-Какви са ти плановете за бъдещето? Амбиции, очаквания? За какво мечтаеш?-бяха първите въпроси на Емилия Чакърова към мен. И така потенциалната ми бъдеща работодателка ме извади от захласа, в който бях изпаднала, оглеждайки богатия, но изтънчен интериор на една от гостните на втория етаж.

-Честно да си призная, за момента мисля само как да избутам утрешния ден, после седмицата, месеца и така...

-Предала си се. По каква причина? Защо реши да кандидатстваш за работа, която няма да ти донесе никакъв просперитет и възможност за самоусъвършенстване?

-Защото вече бях на такава. Уж. Щях да ставам лекар-специалист, но моите "учители" вместо да ме учат, ме заробваха всеки ден с купищата документация, с която на самите тях не им се занимаваше. Мъмреха ме постоянно, че си тръгвам по-рано, че закъснявам сутрин, че не се справям, макар отлично да знаеха, че идвам всеки ден от друг град и от нощна смяна и че не само им работя безплатно, но и си плащам, за да ме "обучават".

-Имаш ли семейство?

-Имах съпруг, но вече не...

-Не е издържал на бесния ти ритъм?

-И аз не издържах. Но той се отказа пръв.

-И колко време смяташ да я караш така? Млада си, но младостта е до време. В един момент може да се окажеш сама с гласовете на неродените си деца между четири стени и тогава какво?

-Може би. А може и да дочакам по-добри времена. И всичко да се нареди.

-Ако само чакаш, едва ли. Това, което подрежда, е действието. Да стоиш със скръстени ръце ще доведе единствено до засилване на хаоса в живота ти.

Бе откровена с мен. И аз ще бъда. Не ми се ще да пропиляваш шансовете си, ходейки по петите ми и наблюдавайки как деградирам умствено.

-Ахам.

-Какво "ахам"?

-Няма да ме наемете.

-Не съм казала подобно нещо. Уважавам личния избор. Твоят не е най-добрият за самата теб, но пък е добре дошъл за мен. Ще имам професионалист до себе си в моментите, в които няма да блестя с разум. Харесваш ми. Виждам у теб нещо, което ти все още не можеш. Надявам се да се осъзнаеш навреме и да избягаш от свадливата оглупяваща старица, в която ще се превърна.

-Щом казвате!

-Като че не ми вярваш особено. Хубаво! Тогава искам да си пренесеш нещата тук още днес. И да се приготвиш за довечера.

-Защо?

-Има прием, а грижата за мен ще ти е двадесетичетиричасова. Нали си спомняш?

-Разбира се! Но не съм сигурна относно външния си вид.

-Просто бъди спретната! Е, няма да си Пепеляшка на бала, но не е и необходимо. А и аз далеч не съм добрата фея-кръстница.

"Не съм го и очаквала. Пък и с принцове като вашите, по-добре да си остана сивата мишка, която никой не забелязва."-си помислих на път за стария ми дом.

Набързо събрах най-необходимото на първо време и потеглих обратно.

Винаги съм успявала да се приготвя за отрицателно време, когато ми се е налагало да присъствам на официални събития. Този път не беше изключение.

Застанах до своята работодателка точно навреме, за да започне спокойно да посреща гостите си. Вълкан Чакъров все още не се виждаше никъде, но госпожа Чакърова и сама прекрасно успяваше да се справи с домакинството.

Първи пристигнаха синовете, хванали елегантно подръка съпругите си.

-Добър вечер, майко!-поздравиха едновременно, сякаш се бяха наговорили Атанас и Димитър.

Атанас, по-големият, бе висок и строен, а със светлите си коси и стъкленосиви очи представляваше копие на баща си в младостта му. Липсваха му само очилата-за негово щастие се радваше на перфектно зрение.

Димитър от своя страна бе набит, наследил изцяло чертите на майка си-топлите кафяви очи и кестенявата коса.

За разлика от двамата симпатяги, съпругите им не блестяха с никакви достойнства. Ако не бяха дизайнерските рокли и бижута, едва ли биха могли да бъдат отличени от коя да е жена на средна възраст, чакаща градския транспорт, натоварена с торби от супермаркета.

Разликата ставаше ясна, когато заговаряха. С медения си гласец, добре отиграни усмивки на любезност и съвършения си изказ, у тях се разпознаваше наличието на синя кръв.

Напълно очаквано от мен, Емилия им отвърна хладно:

-Добре е, че поне на рождения ми ден сте решили да запазите благоприличие.

Наследниците отвърнаха с насилени усмивки, а съпругите им вероятно си хапеха езиците, защото побързаха да се отдалечат от свекърва си.

-Ето така гинат империите, мило дете!-сякаш в унес заговори подире им Емилия.-Когато порокът, фалшът и егоизмът надделеят над основния закон на природата. Над смисъла на живота-той да бъде продължен, а с него- да бъде повишено и качеството му...