гърба, и произнесе присъдата:
- Съгласно престъпленията, които си извършил и законът на Скарбос, те осъждам на доживотно заточение на затворническата планета Корал.
В този миг Фрост се изправи рязко и застана на педя разстояние от лицето на Лорис, придържан само от изпънатите до скъсване вериги, което му действие ужаси заседаващите галепи, но видимо не предизвика чувства у съдията, която не помръдна, и прошепна:
- Мислиш, че глупавият ти затвор ще ми попречи да продължа делото си? Е, Лорис, тук сбърка, защото много скоро ще се видим отново!
- Стражи! - извика тя, без да мести поглед от лицето на осъдения, и двама галепи с тъмни униформи обградиха Фрост, махнаха веригите от тялото му, след което го хванаха здраво от двете страни и се запътиха към космическия кораб, който щеше да го отведе на планетата. Загадъчната усмивка, която не слизаше от лицето на престъпника не вещаеше нищо добро, дали не беше намислил нещо…
Пазачите натикаха Фрост в дъното на кораба, а после затвориха вратата след себе си и заеха местата си, но уплашени от съществото, което превозват, забравиха да сложат предпазната жилетка на галепа, който беше малко учуден от постъпката им, но веднага усети страха им и се възползва от това.
- Моля, предайте ми координатите на Корал. - каза пилотът и на малкия екран пред него се появи карта на галактиката. Той я погледна за няколко секунди, след което натисна три последователни копчета и машината се понесе нагоре. Помощникът му, от своя страна, издърпа навън кръглия лост, което означаваше, че известно време ще се движат само направо, на автопилот.
Фрост се опита да погледне през малкият квадратен прозорец, но тъмнината отвън не му позволи да види каквото и да е. Отегчен от невъзможността за нови възприятия, той насочи поглед към пазачите, като междувременно тихо и бавно зае позиция за нападение. Той изчака малко, но желанието му за нови жертви надделя и той поде:
- Усещам го… - промълви той и очите му заблестяха в мрака. Пазачите се сепнаха, но предпочетоха да не отговарят и да не показват страха си.
Видимо неудовлетворен от постъпката им, но все още изчакващ правилното време, Фрост изсъска:
- Воните на страх от километри, нищожества такива! Веднага ме пуснете и може и да ви пожаля! - изчака няколко секунди и добави - Не искате телата ви да заприличат на тези, които видяхме в съда, нали?
Представяйки си сцените, в които жертвите му биват убити, пазачите изгубиха самообладание и изпаднаха в паника. Доволен от стореното, Фрост ги изчака да се успокоят и да помислят, че всичко е наред, и със светкавична бързина се добра до тях, като заби отровните си шипове в гърбовете им. Не очаквали такъв развой на събитията, пазачите понечиха да застрелят извратеняка, но отровата навлизаше много бързо в телата им, причинявайки им огромна болка, заради която те се отказаха и издъхнаха. 
  Всички галепи имаха отровни жлези в телата си, но отровата им беше безвредна. Фрост не беше доволен от този факт, затова направи експеримент със себе си, който се оказа двойно успешен за него – години след като беше отключил механизма си за убиване, реши, че за в бъдеще ще му се наложи да се защитава сам, без помощта на съответните съоръжения за изтезание, затова саморъчно изготви смес от липсика, креон и наризиот. Сокът на тези растения предизвика реакция в организма му – смеси се с неговата кръв, достигна до отровните му жлези, напои ги с отровата си и им вдъхна живот, което от там насетне позволи на Фрост без проблем да умъртвява всеки, докоснал се до шиповете му. Но сместа имаше и друг ефект, този път за сетивата му, който станаха три пъти по-силни – Фрост можеше да вижда на километри разстояние, чуваше дишането на намиращ се на 5 метра галеп от него и усещаше всяка капка кръв, изтекла от нечие тяло.
 Тъмните униформи на пазачите се намокриха от прясно разлялата се кръв. Фрост ги гледаше със задоволство, но секунди по-късно осъзна, че сега той е капитан на кораба. Премести телата в задната част и пое управлението. То се оказа лесно за него, тъй като не за първи път го правеше – малко преди да бъде заловен, бе откраднал подобен кораб, с който влезе във въздушна битка с опитващите се да го спрат летци. Умелите му движения и изострените му сетива му помогнаха да ги изиграе и да блъсне своя кораб в другите два, убивайки пилотите на място.
Изключи автопилота, натисна в обратен ред трите последователни копчета и машината започна да му се подчинява. 
 Мина известно време и той ненадейно разбра, че се намира до незнайна за него планета. Обзет от любопитство, реши да разбере нещо повече за нея. Включи малкия компютър в средата на таблото и продума:
- Дайте ми означение за насрещната планета. – изкомандва той властно.
Екранът присветна няколко пъти в бяло и зелено, след което се чу и отговор:
- Име: планета Земя; местонахождение: 65 кахана от Огнената планета; населяващи: хора. 
Докато гласът докладваше на Фрост, на екрана се сменяха снимки от различни краища на света – видяха се пирамидите, слънчевите плажове на океаните, непроходимите джунгли, снеговете по върховете на планините. Замечтан Фрост осъзна, че тази планета ще е рай за него - място, претъпкано с индивиди, които са слаби и не знаят как да се защитават - това бяха идеалните жертви.
  Скарбос беше на огромно разстояние от Слънцето, което почти не го осветяваше. Всички скарбосци го ненавиждаха и Фрост не се различаваше по това от тях, затова се запъти към тъмната част от “неговия рай”. 
 Мястото, на което се приземи беше САЩ и по-точно на брега на Портланд, който бе мит от водите на Атлантическия океан. Пришълецът беше умен и реши да кацне възможно най-тихо, за да не предизвика паника прекалено бързо.
  Лора и Крис Вадмън живееха на този самотен бряг. Съпрузите обичаха тишината и спокойствието затова бяха избрали къщата си на такова място - на няколко метра от океана, скрити от хорските погледи и от депресиращото ежедневие. Двамата обичаха водата и затова имаха голяма и красива яхта, носеща името “Кралица Елиза”, с която изкарваха прехраната си. Местните обичаха да идват на това спокойно и отдалечено от забързаното общество място.
 Тридесетгодишният Крис бе висок калифорниец с тъмна кожа и коса, но топли и светли очи.Той управляваше яхтата, а двадесет и седемгодишната му съпруга Лора - много красива светлокоса румънка, със сини очи - беше изкусен майстор-готвач и приготвяше разкошни деликатеси от морски дарове. Двамата бяха жизнерадостни и дружелюбни хора и винаги гледаха на живота с усмивка, макар че той им беше отнел възможността да имат деца.
  Когато Фрост се приземи на плажа, беше нощ и Лора и Крис спяха в къщата си. След като корабът на убиеца стъпи на ситния, златист пясък, Фрост изчака малко и реши да разучи този нов за него свят. Той натисна едно средно голямо червено копче, във формата на триъгълник, и вратата на кораба се отвори бавно, като освободи сгъстения въздух от малкото помещение.
 Извратенякът реши, че трябва да проучи новата среда, но докато излизаше от превозното си средство, затвори вратата прекалено звучно и затова станалата за чаша вода Лора го чу и реши да разбере от къде идва този звук. Предусетил появата ù, Фрост побърза да натика кораба в старата барака до къщата, след което безшумно скочи във водата и зачака.
  Лора беше смела жена, годините я бяха научили да бъде безстрашна, и затова без капка страх тя излезе и тръгна към мястото на чутия звук.
