ГЕРОИ 

Стоя на поста и се ослушвам като гърмян заек. Не, че някой ще нападне погребите, а началникът на караула е фатмак. Някъде от влашките села, а те, нали ги знаеш, умират за служба. Понякога той излизаше извън оградата и там дебнеше да хване войника, поседнал на пост. Ние, войниците, не бяхме прости. Отвън и отвътре бяхме навързали разни капачки от буркани, все ще се спъне на някоя от тях. Ще чуем, че идва някой. Бях си намерил стара тенджера с тенекиен капак и на нея отмарях. В тъмното, огрян от милион звезди, си броях мерника, на прост език казано, колко дни ми остава служба. Изведнъж до мен достига шум. Сигурно началникът ме дебне. Да ме хване, че седя на пост. Развиках се както му е реда:

 - Стой, кой идва! 

Шумът продължаваше. Залегнах и пълзешком запълзях като змия към шума. Две очички ме гледаха отпред. Веднага познах кой е собственикът. Къртица. Направих един лъвски скок и я хванах за задния крак, а тя, горката, се замята като риба на сухо. Сложих я в тенджерата и захлупих капака. Покрих я със суха трева. Исках, като ми дойде другата смяна, да си поиграя с нея. Уж съм голям, ама май че оставам дете. Пристигна смяната. Забравих да кажа на колегата за лова. Като почиващ от пост, на мен ми се полагаше два часа сън. Заспал съм като умрял. В съня си чувам: 

- Взимайте оръжието, нападат ни. 

Скочих като ужилен, сънен грабнах автомата и хукнах навън. Луната си грееше тихо и мирно, сякаш не чуваше изстрелите от автомат. На секунда по откос. Фатмакът ме избута напред. Да съм отишъл на разузнаване. Ако идел той, кой ще ръководи операцията. Понаведен тръгнах напред, като виках колкото ми глас държи името на войника: 

- Не стреляй! 

Отпред стрелбата утихна. Чу се глас: 

- Парола! Кой идва! Освети се. Изпълних командите. Наближих го, а той насочил дулото към края на оградата, където си спомних, че съм скрил къртицата. Уплашеният ми другар разказваше, че сигурно са били двама нападатели, но той им видял сметката. Дойдоха и останалата група. Пълзешком запълзях към тенджерата, повдигнах, а тя цялата на дупки. Отдолу под луната светлина сребрееше мъртвият нападател. Той беше загинал не от куршум, а от страх. Аз докладвах: 

- Това е тенджера, а нападателят е къртица. Всички прихнаха в смях. Само старшината ни гледаше като врагове на народа. 

- Слушайте момченца, кой направи тая дивотия? Застанах отпред и за нареждах: 

- Другарю старшина, може другата смяна да са направили номер с нас... 

- Не ме интересува! Как сега ще отчетем патроните и стрелбата? 

- Много просто, имало нападение. Ще излезем извън оградата, все едно сме подгонили нападателите. Тези, които разследват, ще объркат следите. На тридесет метра е шосето. Нападателите може да са били с кола. Така вас ще наградят, а ние ще вземем по някой ден отпуск. Ще си мълчим! 

- Ще си помисля! Скоро фатмака го наградиха, но преди това беше едно разследване, не ти е работата. Смяната наградиха с по седем дни отпуск. Аз с часовоя за безстрашие и героизъм по петнадесет. Писаха за нас в някакъв военен вестник. Батарейният получи още една звездичка върху пагона за нашата героична постъпка. За изпълнения дълг и т.н. Ние си мълчахме, иначе знаехме, че сме за затвора...