Га ша черпити...???
... лятото на 1989 г...
Последните два-три месеца преди настъпването на най-емблематично събитие в родната казарма, наречено уволнение, познато още и с галеното наименование УВО, изкарах в едно обезлюдено село на име Славейково.
Поради липсата на ученици, местното училище отдавна беше спряло да изпълнява функциите си на такова и в един прекрасен ден се озовало в ръчичките на военните.
Малкото класни стаи бяха трансформирани съответно в две спални помещения, склад и кухня.
Обитавахме ги около двайсетина маймуни.
През деня времето ни преминаваше предимно в боравене със земекопен инвентар, занимание, налагащо се като следствие от разнообразни инженерни начинания на командния състав. В частност, моя милост и двамата Касабовци, малкият и големият, се занимавахме с прокопаването на едни канал, дълъг двайсетина метра, широк два и дълбок три метра.
В близост до гореспоменатото селце военните бяха реализирали подземно укритие, което наричаха КНП – контролно наблюдателен пункт, където смятаха да се заврат в случай, че въображаемият враг нападнеше, и от там да раздават справедливост.
Бая бетон бяха излели в съоръжение с доста стаи, като се бяха постарали и добре да ги обзаведат.
Когато почнали интериорното оформление и стигнали накрая до тоалетните възли, установили, че са пропуснали един дребен факт. А именно, че без отходна канализация работата няма да стане. Та поради тази причина в продължение на около два месеца тримцата си уплътнявахме времето с кирки и лопати на това местенце, коригирайки незначителния пропуск на нечии инженерен гений с пагони.
В селото, въпреки малобройното му население, състоящо се предимно от възрастни хора, имаше и функционираща кръчма. Естествено, ние бяхме редовни посетители там. Изметяха ли се шапкарите, лека-полека аскерът започваше да се примъква по познатата дестинация.
Жулехме предимно облаци – популярен освежаващ коктейл, състоящ се от равни части мастика и ментовка. От време на време разнообразявахме с бренди и лимонада и неизменно си димяхме ардюхата. Двете мижави крушки в задименото помещение и редовните спорове от онова време: софиянци срещу останалите, създаваха необикновена приказна атмосфера.
Друг редовен клиент на заведението си беше самият кръчмар. Бийтълса, както му викахме заради татуировката на ръката му – разкривено човече в прав ръст, свирещо на разкривена китара и с разкривено сомбреро на главата, под което с големи разкривени букви пишеше „Beatles”. Бийтълса беше от типа агресивни отворковци, които на маса или в неговия случай - зад тезгяха, знаеха, разбираха и можеха всичко. Взимаше отношение по всякакви въпроси, за които имаше ясни и прости, лесно разбираеми грешни обяснения. Като напреднеше с любимите му циганки – подвид освежаващ коктейл на облака, състоящ се от мастика и ракия – беше готов и на бой да налита, като едно същинско японско петле. Освен на хъс, като японско петле обаче го докарваше и на габарити, та никой не го взимаше насериозно.
За няколко месеца тоя човек го видях само веднъж трезвен, налагаше се да ходи до Ямбол по някакво дело и завалийката представляваше жалка гледка. Блед, обръснат, опит за сресване, ухаещ на лавандулов спирт, треперещ. Една истинска гротеска. Нямаше и помен от наперения „Бийтълс”.
Другото лице, символ на тази кръчма, беше Митето – местният овчерин.
Митето беше елемент, потвърждаващ брутално и тотално поговорката: „С каквито се събереш, такъв ще станеш”.
Митето се беше събрал с овцете и в овца се беше превърнал.
В главата беше като овчо руно – коса, вежди и брада, оплитащи се в едно цяло, доволно сплъстени, с тук-таме за украса по някоя трънка. Измежду тази каша от косми стърчеше един нос тип копач и примигваха две кротки очи. Цяло лято си носеше едни и същи вълнени одежди. Миришеше като две стада овце. И в интелектуално отношение беше като подопечените си. Единствено се различаваше от овцете си по това, че ходеше на два крака и знаеше няколко думи.
С редки изключения, Митето си беше в кръчмата в уреченото време и час, т.е. веднага след като прибереше овцете. Къде на собствени сили, къде на кръчмарска милост, къде на наша сметка, тъй или иначе, пред него винаги имаше заветния ракиджос или там каквото дойдеше, стига да съдържа алкохол.
Митето много обичаше да се завира в нашата компания, като постоянно ни повтаряше едно и също:
- Аз вас... уволняаащити, мнооо ва уважаам – казваше Митето и след това неизменно добавяше същината на мисълта си. - Га ша чиерпити?
Това, че всяка вечер някой от аскера му взимаше по ракия или мастика, не се броеше. Митето имаше предвид голямо черпене, нещо грандиозно, в чест на уволнението.
И колкото повече наближаваше септември, Митето толкова по-настойчиво ни обясняваше колко ни уважава нас, уволняващите се...
И така, времето лека-полека си минаваше, бленуваната свобода наближаваше, а Митето си циклеше с овцете и дежурния си въпрос.
В един хубав слънчев следобед, някъде в началото на септември, вестта за пристигането на шифрограмата за уволнението на набора се разнесе като хлебарки в панелка и предизвика истински фурор сред братското войнство.
Още същата вечер се сбрахме дружките по въшкарник и спретнахме един як запой в кръчмето. Разляха се ракиите и мастиките, брендито и бирите. С всяка изминала минута градусите на настроението и концентрацията на алкохол в кръвта се покачваха стремглаво. По някое време Бийтълса отнякъде измъкна една овехтяла китара. Настроих я криво-ляво и специално за него дружно изпълнихме парчето „Бутилко моя алена...”, от което човекът искрено се просълзи... Толкова се разчувства, че от тоя момент нататък всичкото пиене беше от него...
И точно тая високо октанова вечер се оказа, че е една от редките, в които Митето не присъстваше в кръчмата...
На другия ден по някое време, докато малкият Касабов симулирал заетост, предимно подпирайки натежалата си кратуна на една лопата, от изневиделица се появил Митето и стреснал позадрямалата уволнявка.
- А, Мите! – сепнал се малкия Касабов. - Абе ти къде беше снощи?
- Амчи дие да съм бил, с овциети замръкнах на къра, що? – отговорил Митето.
- Ами ние снощи черпихме бе, Мите!!! – изтърсил малкият Касабов, без въобще да си дава сметка каква емоционална травма предизвиква у горкия човечец.
Изминала цяла минута, докато Митето, мигайки на парцали, осъзнавал грубата шега, която му бил поднесъл живота, но накрая със сетни сили отронил:
- Лелеееее, верно ли! - и очите му плувнали в сълзи. Хванал под ръка малкия Касабов и с разтреперан глас, в който била събрана цялата мъка на този свят, казал:
-Е, ра-а-азправяй, разправяй...
© Димитър Маринов Todos los derechos reservados