 Отвори широко вратата на къщата си и се взря в тъмната, но не видя нищо. Жената реши да се приближи по-близо и излезе на студения пясък, но този път очите ù не я излъгаха – тя видя подалата се над водата опашка и светещите в тъмното очи на извънземния. Лора почувства как краката ù се прегъват, как сърцето ù се свива, как цялото ù същество се вледенява от ужас. Единственото, което успя да направи, бе да изкрещи. Събуден от нейните писъци, Крис скочи от леглото и тръгна към входната врата по виещата се стълба, като я викаше по име. Фрост разбра, че ако не побърза с убийството ще предизвика прекалено много смут. Той се надигна от скривалището си, за секунда стигна Лора, изсъска срещу нея, след което я удари и тя падна по гръб. Привлечен от виковете на Крис, Фрост реши да му заложи капан, затова хвана жената за крака и я задърпа във водата. Докато го правеше, той усети, че температурата се повишава, слънцето изгряваше, а това беше равно на смърт за него, затова реши, че ще използва тялото на Лора - кожата ù беше достатъчно здрава, за да го предпази от смъртоносните слънчеви лъчи. Пристигналият на брега Крис видя как нещо дърпа жена му, която пищеше неистово, към вълните, след което последва едно огромно пляскане във водата, борба между живота и смъртта, а после изведнъж всичко утихна и нямаше следа от бурята, разиграла се преди секунди - един-единствен миг прекрати почти три десетилетия с лекота...
 Крис не знаеше какво да прави. Той изтича до водата, от която след няколко мъчителни за съпруга минути, се показа жена му. Прегърна Лора, попита я какво стана, но преди тя да отговори, Крис с ужас видя, че съществото, което прегръщаше, не беше обичаната му жена, а… нещо друго! Обличайки кожата на Лора, Фрост беше забравил да скрие опашката си. Изпаднал в паника, Крис понечи да избяга, но отровните шипове по опашката на извънземния го застигнаха. Повален от тях, той издъхна за секунди. Убиецът беше доволен от стореното и разбра, че хората наистина са безобидни и са лесно достижима плячка.
  Когато се оправи до последната гънка, Фрост реши да се отърве от тялото на Крис, за да не събуди някакви подозрения върху себе си. Единственото, което му дойде на ум, беше да го хвърли в океана. Помисли малко и реши, че трябва да прикрие и следите по пясъка. След като свърши и с това, си направи кратка среднощна разходка, а после се върна в къщата на семейство Вадмън. Много бавно и внимателно започна да разглежда всичко в нея.
 Направи няколко крачки и се озова във всекидневната, където семейството прекарваше по-голямата част от времето си на суша. Тя беше обзаведена с вкус и стил - по средата на голямата стая се намираше дълга, но тясна маса от парен бук, заобиколена от осем стола, направени от същия материал. Имаше и три големи и красиви шкафа за кухненски прибори, няколко картини по стените, купени при посещението на семейство Вадмън в Букурещ, изящен килим на пода, подарък от майката на Крис по случай сватбата, и нисък полюлей. Натрапникът реши да се поразрови и да разбере още повече за това ново място. Повечето предмети, до които се докосваше, много приличаха на тези на родната му планета, затова той нямаше проблеми с тях. След като приключи с всекидневната, той направи същото с останалите три стаи - кухнята, спалнята и банята. Когато окончателно свърши с разглеждането на къщата, Фрост легна в леглото на съпрузите, но не заспа, защото скарбосците не се нуждаеха от сън. Повъртя се малко, но любопитството му отново надделя и престъпникът реши да си изясни всички детайли относно новото му жилище. До обед той разбра за какво се използват всички машини на ток и батерии, кое се яде цяло и за кое е нужна специална обработка и още много други досега непознати за него неща. Към 13:00 часа телефонът зазвъня. Фрост си преправи гласа и се обади. Беше майката на Крис. Той я позна по гласа, звучал преди два дни на телефонния секретар:
- Здравей, Лора! Как сте с Крис, имате ли нужда от нещо? Крис там ли е?
- Благодаря, добре. Не, нямаме нужда от нищо. Не, Крис го няма. Вчера излезе с яхтата, каза, че ще се върне след няколко часа, но все още го няма.
- Така ли! Къде ли може да е?! – притесни се грижовната майка
- Не се тревожи, всичко е под контрол. Сигурна съм, че ще се върне жив и здрав, винаги го прави.
- Надявам се да си права. Е, аз тръгвам за работа. Ако разбереш нещо, моля те, обади ми се веднага!
- Добре, ще го направя.
  Фрост затвори слушалката и се изсмя на себе си и на доброто си държание, което не проявяваше често.
 Минаха два дни, но Крис така и не се появяваше, затова майка му реши да се обади на полицията. Това не се понрави на Фрост - той помисли малко и установи, че ако разследващите намерят трупа, то той ще бъде разкъсан от акулите, навъртащи се наоколо и никой няма да заподозре съпругата Лора.
  След един час детектив Марк Гелър и сержант Джеб пристигнаха в къщата. Детективът беше двадесет и осемгодишен мъж със зелени очи, тъмнокафява, чуплива коса, която се спускаше до раменете му, чаровна усмивка и загоряло от слънцето лице, което само по себе си беше прекалено красиво. На фона на този едър мъж, сержантът изглеждаше като дете, а той и донякъде си беше - едва деветнадесетгодишен, той бе надянал тежката полицейска значка, която изглеждаше голяма на слабото му тяло, но въпреки това в погледът му се четеше огромно желание да служи на града и родината си, и чест, че е избран за да го направи. 
 Когато двамата пристигнаха, те огледаха къщата набързо и се отправиха към госпожа Вадмън, за да ù зададат няколко въпроса:
- Госпожо Вадмън, знаем, че ви е трудно, но трябва да ми кажете какво се случи. - започна Марк.
- Преди няколко дни Крис излезе с яхтата и не се върна, а каза, че ще се забави само няколко часа. - Фрост умело играеше ролята на разтревожена съпруга и успя да ги заблуди.
- А виждали ли сте нещо необичайно наоколо, нещо, което да ви направи впечатление? - продължи Джеб.
- Не, всичко беше както обикновено. Той и преди е излизал с яхтата, за да се разтовари, но никога не се е бавил толкова много. - Фрост направи кратка пауза, за да придобие още по-разтревожен вид и добави - Ами ако е паднал във водата и е станал жертва на някоя акула?! Боже мой! Какво ще правя тогава?!?
- Не се притеснявайте, госпожо, всичко ще бъде наред. - опита се да я успокой Гелър, но вътрешно един глас му подсказваше, че няма да стане точно така.
  След като служителите на реда успокоиха Лора, решиха да претърсят наоколо. Лукавият Фрост беше прикрил всички следи, така че Гелър и Джеб не можаха да открият нищо. Но те не се отказаха и решиха да претърсят океана. 
  Преди да облече водолазния си костюм, Марк забеляза, че в непосредствена близост до брега се виждаха перките на няколко акули, които сякаш се биеха за нещо. Забелязал същото, Джеб се обади на шефа си и след половин час вече всички видяха за какво се бяха били акулите - това беше тялото на Крис, което независимо от всичко беше запазено и можеше да се разпознае без проблеми. Намереното тяло бе откарано в градската морга за да му бъде направена аутопсия. Това не се хареса на Фрост, но той не искаше да привлича внимание, затова не оспори решението на полицията. След като всички си заминаха и Лора остана отново сама, реши внимателно да измисли план за действие, с който да постигне целите си.
  На другия ден Марк отиде в моргата, за да види какво е установил д-р Спайк, който се занимаваше с тялото, за смъртта на Крис Вадмън. Когато влезе в студеното помещение, той видя няколко трупа оставени без надзор и доктора да седи на бюрото си и да пише нещо, размишлявайки на глас:
- Здравейте, докторе! Нещо ново за случая? - попита Марк, като се опитваше да не вдишва надълбоко миризмата от разлагаща се плът.
 Спайк му направи знак с ръка да замълчи за секунда, докато си допише изречението, а след това отговори въодушевено:
- Да, да! Този път има и нещо по-нестандартно и по-провокиращо въображението ни!
- Какво е то? - учуди се детективът и погледна събеседника си с очакване.
