Линейката спря пред жилищния блок, където живееше Галя. Аз й помогнах да слезе и й подадох патериците. Тя ги мушна под мишниците си и без да обели и дума закуцука бавно към входа. Тук гипсираният й крак изглеждаше още по–странно, (някак не на място) отколкото в болницата. Вървящите по тротоара хора имаха такива изражения на лицата, сякаш са видели кораб да плава в пустинята.

  Усещайки тяхното учудване или може би нездраво любопитство, тя ускори крачка, а аз се придвижих зад нея, защото се страхувах да не се препъне. Когато стигна до входа, спря и погледна през рамо.

  – Идваш ли с мен? – попита.

  Озадачих се. Тя изглаждаше объркана и леко уплашена, което не бе характерно за нея. Погледът й се впиваше в мен, сякаш тя се опитваше да разчете мислите ми.

  – Разбира се… ако нямате нищо против моята компания… мила госпожице.

  – О, толкова сте мил… сър – каза тя и игриво изплези езика си към мен.

  – О, Боже! Какво са ти направили, дете мое! – извика една възрастна жена, приближавайки се към нас.

  Бързо се досетих, че това е Станка – една от съседките на Галя. Тя се взираше в гипсирания й крак с неприкрито любопитство, в очите й блещукаха весели пламъчета.

  – Счупих си крака – каза сухо Галя.

  – Нали ти казах, че все някога ще си навлечеш беля с онзи твой малък мотопед – каза Станка.

  – Това не е свързано със скутера ми – обясни Галя и се затътри към входната врата.

  – Гледам имаш нов приятел. – Възрастната жена присви очи към мен.

  – Не, аз съм един от старите – подхвърлих с благ глас.

  Галя ме изгледа обвинително и направи крива физиономия. А Станка се усмихна, кимна разбиращо и продължи по пътя си.

  – Едва ли ще мога да изкача сама тези стълби – каза с равен глас Галя.

  Пред входната врата имаше две не особено високи циментови стъпала. Осъзнах, че наистина има голяма опасност да се спъне, ако се опита да ги изкачи. Обездвижването на тазобедрената става я правеше опасно тромава. Всъщност тя можеше да мести гипсирания си крак само чрез местене на горната част на тялото си.

  – Защо ме гледаш така? Ще ми помогнеш ли или не? – измърмори нервно тя.

  – Съжалявам, размишлявах върху един механичен проблем.

  Тя подпря патериците си на стената, а аз я подхванах през кръста. Преодоляхме първото стъпало с гротескно танцувално поклащане. Инцидентните допири на телата ни събудиха у мен приятни спомени. После лицето й се изкриви – гипсираният й крак се бе чукнал в коляното ми.

  – О, извинявай – промърморих.

  – Добре съм, добре съм – каза тя и взе патериците, докато аз отварях вратата.

  В асансьора забелязах, че парче марля се подава изпод долния ръб на роклята й. Взех го и го смачках в ръката си.

  – Какво е това? Какво правиш? – Галя ме гледаше със сключени вежди.

  – Ами… докторът с това покри…

  – Аха – отвърна тя и се изчерви.

  Асансьорът спря на нейния етаж и аз бутнах вратата. На площадката стоеше момиченце на около 4–5 годинки. То видя Галя и долната му челюст увисна по доста смешен начин. Явно много се бе изненадало.

  – Лельо Галя, какво е това на крака ти?

  – Гипс – каза Галя с пресилена усмивка на уста, докато се измъкваше от асансьора.

  – Ударила си се лошо ли?

  – Определено не го нося за удоволствие, мила, но вече съм добре.

  Очите на момиченцето се наляха със сълзи.

  – О, Ели, моля те не плачи! Всичко е наред, наистина.

  – Страшно е как ходиш – каза момиченцето и подсмъркна жално, после добави: – Така ли ще ходиш през цялото време?

  Галя като че ли се стресна, или просто не знаеше какво да й отговори.

  – Къде е майка ти, Ели? – попита най–накрая, подрипвайки неуверено към вратата на апартамента.

  – Трябва да купи нещо, каза да я чакам тук. Кракът ти е счупен, нали, лельо Галя.

  – Да, но вече съм добре.

  – Когато кракът на моята кукла се счупи, татко я поправи – обяви гордо момиченцето.

  – Моят крак също е поправен – каза Галя.

  Извадих ключа от дамската й чанта и го мушнах в ключалката.

  – Не ми изглежда поправен – вметна недоверчиво Ели.

  Влязохме в апартамента. Галя си пое дълбоко въздух и въздъхна, когато затворих вратата зад гърба й.