Имало едно време едно самотно и объркано момиче. В един слънчев октомврийски ден, в препълнената с ентусиазирани академични съзнания зала, тя се чувстваше извън физическото! Трансцедентни мисли се лутаха свободно, а тялото беше приковано на скамейката! Мислеше за това какво са правили хората, без които някой не може днес, ден преди да го познават? Или всъщност какво правят хората, от които ще се нуждае безрезервно завинаги сега, а тя още не ги е срещнала? Дали си мислят за нея както тя за тях? Ще види ли всичките им бъдещи спомени при първото им ръкостискане? Надали! Но не може да няма особено усещане! Усещане, че се случва нещо важно! Тогава забеляза как някой я гледа втренчено, нахално втренчено! Толкова втренчено, че я върна в реалността. Явно беше впрегнал цялата си телепатия, защото всъщност не беше особено близо, а залата не беше особено празна, но тя го видя! Няма да ви кажа какво е усетила, няма да е интересно, но сами се досещате, че ще се познават…

   Не спираше да я гледа и следващият ден и на този след него, защото и на двата се засичаха. Интересно как винаги се разминаваха, но пък така си напомняха един за друг. Поне на нея и напомняше за него, сякаш разсейваше фокуса на блуждаещите и съждения! С този натрапчив поглед винаги успяваше да ги прекъсне-дразнещо и достойно за поздравления!

      -„Най-важното на всичко е началото и краят” - кардинална заблуда! Те просто са най-ярки, като брокатената опаковка, като лъскавата корица, но същественото е вътре! В определен смисъл се трупа бавно, с години! Много от нас като двойки имат ярко начало, контрастиращ край, но липсва същност! Нещо е липсвало и не сме проявили волята да го задържим или просто сме усетили, че не е необходимо! Но друг път, друг път тънка, но здраво свързваща нишка, теглена по-силно ту от мен, ту от теб, не позволява цикъла да спре! И цикъла на “другите”, и този, по-конкретен „наш” цикъл. Този на “другите” - защото е тънка и “по-конкретния” - защото е здрава! -Tова му каза веднъж. Вече се познаваха, познаваха се от доста време, но не спираха да се разминават. Интересно как винаги се разминаваха, но винаги напомняйки за себе си. Вкопчвайки се с все сили в нишката вече я беше „опитомил”, чели сте „Малкият принц” предполагам. Беше я опитомил и можеше спокойно да се опита да се пусне, тя щеше да поеме тежестта, но не и да затвори цикъла.

   Доверието! Толкова силно му вярваше и намираше за свой дълг да е откровена с него напълно. Когато грешеше, когато знаеше, че истината ще го прониже като стрела, тя никога не му я спестяваше. Сурово, но истинско.  Щастието си искаше да сподели първо с  него, моментите на гордост, на несигурност. Някога той и се възхищаваше дори когато тя се притеснява. А за нея притеснението беше отблъскващо.

    – Пълното, безрезервно доверие никога не може да се изпита между двама души, ако те са двойка - кaза тя!

    – Защо? Ние си имаме пълно доверие, нали? – противопостави се той.

      -  Ние не сме двойка! Поне не сме двойка в този смисъл. Знаеш, когато не си отдал съвсем официално себе си на някой, не приемаш грешките му като основен „твой проблем”, а аз съм склонна към грешки, съответно бъдейки „ не двойка” просто те предпазваме от много проблеми! – Погледна го дълбоко и се засмя звучно. Винаги правеше така, когато усетеше, че дадена тема натежава.

Той, от своя страна, в желанието си да каже хиляди неща, предпочиташе да замълчи. Като цяло обичаше да мълчи. Тя умееше да разпознава всяко негово мълчание- гневното, обиденото, отчаяното... Не че и помагаше да го разбере!

    „Нишката! Някак тежко е да се опираш винаги на нещо крехко! Интересно нещо е живота, с годините сюжета винаги загрубява. А колко прекрасен би бил, ако всичко, което възрастните ни казват, когато сме на пет, е истина. Колко по-леко бихме дишали, колко по-звучно бихме се смяли, бихме мечтали повече. Но то не е!  Не винаги всичко свършва щастливо, понякога създаваме „вечните драми” без да усетим, докато дните се нижат, в един момент всичко се е променило, нещо е изчезнало безвъзвратно, ти си в стегнатият житейски коловоз и само една снимка или песен могат за миг да те изстрелят някъде там със страшна сила, мълниеносна, пронизваща, крещяща за помощ, но нищо повече. Миг на забравено усещане, което колкото бързо идва, толкова бързо си отива с внезапният крясък: „Тате, тате, ела да видиш...!” – Колко меланхолично звучи, откъде намери тази книга? – попита тя, повдигайки се леко от скута му, на свежата трева, върху която бяха избрали да „правят нищо” заедно, с пословичното състрадание и уважение към всяко хипотетично житейско страдание, което винаги проявяваше. – Морето я изплюва! - каза той и се усмихна живо! – Престани! - добави тя леко укорително, но със споделена усмивка.

    Не се знаеше къде ще ги понесе вълнението, къде ще ги изплюе морето, житейският им филм  беше в сравнително начало, а младостта винаги вещае щастлив край. Но времето, то е друга работа. Все пак някой беше казал: „Накрая всичко ще е наред, ако не е наред, значи не е края”, дано да е прав!

  Нишката! Някак тежко е да се опираш винаги на нещо крехко!

 Но той беше ценител на изящните неща, а те винаги са крехки!