Запитаният си пое дълбоко въздух и започна да разказва, приближавайки се към трупа на Крис:
- При първия оглед на тялото установих, че причината за смъртта вероятно е нападението на акулите, но после, след като го огледах по-внимателно, забелязах тези странни образувания по кожата. - и той посочи с химикалката си три еднакви червени точки, разположени по диагонал. - Първо помислих, че г-н Вадмън е бил ухапан от морска змия, която в била отровна, защото когато изследвах кръвта му, открих голямо количество отрова, но после намерих две доказателства, които опровергават това мое твърдение. - ученият седна удобно в канапето си, намести очилата си и допълни:
- Ако се вгледате по-отблизо, ще видите, че раните от ухапването не са две, а три, а животно, което хапе по този начин няма, и второ - отровата, която изследвах, не е позната на науката - накратко, такова химично сливане не може да се получи по никой начин. Според мен, това не е било нещастен случай, а истинско убийство!
Марк бе развълнуван от чутото, но и доста объркан:
- Но, докторе! Как така веществото, което сте намерили в тялото на Крис не е познато на науката? Ако твърдението ви е вярно, то как така се е появило в трупа? Сигурен ли сте, че няма такова вещество? А ако бъркате и има? - той започна да размишлява и да се опитва да открие възможен отговор, както го бяха учили в академията.
- Щом е било и още е в тялото на този човек, значи го има, но просто хората още не са го открили. - отговори Спайк с усмивка и се облегна назад.
Детективът помисли малко, след което продължи:
- А ако някой е искал да убие Крис и саморъчно е направил такава отрова, смесица от елементи познати само на него? Да, това би трябвало да е отговора!
- Искате моето мнение - давам ви го. За мен тази смесица е напълно нова. Единственото, което мога да ви кажа е, че тази отрова е много силна и дори една единствена капка попадне ли веднъж във вътрешността на жив организъм, го убива незабавно! Детективе, това е доста сериозно, така че бъдете много, много внимателен! Все още не знам с какво си имаме работа!!
- Благодаря за предупреждението, докторе, ще го имам предвид. Ако разберете нещо допълнително, моля ви, обадете ми се. Лек ден.
- Довиждане и помислете какво ви казах - това е сериозно!
  Гелър се изкачи по мрачните стълби и след малко беше на светлия тротоар. Инстинктивно погледна към слънцето и сякаш го помоли за помощ, но когато осъзна, че то е просто светещо тяло, сложи слънчевите си очила и започна да размишлява над случилото се. Объркан от думите на доктор Спайк, той отиде да съобщи новината на Лора:
- Сигурен ли сте в това, което казвате, детективе? - попита с неприятно учудване Фрост, който не очакваше такъв развой на събитията.
- Аз не, но доктор Спайк е! Извинете за въпроса, но знаете ли дали съпругът ви е имал врагове, някой, който да го е ненавиждал за нещо и който да е искал да си отмъсти?
- Не, не. Крис не беше такъв. Всъщност беше много услужлив, внимателен и добър с хората. Той не би наранил и муха, а какво остава да нагруби или обиди някого.
- Това прави случая още по-неясен и интересен. До тук знаем, че господин Вадмън не е имал врагове, бил е доста добър и разбран човек, и въпреки това някой извратеняк, който си играе с веществата и получава смъртоносен нов вид отрова, непозната до сега, намира начин и убива съпруга ви без да оставя никакви следи! Това е изумително! Сигурно си имаме работа с някои, който много добре знае какво прави и как да се прикрие… Е, аз ще тръгвам, защото имам още много работа, а ако вие разберете или се сетите за нещо допълнително веднага ми се обадете. 
 При споменаването на думата “извратеняк”, Фрост направи злокобна усмивка, но веднага я заличи, защото видя, че детективът гледа към него.
  След като изпрати Марк, Лора отиде в най-тъмното кътче в къщата и започна да размишлява върху думите на детектива. Ами ако той разбере истината, ще трябва да се отърве и от него? Сега Фрост разбра, че дори и хората не са толкова изостанали и че и те могат да му навредят, затова започна да умува как да се отърве от досадния детектив без никой да разкрие самоличността му.
  След няколко дни безуспешно търсене, детектив Марк Гелър се върна в лабораторията за да види как върви проучването на доктор Спайк:
- Е, докторе, открихте ли нещо ново по моя случай?
- Да, но не знам как ще ви прозвучи това, Марк.
- Какво имате предвид? - попита детективът и по лицето му се прочете страх и безпокойство.
- По тялото на покойния Крис Вадмън намерих чужда ДНК – едната е позната, човешка ДНК и най-вероятно е на госпожа Вадмън, а другата… досега не съм срещал подобно нещо през целия си живот.
- Докторе, сигурен ли сте в това, което казвате?
- Знам, че звучи невероятно, но е факт.
- Добре… какво предлагате да направим. За сега медиите не трябва да разбират за това, защото може да стане катастрофа! Убийство, последвано от чуждо ДНК... не можем да си го позволим!
- На първо време предлагам да вземете проби, за да мога да ги сравня и с положителност да ви съобщя какво всъщност е причинило смъртта на човека. Но за едно сте прав - медиите не трябва да научават за това.
- Добре, тогава ще помоля госпожа Вадмън да даде проба, за да видим дали някоя от намерените по тялото на Крис ДНК съвпада с нейната.
  Няколко часа по-късно детектив Марк вече беше в къщата на семейство Вадмън и вземаше проба от Лора. Фрост се съгласи да я даде, защото знаеше, че ако откаже, ще предизвика смут и дори пропадането си.
- Ето, готово. Сега остава да ви взема малко кръв и всичко ще е наред. - увери я той, но когато Марк издърпа спринцовката и тя трябваше да се напълни с червена течност, стана нещо невероятно - от убоденото място не капеше кръв, а гъста черна течност, която приличаше на катран. Забързан в работата си и увлечен в мислите си, Марк не обърна внимание на тази аномалия, но привлечен от звънящия часовник точно до ръката на Лора, погледът на детектива се спря точно върху раната, оставена от иглата. Ужасът в очите на Марк беше неописуем, сърцето му биеше до полуда, а очите му бяха изцъклени и страшни. Видял, че в този момент детективът може да разкрие тайната му, Фрост понечи да извади отровните жила на опашката си, за да предотврати разкритието си, но в този миг влезе сержант Джеб, който придружаваше Марк Гелър, и който оглеждаше още веднъж брега. Бял като платно, Марк каза нещо, което нито Фрост, нито Джеб разбраха и побърза да изведе себе си и колегата си от къщата:
- Марк, какво има? - попита с неприятно учудване Джеб.
- Трябва да занеса тези проби при Спайк, много е важно! - детективът умишлено не каза истината на приятеля си, което в последствие се оказа фатална грешка.
- Но какво… - опита се да попита Джеб.
- Просто се качвай в колата! Моля те! – отвърна Марк истерично.
- Ами добре... - отвърна момчето, което не искаше да спори с него.
  Детективът остави сержанта пред полицията и се запъти към лабораторията, за да сподели откритието си със Спайк:
- Докторе, няма да повярвате какво открих, когато вземах проба от госпожа Вадмън - вместо кръв, от раната потече някаква черна течност, която доста ме притесни, а и погледът на Лора ми се стори много подозрителен…
- Е, детективе, сега вярвате ли ми? Дайте да видя пробата и ще разберем какво всъщност става тук.
 След кратък преглед на пробите, Спайк установи, че течността от тялото на Лора и неизвестната такава, намерена по трупа на Крис, съвпадат. Но въпросите бяха какво е това вещество, защо не е познато на науката и как е попаднала тук…
Досещащи се какво става, но не искащи да повярват в това, доктор Спайк и детектив Гелър решиха да запазят наученото в тайна за да не предизвикат паника е обществото.
  Видял странната реакция на Марк, сержант Джеб реши да се върне и да поогледа още няколко пъти дома на семейство Вадмън, но преди това опита да се обади на детектива, за да му каже какво възнамерява да направи, но тъй като телефонът му нямаше покритие в подземната морга, му остави гласово съобщение и тръгна обратно към къщата на Лора и Крис.
