Dec 25, 2009, 11:24 AM

Герои 

  Prose
614 0 0
2 min reading
ГЕРОИ
Стоя на поста и се ослушвам като гърмян заек. Не, че някой ще нападне погребите, а началникът на караула е фатмак. Някъде от влашките села, а те, нали ги знаеш, умират за служба. Понякога той излизаше извън оградата и там дебнеше да хване войника, поседнал на пост. Ние, войниците, не бяхме прости. Отвън и отвътре бяхме навързали разни капачки от буркани, все ще се спъне на някоя от тях. Ще чуем, че идва някой. Бях си намерил стара тенджера с тенекиен капак и на нея отмарях. В тъмното, огрян от милион звезди, си броях мерника, на прост език казано, колко дни ми остава служба. Изведнъж до мен достига шум. Сигурно началникът ме дебне. Да ме хване, че седя на пост. Развиках се както му е реда:
- Стой, кой идва!
Шумът продължаваше. Залегнах и пълзешком запълзях като змия към шума. Две очички ме гледаха отпред. Веднага познах кой е собственикът. Къртица. Направих един лъвски скок и я хванах за задния крак, а тя, горката, се замята като риба на сухо. Сложих я в тенджерата и захлупих кап ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Мимо Николов All rights reserved.

Random works
: ??:??