  След като се сбогува с доктора, Марк се отправи към къщи, но видя, че има съобщение от Джеб. Когато го прослуша, застина на място и веднага обърна колата в обратната посока. Докато детективът се отправяше към дома на Лора и Крис, сержантът направи разкритие, което промени живота му завинаги – влизайки по-навътре в старата барака до къщата на семейство Вадмън, Джеб разкри тайната на мистериозното убийство –“превозното средство”, с което Фрост трябваше да бъде отведен на Корал, и двата трупа на придружаващите го войници, бяха непокътнати! Джеб не можа да повярва на очите си. Къде беше попаднал, какво ставаше тук, какви бяха тези същества?! Всички тези въпроси се родиха в съзнанието му и с нетърпение чакаха да бъдат изречени. 
Изтръпнал от страх и вълнение, сержантът не усети приближаващата го опасност и втренчения поглед на Фрост, който се наслаждаваше на ужаса, четящ се по лицето на Джеб:
- Добър ден, сержант Джеб. Мога ли да ви бъда полезна с нещо? – проговори другопланетянинът с женски глас, като се облегна на вратата на бараката.
Чувайки тези зловещи сега за него слова, Джеб се обърна бавно и се опита да бъде хладнокръвен, но сърцето му биеше до пръсване, а очите му играеха и търсеха място, където да се скрият.
- Защо мълчите и ме гледате така странно, сержант? Какво става тук, открихте ли нещо ново? - каза Лора, като пристъпваше бавно и полека сякаш дебнеше плячката си.
- Ами…н е, госпожо Вадмън. Защо си мислите така? Знаете, че ако разберем нещо, вие ще сте първата, която ще го научи. - промълви младият мъж, но думите му бяха толкова неубедителни, че той самият разбра, че няма да си тръгне жив от тук и това го накара да трепери още повече.
- Така ли? О, сержант Джеб, вие не можете да ме излъжете… Аз знам какво става тук, защото АЗ го предизвиках. - заговори Фрост и гласът му придоби истинския си тембър - Успокой се, няма да те мъча много, смъртта ти ще бъде бърза… - промълви Фрост и изплези раздвоения си език.
- Какво си ти...? - плахо попита сержантът.
- Това не е важно за теб, но знаеш ли, когато дойдох тук, не знаех, че ще ми хареса толкова много. – Вие, хората, сте толкова лесни жертви, обожавам да усещам страха ви и да виждам ужаса, който се чете по лицата ви преди да ви умъртвя! Толкова е хубаво…
- Моля те, недей! Няма да кажа на никой! Остави ме да живея! - изхриптя Джеб.
- Също така обожавам да ме молят за незначителните си жалки животи! - изръмжа Фрост, изхили се и показа отровните си шипове. - Съжалявам, приятел, просто ти знаеш прекалено много, никой не те е карал да се бъркаш там, където не ти е работа. Пък и заемаш излишно място - това не е свят за слабите. И между другото, не съжалявам. Ще ми бъде приятно.
Но точно преди да забие острите си като бръснач шипове, Фрост се обърна рязко и видя, че вратата на колата на детектив Гелър се затваря. За секунда съществото изчезна в тъмнината на бараката…
Марк видя широко отворената врата на малката постройка и различи профила на колегата си в него, затова се втурна вътре:
- Какво правиш тук, Джеб? Защо стоиш така? Какво има? - каза с притеснение детективът, който все още се молеше да греши в предположенията си.
- То е тук! Бързо, бързо, Марк, да бягаме!! То идва!
- Какво...
 Но преди да довърши въпроса си, Гелър беше прекъснат от писъка на сержанта, чието тяло беше пронизано от отровните шипове на Лора. Марк не можеше да се помръдне, сякаш нещо го държеше и не искаше да го пусне преди да види агонията на приятеля си.
- Б… бяг… бягай… спас… спасявай се… За бога!... Бягай, Марк… бягай! - едва се чу от отпуснатото тяло на Джеб, което вече се парализираше от силната отрова.
- Кой… какво си ти? - каза бавно Гелър, който не можеше да повярва на очите си, но който вече знаеше, че Лора със сигурност не е човек.
- Горкият сержант Джеб, толкова млад, неопитен и… вкусен. - отговори Фрост, по чието лице се появи лукава усмивка. Той притвори очи, облиза кръвта от устните си, нежно докосна врата си, като междувременно свали част от ръкава на блузата, която носеше, и започна да говори:
- Е, детективе, вече знаеш какво става тук.
Чак сега Марк забеляза космическия кораб и двата трупа на пазачите.
- Какво си ти? - повтори Гелър, чието сърце биеше до пръсване. - Как направи това?
- Кое? Как умъртвих приятеля ти ли? С тези сладурчета. – и той показа жилата си. - И най-важното е, че го направих с удоволствие. Ако знаех, че ще ми хареса толкова, щях да го сторя много по-рано.
- Ти не си човек, но приличаш на госпожа Вадмън! - извика нервно Марк. - Какво направи с нея и мъжа ù - Крис!
-А, това ли… гледай сега… - и Фрост свлече кожата на Лора и показа истинската си същност. - Не съм ли красив? - изсмя се той и раздвижи тялото си. Пред очите на Марк се разкри величествен образ на не срещано досега същество. Марк гледаше втренчено и не знаеше как да реагира.
- Господи, това не е възможно! Ти не си истински! Това е някаква скрита камера! – опита се да заблуди себе си той.
- Ха-ха-ха. Наивни, беззащитни хора! Аз съм толкова истински, колкото си и ти, приятелю! - изсъска затворникът, скочи и се настани удобно на предната част на “превозното си средство”. - Ти знаеш какво става, но не искаш да повярваш, нали, детектив Гелър?
Марк не можеше да повярва на очите си. Възможно ли беше това?? Какво трябваше да направи?
- Какво искаш от нас? Защо си дошъл тук? Колко още като теб има там?! – продължаваше с нервните си въпроси Марк.
- Не смей да ме обиждаш! - изръмжа Фрост и се надигна за да сплаши противника си. - Аз съм уникален и неповторим! Никой не притежава интелект като моя! Жалко, че вие имате само по два крака - ако бяхте като иехените, щях да ти демонстрирам част от способностите си, жалки човеко.
- Тогава защо дойде на нашата планета, защо не остана там, от където идваш?
- По случайност. Трябваше да бъда отведен на Корал, но по пътя се случи малък инцидент… - и той посочи телата - … и така аз се озовах на вашата скъпа планета Земя. Но не съжалявам, кръвта ви е сладка като сок от болоний и действа… как го казвате… възбуждащо.
Извънземният се ухили, облиза устните си, по които още имаше следи от кръв, и простена с наслаждение.
- Какво искаш от нас? - промълви Марк, който не знаеше какво да направи и как да избяга от смъртта.
- Какво искам от вас ли? Че какво може да иска един убиец от жертвите си?
- Господи… - прошепна детективът.
- Да, Господи наистина. Жалко, че не можа да видиш и края на професора… - продължи Фрост - … само че неговата кръв не беше толкова вкусна както тази на сержанта. Сигурно заради възрастта.
- Какво си направил на Спайк? И как е възможно това?!! Та аз до преди малко бях с него!!
- С него… или с кожата му върху гърба ми, а?
Марк отвори уста от изненада и страх - Фрост беше победител, заблудил всички.
- Защо тогава ме накара да взема проба от теб, като знаеше, че ще те разкрием! – не разбираше детективът.
- За да те примамя в капана и ти като послушно, малко кученце се хвана много лесно. Виждаш ли, след като поиска аутопсия, аз знаех, че рано или късно фактите ще посочат към мен, затова те проследих до моргата, принудих Снайк да ми разкаже всичко. Междувременно ти обеща на доктора да не разкриваш тайната, която си научил, което беше идеално за мен, защото на практика, знаеше само ти и аз щях се измъкна невредим от тук. Този път получавам отличен, нали господин учителю?
Мъжът застина за секунди, след което отново попита къде е приятелят му.
- Не се притеснявай за него, малко го по разкрасих… впрочем, защо не видиш сам? Това е новата ми украса…
След тези зловещи думи, Фрост стана от совалката си, навлезе по-навътре в бараката и след малко се върна като хвърли остатъка от доктор Спайк, а именно… черепа му! Ужасен от подхвърленото му “украшение”, Марк извика и се долепи до стената.
- Е, защо не хващаш? Искаш да се счупи ли? Е, аз нямам нищо против ти да го заместиш, ако искаш… какво ще кажеш? Тик-так! Времето тече, детективе!
- Чудовище! Ти си болен, чуваш ли ме? Луд! - изкрещя Марк в панически ужас и страх.
- Е, хайде сега, без ласкателства…
- И сега какво, и мен ли ще убиеш?
- Разбира се, но всички ще мислят, че си жив…
- Как така? Все някой ще забележи, че ме няма и ще вдигне тревога и тогава всичко ще се разбере и ти няма да можеш да се скриеш в кожата на друг човек… О, Господи!!
Вцепенен, детективът разбра какво се кани да направи врагът му.
- Да, да, да… не се притеснявай, ще се грижа за “външния ти вид” и никой няма да разбере… Някакви последни думи преди да умреш?
 Гелър знаеше, че бягството е невъзможно, но въпреки това блъсна един кашон със стари списания, събирани през годините от Крис, като се надяваше, че това ще забави противника му, и понечи да избяга, но отровните жила на другопланетянина го застигнаха и се впиха в тялото му като пиявици, жадни да вкусят от топлата му, млада кръв. Марк изпита огромна болка и изрева като ранено животно, но нямаше кой да го чуе - единственият свидетел на злата му участ беше самият убиец и причинител на нещастието.
След вика на детектива, Фрост прибра шиповете си и с наслада се загледа в агонизиращото тяло на жертвата си:
- Сега разбираш как са умрели и другите, нали? Но не се тревожи, ако те бъдат забравени, то ти няма… или поне не докато не намеря ново тяло.
- Дано… гориш в ада… проклетнико!!!... Дано гориш в ада-а-а... - това бяха последните думи на детектив Марк Гелър.
 Фрост изчака няколко секунди, за да се увери, че Марк е мъртъв и изпълни плана си. Само след броени минути той приличаше досущ на детектива и никой не можеше да забележи каквато и да е разлика - все едно това си беше същият Марк Гелър, а не злобно и маниакално същество от друга планета.
  Убиецът беше измислил всичко и след кратка “подредба” на труповете и остатъците от тях, той се запъти към града.
  Беше късно, но въпреки това той реши да отиде до участъка и да разкаже измислената от него история и да сложи край на този случай, за да може да се залови за нещо ново и дори по-“привлекателно”, както той го нарече.
  Никога не беше влизал в полицейско заведение, затова, когато го направи, се оглеждаше насам-натам и поради любопитството си привлече вниманието на един приятел и колега на Марк - детектив Спенс Вахнер - към себе си:
- Здрасти, Марк! Какво правиш тук толкова късно? Как върви случая, открихте ли убиеца?
- Идвам да съобщя за още две убийства и да улича виновника - Лора Вадмън.
- Какво? Още две убийства? Лора Вадмън? За какво говориш? Ама… как така?
- Да, кучката уби доктор Спайк и сержант Джеб и избяга! Не можах да я спра, защото ме удари с една бухалка и чак сега се свестих. Всичко свърши. Сигурно вече е извън страната.
Колегата му го погледна загадъчно и с недоверие и след малко попита:
- Кучката ли? Марк, добре ли си? Ти никога не използваш такива думи… И “всичко свърши”… Марк, да нямаш някакъв личен проблем, ти никога не се отказваш пред нищо, точно за това си най-добрият. Какво става, приятелю, мога ли да ти помогна с него?
- Не, извини ме, просто днес не ми е ден. А и госпожа Вадмън вече е на хиляди мили от тук. Не успях да я спра, съжалявам, провалих се... - опита се да събуди състрадание у Спайк убиецът.
- Е, не си виновен ти, спокойно. Всичко ще се оправи, ще видиш. Е, аз си тръгвам и те съветвам да направиш същото. Лека нощ.
 В този момент Фрост се досети, че не знае къде живее Марк и как да стигне до там.
- Да, но колата ми е на поправка. Можеш ли да ме закараш?
- Разбира се, хайде.
  Двамата мъже тръгнаха, но на излизане от участъка Спенс забеляза изоставената надалеко кола на Марк, но не каза нищо. Той знаеше, че става нещо, но предпочете да не споделя мислите си. По време на пътуването, Фрост се оглеждаше във всички посоки - разучаваше града и той му се струваше много интересен. Навсякъде имаше красиви витрини, отрупани с всякакви стоки и блестящи светлини, които подчертаваха забързания живот в Портланд. От кафенетата и ресторантите се долавяше лека, приятна музика, която оставаше скрита под звуците на близката дискотека “Дъст ин дъ уинд” (“Прах във вятъра”), хората вървяха жизнерадостно по улиците в топлата нощ, а някои просто си седяха и се наслаждаваха на гледката.
  По път към къщата на Марк, Спенс спря на една бензиностанция, за да зареди. Фрост помисли, че са стигнали и понечи да излезе, но видя учудения поглед на Вахнер и се спря:
- Къде отиваш? Все още не сме пристигнали… - Спенс се учудваше и плашеше все повече…
- Ами… никъде. Да ти помогна…
- Да ми помогнеш ли? Че за какво? Марк, сигурен ли си, че всичко е наред? На мен можеш да кажеш, нали знаеш, че винаги ще съм с теб?
- Ами… помислих си, че… - Фрост се видя натясно и напрегна мозъка си, за да измисли някакво оправдание бързо.
- Какво си помисли, Марк?
- Ами… - замисли се Фрост още повече - … ти ме возиш безплатно и аз все пак трябва да ти се отблагодаря и реших да платя бензина. Иначе всичко е добре, аз съм си наред.
- Да го платиш? Така ли? Ами не, няма да го плащаш, ти си ми толкова добър приятел, остава и пари да ти взема! Я стига!!!
- Ами добре… Щом казваш.
Спенс се досещаше, че там става нещо много странно и нередно, но не знаеше какво.
  След случилото се, той закара Марк вкъщи и потегли към своя дом. Фрост вече разбираше доста от къщи, затова нямаше проблеми при отключването на входната врата и влизането в “дома си”. След секунди се озова в богато обзаведен дом с два широки коридора, разположение Г - образно, масивен хол с две маси, много цветя и камина, кухня, в която имаше всевъзможни кухненски потреби, голяма спалня с меко легло, шикозни гардероби и голямо огледало, баня с голяма вана, мивка, и тоалетна.
 Приятелката на Марк усети прибирането на Фрост и го посрещна на вратата:
- Здравей, скъпи! Пак ли имаше много работа в участъка? - Клара беше доста привлекателна, двадесетгодишна жена с кафяви очи и коса, гладка кожа със загар, красиво лице и изключителна усмивка.
 Фрост се стресна от появата на непознатата жена, но бързо се осъзна и ù отговори:
- Да, имах доста работа, затова се забавих.
- Е, аз не можах да заспя и те чаках. Ще си лягаме ли? - попита тя и се усмихна дяволито.
- Да… ей сега идвам, ти върви… Клара. - избоботи Фрост като видя снимка на Марк, сложена в рамка, на която пишеше: ”С много любов, Клара”
- Добре, но не се бави много.
- Няма.
- Добре. - и тя влезе в спалнята.
  Пришълецът се поогледа малко, обиколи къщата на бързо и влезе в спалнята. Там го чакаше Клара, облечена в прозрачно, дантелено бельо. Фрост знаеше значението на това и веднага разбра какво иска приятелката на Марк. Но едно нещо беше много странно за него… поради някаква незнайна причина, Фрост не искаше да убие Клара, а точно обратното - тя го привличаше. Какво ставаше с него?
  Той седна на леглото с гръб към нея и започна да се съблича бавно, а Клара се доближи до него и започна нежно да го целува по врата, слизайки надолу към гърба. Фрост не се съпротивляваше нито за миг, а напротив - тази любовна игра му харесваше много. Той се обърна, надвеси се над нея и скъса оскъдното ù облекло, под което се показаха перфектни форми. След това започна страстно да я целува, което му действие я накара да започне да се извива като струна в ръцете му. Накрая той легна до жената и тогава тя получи това, което искаше…
  След няколко часа, тя вече спеше, но Фрост нямаше нужда от сън. Той се любуваше на спящата Клара и се чудеше защо не изпитва желание да я убие. Галепът не можеше да обича, но изпитваше нещо различно към младата жена. Какво имаше в нея, което го караше да се съмнява в себе си…
  На сутринта той стана първи, облече се добре, за да се предпази от слънцето, дори покри кожата на Марк със защитен крем, и излезе. Тръгна по улиците на Портланд, по който имаше толкова много хора, толкова разнообразни жертви, с които можеше да задоволи хищническите си потребности и да остане доволен.
 По път към полицейския офис, Фрост се спря в едно кафене, за да се скрие за малко от слънцето. Той седна на една маса, която беше в сянка и зачака. Малката сграда беше привлекателна с множеството си картини без изпъкващ смисъл и растенията, които покриваха по-голямата част от разноцветните стени и тавана. След малко до него се приближи лъчезарна сервитьорка и го попита любезно:
- Какво обичате? Мога ли да ви помогна?
- Да… да, можеш. - отвърна Фрост и очите му заблестяха като хиляди звезди. - Бихте ли ми донесли чаша студена вода с повече лед?
- Разбира се. А нещо за ядене?
- Да, теб. - отговори Фрост и се усмихна предизвикателно.
 Сервитьорката не отдаде голямо значение на казаното от него, защото не ù се случваше за първи път някой клиент да ù говори така, затова просто се усмихна учтиво и отиде до друга маса за да вземе поръчката на хората, които чакаха там. През това време Фрост започна да съчинява убийството на младото момиче.
 Няколко минути след като беше получил поръчката си и беше отпил от ледената напитка, той повика момичето, което го обслужваше и го помоли да го заведе до тоалетната. Тя се съгласи и двамата се отправиха към задната част на кафето, където беше малката стая:
- Ето, господине. Това е тоалетната. - каза момичето, но тогава Фрост я хвана за ръката и я дръпна навътре. За да не предизвика смут прекалено бързо, той започна да я целува. Тя не се дръпна, защото ù хареса, но след няколко секунди от устата ù започна да се стича кръв, а той продължаваше да впива острите си зъби в нея и да я притиска още по-силно. Тя отвори очи и се опита да се откъсне от смъртоносната прегръдка, но тогава отровните шипове на убиеца се забиха в тялото й. Тя затвори очи и се свлече на пода. Но тиранинът не се задоволи само с това - той разкъса тялото й, отпи от свежата й кръв и изтръгна сърцето й, което зави в една салфетка и прибра в джоба на сакото си. След това се изми и усърдно изчисти следите от дрехите си, но не направи нищо с трупа - той искаше всички да видят колко е могъщ и какво може, за да се страхуват от него и да се молят за милост. Заключил вратата на тоалетната и излязъл от кафенето все едно нищо не се е случило, сега Фрост се беше запътил към полицейския участък. Той знаеше, че ако не иска да привлича внимание трябва да се държи нормално и да внимава много, но и той си имаше слабостите…
  По път към управлението видя едно много красиво колие в златарския магазин на улица “Мизия”, което беше от чисто злато, а по средата му имаше редица от малки, тъмно-сини диаманти, които приличаха на тези от неговата планета. Той реши да влезе и да разгледа, но веднага промени решението си, защото видя, че времето напредва, а знаеше, че Марк Гелър е точен човек, който не си позволява да закъснее.
  След като стигна полицията, той влезе и отиде при единствения човек, който познаваше - Спенс Вахнер:
- Здрасти, Спенс, нещо ново днес?
- О, Марк, здравей! Как си, по-добре надявам се…?
- Е, да, просто имах нужда от малко почивка. Това е.
- Е, добре тогава. Как прекара вечерта?
 Докато Фрост се опитваше да измисли възможно най-добрата и приемлива история, за да отговори на въпроса на Спенс, телефонът в службата иззвъня и Вахнер го вдигна:
- Ало? Да, това е полицията. Какво се е случило?... Кога е станало?... Днес?!... Да…Да, разбирам. Идваме веднага.
- Какво е станало? - попита Фрост, по чието лице се прочете приятна изненада - той знаеше, че вече всички ще разберат колко е велик.
- Станало е жестоко убийство в кафене “Млечен Шейк”, убита е една от сервитьорките.
- Кога се е случило? - попита убиецът с нескрито задоволство.
- Днес. Хайде да тръгваме, да не губим време, че може нещо друго да се случи.
“О, да.” - мислеше си Фрост - “Определено ще се случи.”
  Когато Спенс и Марк пристигнаха, кафенето беше пълно с любопитни посетители. Фрост се запъти към тоалетната, когато чу глас зад себе си:
- Къде отиваш? Нима знаеш къде е станало?
- Не… ам… виж колко хора има там. Предполагам, че там е мястото.
- Да… прав си, наистина там трябва да е. Хайде.
 Вахнер каза това, но всъщност в душата му плъзнаха страховити съмнения и той се стресна от това, което видя, но не искаше да повярва, че приятелят му е убиец.
 След като влязоха в тоалетната, Спенс се обърна с гръб и по очите му се позна, че тази гледка му дойде в повече, а Фрост не сваляше своите и се усмихваше лукаво.
- На какво се смееш? - попита мъжът, като го погледна с неразбиране.
- На лицето на този, който го е направил, когато го хванем. - изръмжа Фрост, който предварително бе измислил отговора си.
 Детектив Вахнер все повече и повече се притесняваше за приятеля си - какво ставаше с Марк, защо се държеше така, това Марк ли беше?...
- Марк, би ли взел отпечатъци вместо мен?
- Защо? Да не би да те е страх от нещо? - каза Фрост и понижи гласа си.
- Да ме е страх? Марк, какво ти става? Какви ги говориш по дяволите?! - Спенс повиши своя и сърцето му започна да бие по-бързо.
- Ами тогава го направи! - извика извънземният и в очите му заблестяха хиляди искри.
 Спенс беше смаян и не знаеше как да реагира - Гелър му се струваше все по и по-странен, а детективът не знаеше какво да прави:
- Добре, Марк, ще го направя. - отговори Спенс с благ тон.
 Той взе отпечатъци, а през това време Фрост се наслаждаваше на лицето му, по което се четеше погнуса, отвращение и дори страх.
 След като свършиха работата си Марк и Спенс се отправиха към участъка:
- Ще занеса пробите в лабораторията, може би скоро ще знаем повече - каза Спенс.
- Аз си тръгвам.
- Не можеш да си тръгнеш. Имаме още толкова работа!
- Тръгвам си. И аз имам своя работа… - отговори Фрост и излезе. Той се запъти по забързаната улица, по която минаваха хиляди хора. Марк минаваше по същия път, защото все още не беше научил добре Портланд.
 Минавайки покрай златарския магазин, който беше видял преди, той се спря и отново загледа колието:
- Добър ден, господине. - каза продавачът, който стоеше на вратата.
- Здрасти. - отвърна Фрост и влезе, за да разгледа. Магазинът беше пълен със скъпоценности и украшения от бяло и обикновено злато, платина и сребро.
- Искам да видя това. - и той посочи елегантното бижу.
- Добре. Няма проблем. Ето, заповядайте! - отговори продавачът и подаде колието на Фрост.
 Детективът го огледа, премери колко е дълго и го сложи в джоба си, като се канеше да излезе:
- Ей! Какво правиш?! Ако я искаш, трябва да ми платиш!
- Прекалено е скъпа! - изсъска Фрост.
- И така да е, трябва да ми я платиш, или да ми дадеш нещо за нея!
- Сега ще ти дам нещо, което ще ти хареса. - отвърна Фрост и със светкавична скорост промуши тялото на продавача с ръката си, като изтръгна и неговото сърце и го прибра при другото. Мъртвото тяло падна на земята, а пурпурната кръв потече бавно към вратата на бижутерийния магазин.
- Довиждане, загубеняко! - изсъска той и прескочи локвата кръв.
 Фрост оправи дрехите си, погледна със задоволство новата си жертва и напусна магазина. Реши, че е рано да се прибира и се запъти към парка - той беше огромен, с много дървета и храсти, няколко шадравана и двайсетина пейки. Както обикновено там имаше много хора, които тичаха за здраве, устройваха си игри между храстите и дърветата или просто се радваха на прекрасната природна гледка. Марк знаеше, че е прекалено населено, и че ако убие веднага ще се разбере и ще го хванат много бързо, затова реши просто да поседне на една пейка и да почака някой удобен момент, в който да нападне. Минаваха часове, а хората не се разотиваха, но и Фрост не се отказваше. Другопланетянинът реши да изчака още малко и тогава да покаже силата си… и ето, моментът настъпи - слънцето вече беше залязло и единственият човек наоколо беше една старица, която разхождаше кучето си - къдрав пудел с боядисана в розово козина и няколко фльонги. Виждайки я, Фрост скочи от пейката, направи няколко бързи стъпки и втренчи жълтите си очи в жената, която не подозираше какво я очаква. Инстинктът му му подсказваше, че трябва да го направи сега или никога.
 Скрит зад един храст, Фрост беше неузнаваем. Той изчака жертвата си да се приближи, изскочи пред нея и заби шиповете си в тялото ù, преди тя да успее да реагира. Пронизващата болка скова жената и след миг тя вече агонизираше на земята. Извратенякът се загледа в творението си, но кучето на жената го прекъсна, захапвайки до за крака. Той го хвана с две ръце, вдигна го във въздуха, и с такава сила го тръшна в близкото дърво, че главата на животното се пръсна и опръска с кръв психаря. Фрост се ядоса и реши, че не може да се прибере така вкъщи, затова влезе в шадравана, по средата на парка, и изми кръвта от лицето и тялото си. След това се прибра, а вкъщи го чакаше Клара, която много се учуди и дори уплаши, когато видя Марк да се прибира мокър:
- Къде беше? Защо си мокър, какво се е случ… - и преди тя да се доизкаже, Фрост я дръпна към себе си и я целуна така, както тя не подозираше, че някой може:
- Това е за теб. - и той извади колието и го даде на Клара.
- О, Марк… не знам какво да кажа… благодаря ти, прекрасно е! Ще ми го сложиш ли? 
 Фрост сякаш беше опиянен от тази млада жена, за него тя вече не беше просто човек, храна или удоволствие - беше се превърнала в нещо много важно и той все още не можеше да си обясни защо…
 Когато ù слагаше блестящата украса, той целият настръхна, гладката ù и красива кожа го влудяваше и той усещаше как изгаря, но това не беше възбудата, която той изпитваше при убийствата, не, това беше нещо по-силно.
- Харесва ли ти?
- Божествено е, но… как плати за това?
- Не се притеснявай, продавачът ми направи… отстъпка.
- Добре, хубаво… а сега ще ми кажеш ли защо си мокър?
- Докато се разхождах в парка, едни деца ме бутнаха в шадравана… и се намокрих.
 Клара знаеше, че Марк не ù казва истината, но не продължи да го разпитва, защото усети, че няма да постигне нищо:
- Е, аз си лягам, защото съм уморена. Ти по-добре се изкъпи и направи същото като мен. Лека нощ.
 Тя влезе в спалнята и затвори вратата. Марк продължаваше да седи като омагьосан от Клара, но се съвзе и отиде да се изкъпе и да смени дрехите си. След като направи това, той се върна в спалнята, легна до красивата жена и отново започна да я гледа и да се наслаждава на поддържаното ù тяло.
 На другата сутрин Фрост отиде рано в участъка, посрещнат от Спенс, който работеше по първото убийство:
- Нещо ново? - попита Марк, който очакваше новината за другите две убийства.
- Не, все още не сме стигнали до никъде. - отговори Спенс.
- Добре, тогава аз ще ида пак в кафето - може да намеря нещо…
- Добра идея. Аз ще остана тук, трябва да подготвя едни документи.
- Добре. Чао.
- Довиждане, Марк.
 Фрост излезе от сградата и се запъти към кафето. Там стоя около петнадесет минути, но и те бяха достатъчни разкритието му да започне…
  След като излезе от там, реши да разгледа града по-подробно, за да знае какво може да очаква от него.
Докато той вършеше това, в офиса отново се позвъня и Спенс отговори:
- Ало? Кой се обажда?
- Искам да говоря с детектив Вахнер.
- На телефона. С кого разговарям?
- Казвам се Джейкъб Рийв и съм собственик на кафе “Млечен Шейк”.
- Добър ден, господин Рийв, с какво мога да ви помогна?
- Трябва да ви кажа нещо важно. Къде можем да се срещнем?
- Елате в участъка, ще ви чакам в кабинета си - първата врата в дясно, отгоре е написано моето име.
- Добре, до пет минути идвам.
 Детективът се учуди на неочакваното обаждане, но с нетърпение изчака Рийв да дойде и да му съобщи обещаната новина. След десетина минути двамата мъже седяха в офиса на Вахнер и обсъждаха миналия ден:
- Искате ли кафе, г-н Рийв? – покани го Спенс.
- Не, благодаря, тук съм, за да ви кажа нещо. – отвърна Джейкъб. 
- Добре, говорете. – призова детективът.
- Когато вчера дойдохте, за да разследвате убийството, вашият колега ми се стори много познат, но тогава, в суматохата, не се сетих откъде… възрастен съм все пак. Днес той дойде отново и тогава си спомних, че около час преди да намерим тялото, той беше в кафето.
- Марк е бил там?!
- Да, поръча си нещо, после отиде някъде и след около десет минути го видях да си тръгва. Дано това ви е от помощ.
- Сигурен ли сте в това, което казвате?
- Напълно. Нямаше да дойда до тук без да мисля, че си струва.
- Много ви благодаря. Ще го имаме предвид.
 Спенс поговори още малко с очевидеца, след което го изпрати и се върна в кабинета си, но преди да обмисли чутото преди минути, телефонът иззвъня отново и детективът беше уведомен за другите две убийства. Той отиде и на двете места, но този път никой не беше чул или видял нещо.
  Сега в съзнанието на Спенс се въртяха хиляди въпроси, чиито отговори го плашеха до смърт, и то бе изпълнено с безброй догадки. Беше ли възможно? Това не е ли само някакво ужасно съвпадение? Убиец ли е Марк?...
 Вахнер тръгна към участъка, но в този момент мобилният му телефон прекъсна пътя му - беше Клара, която звучеше ужасена:
- Спенс, моля те веднага ела у нас! Тук има нещо! - прошепна тя нервно.
- За какво говориш, Клара? Как така има “нещо”? – с неразбиране запита мъжът.
- Не... не мога да говоря по телефона… моля те, ела!!!!! - тя затвори слушалката, вплете ръцете си една в друга и нетърпеливо изчака детектива. След минути той беше пред вратата на пералното помещение в дома на Гелър:
- Тук ли е? - попита той с треперещ глас. 
- Да… - едвам простена Клара, която трепереше от страх.
 Той отвори бавно вратата и тогава пред него се разкри нещо, което го накара да извика - когато по-рано тази сутрин Клара реши да изпере дрехите, с ужас намери двете сърца, грижливо прибрани в джоба на сакото на Марк, които сега седяха на пода:
- Боже мой… ето къде са липсващите органи, всичко си идва на мястото… само третото убийство не се връзва - защо не е взел сърцето и на третата си жертва…може би тя не е негово дело… и защо всичко тук е мокро?
- Като се прибра снощи, беше мокър и… и каза, че някакви деца в парка са го бутнали и е паднал в един шадраван…
- О, не… значи и това го е извършил той - жената, която намерихме, е убита в парка, а близо до нея има шадраван...
- Спенс, какво ще правим?! Марк не може да е убиец!!!! Просто не може!! Познавам го, и ти го познаваш… това не може да е Марк… - проплака Клара, която не знаеше какво да направи.
- Засега ще се правим, че не знаем нищо. Дръж се естествено и ако ти направи нещо, веднага ми се обади. Аз ще видя какво да направя - не трябва да му показваме по никакъв начин, че знаем. Ще се справиш ли?
- Ще положа всички усилия, които имам, да за го направя…
 Спенс се прибра вкъщи и реши, че това не може да продължава и някой трябва да спре Марк…
 В това време Фрост се прибра:
- Здравей, скъпа! Как си?
При вида му Клара се ужаси, но запази самообладание и каза:
- Добре съм. А ти?
- Чудесно, последните дни са много обещаващи.
- Какво имаш предвид?
- Ами… знаеш ли... не ми се говори за това сега.
- Добре. Аз си лягам.
- Как така ще си лягаш? Още е много рано. - Фрост беше засмян, но усмивката бързо изчезна от лицето му, когато усети, че нещо не е наред.
- Да, но съм уморена.
- Чакай малко. - и Фрост се приближи към нея - Какво има? Защо трепериш? Какво е станало?
- Нищо, просто ми е... студено. Това е.
 Фрост я прегърна и усети лудия ритъм на сърцето ù:
- Клара, не ме лъжи, какво има?
- Нищо, всичко е наред, просто съм много уморена, днес имах много работа и искам да си почина.
- Не, не е това. - той разбра, че Клара е разбрала какво става и се опита да я успокои, защото не искаше да я убива, но тогава тя хвана една саксия и я счупи в главата му. Той падна в безсъзнание и в този момент жената, пребледняла от страх, видя, че от раната му не тече кръв, а нещо друго. Веднага реши да се обади на Спенс:
- Ало, Спенс! Моля те, ела веднага! Марк тръгна към мен, аз се уплаших и го ударих! Сега лежи на пода и не помръдва! Ами ако съм го убила?!
- Веднага идвам! Стой там! Идвам!
 Спенс изскочи от къщата си и се отправи към дома на Марк, но в това време Фрост разкри истинската си същност пред Клара. 
След няколко секунди, прекарани в лежане на пода, той се съвзе, стана бавно, облегна се на масата, защото още го болеше, и попита:
- Защо ме удари? Нима вярваш, че съм убиец?
- Не се приближавай! Ти не си Марк!
- Да, Марк отдавна не е сред живите… Аз не съм човек, аз съм нещо много 
по-съвършено. Името ми е Фрост и съм от планетата Скарбос. - с тези си думи той разкъса мощно кожата на Марк и пред Клара се изправи същество, едновременно страховито, но и величествено.
 Тя се опита да избяга, но Фрост я хвана и започна да ù говори:
- Не се страхувай от мен - всички други, но не и ти. Няма да ти посегна или да те нараня, искам само да съм с теб.
- Не… моля те, пусни ме… - отговори Клара и от очите ù започнаха да капят сълзи.
- О, не… не, мила моя, ти ще останеш с мен завинаги, ще се научиш да си с мен и ще ме жадуваш така, както аз изгарям за теб… не вярвах, че някога ще се случи, не вярвах , че мога да изпитвам нещо различно от нужда за убийства, но ето, че аз самият изненадах себе си.
- Не… това не може да е истина…
- Но то е, прекрасна, моя, малка Клара. Още днес ще се махнем от тук, ще идем някъде, където никой няма да ни безпокои и ще бъдем завинаги заедно!
- Не, няма да стане! Предпочитам да умра!
 Тогава в помещението влезе Спенс, който замръзна пред внушителната гледка:
- Какво си ти?! – изкрещя той и замръзна на място.
- Нещо велико и могъщо! Никой не може да се мери с мен!
- Остави Клара или ще стрелям!! - и той насочи револвера си към него.
- Няма да убиеш нито мен, нито ще ми отнемеш Клара! Няма да ти позволя!! 
 Спенс се стресна и започна да стреля, но куршумите не ловяха Фрост - той беше изпънал кожата си така, че всичко отскачаше от нея и не можеше да го нарани. След минути запасите на детектива свършиха и тогава той застана очи в очи със звяра. Фрост хвана Спенс и няколко пъти го тръшна в различните стени, но при третото си падане детективът счупи една от щорите на стаята и жаркото слънце освети ръката на Фрост. Той изрева от болка и се свлече на земята, а Спенс и Клара видяха как дланта му започна да се топи и да става на прах:
- Бързо, Клара, щорите!!!!! - извика Спенс и се втурна да ги вдига, за да може да убие убиеца.
 Клара започна да прави същото, но тогава Фрост я хвана за крака и я събори на земята. След това я обви със здравата си ръка и извика:
- Никога няма да ни разделиш, землянино…
- Клара, подай ми ръката си!! - извика Спенс и се протегна към момичето.
- Няма да я пусна! - изръмжа скарбосецът и се вкопчи още по-силно в нея.
- Остави ме, Спенс, убий ме, за да може и той да умре!
- Не, няма да те оставя! - извика детективът, откърти огледалото от стената и насочи слънчевите лъчи към лицето на звяра. Той изрева и се хвана за очите, а през това време Спенс помогна на Клара да се изправи.
- Сега ще си платиш за всичките си деяния, дяволско изчадие!
 Спенс вдигна и последната щора, стаята се изпълни със слънчева светлина, а след това и с писъците на извънземния:
- Винаги ще съм с теб, Клара!! Ще идвам в сънищата ти, но пак ще съм с теб! Завинагии!!! - извика Фрост, след което замръзна на място, а тялото му побеля и се превърна в пепел…
 Клара не издържа, свлече се на пода и се разплака… Спенс отиде при нея и я прегърна, като се взираше в пепелта, която бавно изчезваше в нищото - от някогашния всяващ ужас убиец беше останало само тъмно петно на пода…
  След три месеца Спенс и Клара излязоха, за да се видят и да пият кафе в “Млечен Шейк”:
- Как си? По-добре ли си? Справяш ли се вече? - попита мъжът.
- Да, опитвам се да забравя целия този ужас и да живея нормално, но все още ми е много трудно…
- Знаеш, че аз винаги ще съм насреща, нали? Ако има нещо, каквото и да е, само ми кажи и ще ти помогна.
- Благодаря ти, но вече направи достатъчно за мен. А ти как си?
- Добре съм, сега всичко е по-спокойно, почти не мисля за случилото се и се опитвам да гледам само напред.
 Двамата приятели продължиха да си говорят още няколко часа, но се разделиха, тъй като всеки от тях си имаше своя работа:
- И нали знаеш - ако има нещо, само ми кажи. – напомни ù Спайк
- Да, благодаря. – отвърна Клара и поздрави за довиждане. Тя стана от масата и започна пътя си по светлата улица. Погледа витрините, за да се разсее, но когато зърна подобно на нейното колие, подарено ù от Фрост, се разстрои и побърза да си иде. След като се прибра, се изкъпа и легна да спи. Но след час се събуди от неописуеми болки в корема, който се беше подул и сякаш чакаше удобния момент, за да се пръсне. Тя се уплаши, опита се да стане, но припадна… Така, в несвяст, седя няколко часа, a когато се събуди, изкрещя и отново припадна - пред нея на леглото седеше едно малко бебе, осветено от слънчева светлина, което приличаше на човек, но имаше шипове по повърхността на кожата си и в очите му блестяха същите звезди, които някога светеха в очите на баща му…